Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (30)

29

Картър Стюарт си бе резервирал апартамент в новия хотел „Хъдсън Вали“ близо до Сторм Кинг Стейт парк. Кацнал на единия склон на планината с изглед към река Хъдсън, той му напомняше за орел с разперени крила с централната си сграда и двете кули отстрани.

Орелът — символ на живота и светлината, на силата и величието.

Работното заглавие на новата му пиеса бе „Орелът и бухалът“.

Бухалът. Симфония, изтъкана от тъмнина и смърт. Хищна птица, която преследва плячката си.

Режисьорът Пиърс Елисън бе харесал заглавието. „Но аз все още не съм сигурен — мислеше си Стюарт, докато спираше пред входа на хотела и излизаше от колата. — Аз все още не съм сигурен.“

Не е ли прекалено очевидно? Символите са предназначени, за да бъдат забелязвани и разгадавани от задълбочени мислители, а не да се сервират на табличка по време на сутрешния бридж в сряда в клуба. Не че тази група зрители се избиваха да си купуват билети за неговите пиеси.

— Ще се погрижим за багажа ви, сър.

Картър Стюарт остави двадесет долара в ръката на портиера. Поне не му каза: „Добре дошъл у дома“ като в „Глен-Ридж“, помисли си той със саркастично презрение.

Пет минути по-късно, с чаша скоч от минибара в ръка, той застана пред прозореца в апартамента. Река Хъдсън беше мрачна и неуморно пришпорваше водите си към океана. Беше само октомври, а във въздуха вече се усещаше полъхът на зимата.

Но поне тъпата среща свърши, слава Богу. Дори се бе зарадвал да види някои от бившите си съученици отново, помисли си Картър, макар и само за да си напомни докъде бе стигнал, след като напусна това място.

Пиърс Елисън смяташе, че трябва да подсилят малко черпите краски в образа на Гуендолин в пиесата.

— Трябва ни някоя истинска гадна блондинка — настояваше той. — А не актриса, играеща гадна блондинка.

Картър Стюарт се засмя на глас, защото се сети за Лора.

— О, Боже, та тя би подхождала страхотно за ролята — произнесе гласно той. — Ще пия за това, макар че няма да стане и след сто хиляди години.