Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (11)

10

Беше му смешно и забавно, че на коктейла Лора, както винаги, бе център на вниманието, въпреки че го заслужаваше най-малко от всички. В телевизионния сериал, който беше единственото перо на шапката й, тя бе играла суетна и празноглава блондинка, която се интересува само от личността в огледалото пред себе си.

Не можеше да отрече, че все още изглежда дяволски добре, но беше сигурен, че това е последният цъфтеж, преди да започнат промените. Лятото преди мрака. Около очите и устата й вече се забелязваха фини бръчици. Спомни си, че майка й имаше същата лоша кожа, която с възрастта става по-груба и грапава. Ако останеше жива още десет години, дори пластичната хирургия нямаше да може да й помогне.

Но тя, разбира се, нямаше да живее толкова.

Понякога, в продължение на месеци наред, Бухала се оттегляше на едно тайно място дълбоко в себе си и се скриваше там. През това време той почти започваше да вярва, че всичко, което бе извършил Бухала, е било само сън. В други случаи, както сега например, можеше да почувства как хищната птица живее вътре в него. Можеше да види главата й, тъмните, почти черни очи, заобиколени от големи жълти кръгове. Можеше да почувства как ноктите й се захващат за клоните на дървото. Можеше съвсем осезаемо да усети докосването до меката кадифена перушина, което го караше да тръпне вътрешно. Можеше да чуе въздуха, който минава под крилата му, когато се спуска надолу към плячката си.

Срещата с Лора накара Бухала да излети от скривалището си. Защо трябваше да чака толкова дълго? Бухала искаше да знае, но той се страхуваше да му отговори. Дали защото, когато Лора и Джийн също бъдат унищожени, властта му над живота и смъртта щеше да изчезне заедно с тях? Лора трябваше да е мъртва още преди двадесет години. Но онази грешка всъщност го освободи. Тогава за пръв път излетя от леговището си.

Онази грешка, онзи случаен, но съдбовен инцидент го превърна от заекващото, ревящо бебе — „Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на…“ — в Бухала. В нощния хищник, силен, могъщ и безпощаден.

Някой гледаше втренчено идентификационната му карта — един мъж с очила и оредяваща коса, облечен в скъп, тъмносив костюм. Сетне мъжът се усмихна и му подаде ръка.

— Аз съм Джоуел Нийман — представи се той.

Джоуел Нийман. Но, разбира се, той игра Ромео в училищната пиеса. Беше оня, за когото Алисън безпощадно бе написала в своята рубрика: „За всеобща изненада Джоуел Нийман в ролята на Ромео успя да запомни повечето от репликите си.“

— Продължаваш ли да играеш? — попита Бухала и се усмихна.

Нийман изглеждаше изненадан.

— Имаш добра памет. Реших, че сцената ще мине и без мен.

— Спомням си какво написа Алисън за теб.

Нийман се разсмя.

— Аз също. Мислех да й благодаря и да й кажа, че с онази статия ми направи голяма услуга. Захванах се със счетоводство и това се оказа по-печелившият път за мен. Чу ли за нея? Ужасна история, нали?

— Наистина ужасна — съгласи се Бухала.

— Четох, че първоначално е имало съмнения за убийство, но сетне полицията решила, че е загубила съзнание, когато е скочила във водата.

— В такъв случай мисля, че полицията е много глупава.

Изражението на Джоуел Нийман се промени и стана любопитно.

— Нима смяташ, че Алисън е била убита!

Бухала осъзна, че сигурно изглежда и звучи прекалено зловещо.

— От онова, което съм чел за нея, останах с впечатлението, че си е създала немалко врагове — произнесе внимателно той. — Но кой знае? Полицията може би е права. Ето защо винаги предупреждават никога да не плуваме и да не се къпем сами.

— Ромео, моят Ромео — изписка един глас зад тях.

Марси Роджърс, която играеше Жулиета, потупа Джоуел Нийман по рамото. Той се обърна.

Марси все още имаше прекрасна къдрава коса с цвят на кестен, но сега тук-там в нея се открояваха по-светли кичури. Тя застана в театрална поза.

— „И целият свят ще се влюби в нощта.“

— Не мога да повярвам! Това е Жулиета — извика Джоуел Нийман и целият засия.

Марси погледна Бухала.

— О, здравей. — Тя отново се обърна към Джоуел. — Ела да те запозная с моя истински Ромео. Ей го там на бара.

Дори не го забеляза. Точно както някога в „Стоункрофт“. Тя не си направи дори труда да погледне идентификационната му табелка. Просто не се интересуваше от него.

Бухала се огледа наоколо. Джийн Шеридан и Лора Уилкокс стояха една до друга край бюфета. Той огледа профила на Джийн. За разлика от Лора тя беше от жените, които с годините стават по-хубави. Изглеждаше съвсем различна, макар че чертите й със сигурност не се бяха променили. Променени бяха позата, гласът, начинът, по който се държеше. Разбира се, косата и дрехите също подчертаваха разликата, но промяната в нея беше повече вътрешна, отколкото външна. Беше пораснала. Като дете сигурно е била силно травматизирана от поведението на родителите си. На няколко пъти полицията дотолкова загубваше търпение, че ги арестуваше с белезници.

Бухала приближи до бюфета и си взе чиния. Осъзна, че започва да разбира своето двойствено отношение към Джийн. През ученическите години, прекарани в „Стоункрофт“, тя на няколко пъти се отнесе мило с него, както когато се провали за футболния отбор. Всъщност през пролетта на последната година той почти беше решил да я покани на среща. Беше сигурен, че не ходи с никого. Понякога в топлите съботни нощи се скриваше зад дърветата на алеята на влюбените и дебнеше да се появят колите след кино. Никога не видя Джийн в нито една от тях.

Я, къш-къш! Положителните мисли настрани, нареди сам на себе си Бухала. Вече беше късно за промяна на курса. Само преди няколко часа, когато я видя да влиза в хотела, взе окончателното решение да я убие. В този миг разбра защо бе решил така. Майка му често казваше, че тихите води са най-дълбоки. Джийни може и да се бе отнасяла мило с него, но вероятно също като Лора тайно се бе кикотила и присмивала на бедното хлапе, което подмокряше панталоните си, плачеше и заекваше.

Сипа си салата. И какво от това, че не беше се появявала на алеята на влюбените с нито един от съучениците му? — помисли си злобно. За сметка на това ходеше с един кадет от Уест Пойнт. Но той знаеше всичко за тази история.

Гневът, който почувства да кипи във вените му, беше сигнал, че скоро трябва да пусне Бухала на свобода.

Той прескочи спагетите, избра си варена сьомга и зелен фасул с шунка и се огледа. Лора и Джийн бяха седнали на масата на почетните гости. Джийн срещна погледа му и му махна с ръка. Лили прилича на нея, помисли си Бухала. Приликата беше направо поразителна.

Тази мисъл изостри глада му.