Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (75)

74

Госпожа Ферис беше в студиото, когато Джейк се върна в училище.

— Е, какво свърши, Джейк? — попита го тя, докато гледаше как се мъчи да затвори вратата, като същевременно крепи тежкия апарат.

— Беше цяло приключение, Джил — отвърна Джейк. — Искам да кажа, госпожо Ферис — поправи се бързо той. — Реших да представя хронологично живота на Лора от люлката до днес. Направих страхотни снимки на църквата „Свети Томас от Кентърбъри“, пред вратата на която имаше бебешка количка. Истинска, а не като онези смешни неща, в които слагат бебетата днес.

Той извади и магнетофона от джоба си, докато сваляше палтото си.

— Студено е тук — рече, — но в полицейския участък беше топло.

— Че какво си правил в полицейския участък, Джейк? — попита изненадано Джил Ферис.

— Туй-онуй. Но нека първо да обясня всичко подред. Направих няколко панорамни снимки, за да може хората, които не живеят тук, да получат представа за обществото и града. Знам, че подготвям тази статия за „Газет“, но очаквам да бъде харесана и от по-голям вестник и да намери по-широка аудитория.

— Разбирам. Джейк, не искам да те пришпорвам, но трябва да вървя.

— Още една минута само. Значи след това снимах втората къща на Лора. Тя е доста впечатляваща, ако харесвате подобен род показна грандоманщина. Има огромен преден двор, а който живее сега в нея, е сложил няколко гръцки статуи по поляната. По мое мнение те са прекалено претенциозни, но това ще накара читателите да разберат, че Лора не е имала детство от рода на „Познай какво ще ядем на обяд“.

— Какво значи това? — попита заинтригувана Джил.

— Ще ви обясня. Баба ми разказваше за някакъв комик на име Сам Ливенсън, който разказвал, че семейството му било толкова бедно, та майка му купувала преоценени консерви по два цента едната. Били толкова евтини, защото етикетите им били паднали и никой не знаел какво има вътре. Тя казвала на децата: „Познайте какво ще ядем на обяд“. Както и да е. Снимките на втората къща на Лора показват, че е от солидната средна класа, че дори и малко отгоре.

Изражението му помръкна.

— След като направих снимки и на другите къщи около този дом, отидох до Маунтин Роуд, където е живяла през първите шестнадесет години от живота си. Това е една много приятна уличка и, честно казано, къщата ми хареса много повече от онази с гръцките статуи. Започнах да снимам и в този момент една патрулна кола спря до мен и най-агресивният полицай, когото съм срещал, поиска да знае какво смятам да правя. Обясних му, че упражнявам правото си на гражданин да правя снимки на улицата, а той ме покани да се кача в колата и ме закара в участъка.

— Арестуваха ли те, Джейк? — извика Джил Ферис.

— Не, госпожо. Не съвсем. Капитанът ме разпита и тъй като аз смятам, че помагам на детектив Дийган — нали го предупредих, че Лора Уилкокс звучеше много изнервено, когато се обади в хотела — реших, че имам правото да се представя като специален асистент на господин Дийган в разследването на изчезването й.

„Ще ми липсва това момче, след като завърши училище“ — помисли си Джил Ферис. Е, нямаше да е толкова страшно, ако закъснее няколко минути за срещата си със зъболекаря.

— И той повярва ли ти? — попита тя.

— Обади се на господин Дийган, който не само се ядоса, но му каза да ме сложи зад решетките и да загуби ключа. — Джейк погледна учителката си. — Не е смешно, госпожо Ферис. Излиза, че господин Дийган ми няма доверие. Капитанът, напротив, беше много по-симпатичен. Дотолкова, че ми позволи да довърша снимките си утре, понеже успях да направя само няколко на къщата на Маунтин Роуд. Но ме предупреди да не влизам в ничия собственост. Смятам да проявя днешния филм и, с ваше разрешение, да взема фотоапарата и утре, за да довърша снимките си.

— Добре, Джейк, но имай предвид, че тези стари апарати повече не се произвеждат. Внимавай да не му се случи нещо, защото аз ще загазя, не ти. Е, сега вече ще тичам.

— Ще го пазя като очите си — извика след нея Джейк. И го мислеше съвсем сериозно, каза си той, докато пренавиваше филмовата лента и я вадеше от камерата. И въпреки че капитанът го предупреди да не стъпва дори и с единия си крак в чужда собственост, смяташе да извърши един акт на гражданско неподчинение и да направи снимки в задния двор на къщата на Лора. След като никой не живееше там, сигурен бе, че няма кой да го забележи.

Отиде в тъмната стаичка и започна да промива филма. Това бе едно от любимите му занимания. Намираше тази работа за вълнуваща и творческа — да наблюдава как хора и предмети започват да се появяват от негатива. Една по една закачи снимките да се сушат, сетне взе увеличително стъкло и ги разгледа внимателно. Бяха много добри и той не се срамуваше да се похвали сам. Но единствената снимка, която бе успял да направи на къщата на Лора на Маунтин Роуд, преди ченгето да се появи, беше най-интересната.

Има нещо в тази къща, мислеше си Джейк. Нещо, което сякаш го караше да пъхне главата си под завивките, да затаи дъх и да се скрие. Какво бе то? Всичко бе в идеално състояние. Може би точно това! Прекалено подредено е. Сетне се загледа по-отблизо. Щорите, помисли си триумфално. Тези на спалнята в края на къщата не бяха като другите. На снимката бяха излезли по-тъмни. Не бе забелязал това, докато снимаше, но тогава слънцето беше много ярко. Той подсвирна. Чакай, чакай! Спомни си, че когато чете за Карън Съмърс в интернет, там пишеше, че е била убита в ъгловата спалня, от дясната страна на къщата. Помнеше и снимката от местопрестъплението, на която същите тези прозорци бяха оградени с кръгче.

Защо да не покаже отделна снимка на тези два прозореца в статията? — запита се Джейк. Може да подчертае, че около тази фатална стая, в която е била убита млада жена и където Лора е спала шестнадесет години, съществува мрачна, мистична аура. Ще направи снимката по-тъмна и ще й придаде малко по-зловещ облик.

За негово голямо разочарование увеличението на снимката разкри, че разликата в цветовете на прозорците вероятно е причинена от тъмни щори, спуснати вътре зад декоративните външни, които се виждаха откъм улицата.

А защо трябваше да е разочарован? — запита се Джейк. Да предположим, че там има някой, който не иска светлината да се вижда. Страшно подходящо място за скривалище. Къщата е била ремонтирана. Щом на верандата има мебели, сигурно е обзаведена и вътре. Никой не живее в нея. Кой ли я е купил? Няма ли да бъде страхотна новина, ако се окаже, че собственикът е Лора Уилкокс? Ако е купила старата си къща и сега се крие в нея заедно с Роби Брент?

„Това не е най-лудата ми идея, нито най-смахнатото предположение, което съм правил — реши Джейк. — А дали да не го споделя с господин Дийган? Проклет да съм, ако го сторя! Идеята може да е луда, но ако там се крие нещо, то тя си е моя. А и Дийган каза на капитана да ме тикне в пандиза. Е, сега ще духа супата! Повече няма да получи никаква помощ от мен!“