Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (3)

2

Този следобед Сам Дийган нямаше намерение да отваря досието на Карън Съмърс. Всъщност беше започнал да рови по дъното на най-долното чекмедже в бюрото си, за да потърси опаковката с хапчета срещу простуда, за които бегло си спомняше, че се търкаляха там. Когато пръстите му докоснаха изтърканата и до болка позната папка, той се поколеба, след което с лека гримаса я извади и отвори. Погледна датата на първата страница и веднага осъзна, че е бил обзет от подсъзнателното желание да я намери. Смъртта на Карън Съмърс бе настъпила в Деня на Колумб, който се падаше следващата седмица. Но убийството беше извършено преди двадесет години.

Папката отдавна трябваше да бъде прибрана при другите неразрешени случаи, но трима прокурори, последователно заемали поста, отстъпиха пред настойчивостта му и снизходително позволиха да я държи подръка. Преди двадесет години Сам беше първият детектив, пристигнал в отговор на телефонното обаждане на обезумялата майка, която плачеше, че дъщеря й е била заклана.

Минути по-късно, когато пристигна в къщата на Маунтин Роуд в Корнуол-он-Хъдсън, той завари спалнята, където се бе разиграла трагедията, пълна с шокирани и ужасени съседи. Един от тях се бе навел над леглото и безполезно се опитваше да направи изкуствено дишане на жертвата уста в уста. Други се мъчеха да изведат обезумелите родители и да ги отдалечат от ужасната, смразяваща сърцето гледка на зверски прободеното тяло на дъщеря им.

Косата на Карън Съмърс бе разпиляна по възглавницата. Когато дръпна безполезния спасител настрани, Сам видя прободните рани в гърдите и сърцето на момичето, които сигурно бяха причинили моментална смърт и бяха напоили чаршафите с кръвта й.

Спомни си първата мисъл, която мина през главата му тогава. Най-вероятно нещастната млада жена изобщо не бе чула нападателя да влиза в стаята. Сигурно не се бе събудила, разсъждаваше той, докато отваряше папката и клатеше глава. Писъците на майката бяха привлекли не само съседите, но и градинаря, и пощаджийчето, донесло вестници в съседната къща. В резултат имаха местопрестъпление с напълно унищожени улики.

Нямаше следи от насилствено влизане. Нищо не липсваше. Карън Съмърс бе на двадесет и две години, студентка по медицина първи курс, която бе изненадала родителите си, прибирайки се предишната нощ у дома. Най-логичният заподозрян беше бившето й гадже Сайръс Линдстром, студент трета година по право в Колумбийския университет. Той призна, че Карън му предложила да започнат да се срещат и с други хора, но също така се кълнеше, че се съгласил с нея. Според него това било добра идея, защото все още не бил готов за сериозна връзка. Алибито му, че е спал в апартамента, който държеше заедно с още трима студенти по право, бе потвърдено, макар че и тримата му съквартиранти си бяха легнали около полунощ и не знаеха дали Линдстром не е напускал жилището след това. Беше установено, че смъртта на Карън е настъпила между два и три часа след полунощ.

Линдстром бе посещавал дома на Съмърс няколко пъти. Знаеше къде стои резервният ключ — под фалшивия камък близо до задната врата. Знаеше, че стаята на Карън е първата вдясно, след като се качиш по задното стълбище. Но не можеше да се докаже, че е шофирал осемдесет километра от ъгъла на Амстердам Авеню и Десета улица в Манхатън до Корнуол-он-Хъдсън посред нощ, за да я убие.

Интересчия — ето как наричаме днес хора като Линдстром, разсъждаваше Сам. Винаги бе смятал, че това момче е виновно колкото греха. Така и не можа да разбере защо семейство Съмърс го защитаваше. Човек можеше да реши, че защитават собствения си син! Господи!

Сам хвърли папката върху бюрото си, стана и отиде до прозореца. От тук можеше да види паркинга. Спомни си как преди години някакъв затворник, обвинен в убийство, бе успял по време на съдебния процес да надвие пазача си, да скочи от прозореца на съда, да стигне до паркинга, да вземе с принуда колата на случаен човек и да отпраши с нея.

Хванаха го за двадесет минути, помисли си Сам. Тогава защо вече двадесет години не можеше да открие животното, убило Карън Съмърс? Според него това бе Линдстром и все още продължаваше да мисли така.

Днес Линдстром беше известен и много влиятелен нюйоркски адвокат по криминални дела. Голям майстор в оправдаването на убийци нехранимайковци. Много подходящо и естествено занимание за него, нали сам беше един от тях!

Сам сви рамене. Денят беше гаден, дъждовен и необичайно студен за началото на октомври. „Винаги съм я обичал тази работа — помисли си той, — но вече не е същото. Готов съм да се оттегля. Станах на петдесет и осем години. Работих почти през целия си живот. Просто трябва да се пенсионирам, да взема пенсията си и да се оттегля. Да отслабна малко. Да посетя децата и да прекарвам повече време с внуците. Преди да се озърна, ще пораснат и ще отидат в колеж.“

Имаше смътното усещане, че в главата му назрява главоболие, докато прекарваше ръка през оредяващата си коса. Кейт непрекъснато му повтаряше да престане да го прави. Според нея така отслабвали корените.

С крива усмивка на лицето по повод ненаучния анализ на починалата си съпруга относно настъпващото оплешивяване, Сам се върна при бюрото и загледа папката с надпис „Карън Съмърс“.

Той все още редовно посещаваше майка й Алис, която се бе преместила да живее в града. Правеше го, защото подозираше, че за нея е успокоително да знае, че полицията все още се опитва да открие човека, отнел живота на дъщеря й. Но не бе само заради това. Сам имаше предчувствието, че някой ден Алис ще му спомене нещо, което до този момент не е смятала за важно. Нещо дребно и незначително, което щеше да бъде първата стъпка към откриването на човека, влязъл в стаята на Карън онази нощ.

Точно тази надежда го задържаше на служба през последните няколко години, помисли си Сам. Толкова много искаше да разреши този случай! Но не можеше да чака повече.

Той се върна до бюрото и отвори долното чекмедже, след което се поколеба. Би трябвало да престане да се занимава с това убийство. Беше време да сложи тази папка при другите неразрешени случаи. Бе направил всичко, на което бе способен. Беше се постарал да даде най-доброто от себе си. През първите дванадесет години след убийството на всяка годишнина беше ходил на гробището. Стоеше там по цял ден, скрит зад един мавзолей, и наблюдаваше гроба на Карън. Беше монтирал дори записващо устройство, ако убиецът изрече нещо на глас. Имаше такива случаи, когато убийци са били залавяни, защото са отбелязвали годишнина от убийството, като са посещавали гроба на жертвата и са говорили за престъплението си там.

Единствените хора, които идваха на гроба на Карън обаче, бяха родителите й и той изпитваше угрижения на съвестта и дълбоко чувство за вина, когато слушаше спомените им за единствената им дъщеря. Престана да идва след смъртта на Майкъл Съмърс, който почина преди осем години, когато Алис дойде сама на гроба, където съпругът и дъщеря й лежаха един до друг. Тогава Сам си тръгна, защото не искаше да стане свидетел на мъката й. И никога повече не се върна.

Докато стоеше с папката на Карън Съмърс, той взе решението си. Повече нямаше да вади това досие. А следващата седмица, на двадесетата годишнина от смъртта й, щеше да го сложи при архивите и да подготви документите си за пенсия.

Но щеше да отиде на гроба й, каза си Сам. Просто за да й каже колко много съжалява, че не успя да направи нищо повече за нея.