Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (35)

34

Джейк Перкинс остана във фоайето на „Глен-Ридж“, наблюдавайки как един по един всеки от служителите, бил на работа в събота вечер, отиваше в малкия офис зад рецепцията, за да говори със Сам Дийган. Когато излизаха, той с много маневри успяваше да се приближи достатъчно, за да подслуша, че Дийган продължава да се обажда по телефона на всеки, който снощи е бил на работа, макар и в момента да не е тук.

Крайният резултат от всичко, което чу, бе, че никой не бе виждал Лора Уилкокс да напуска хотела. Портиерът и момчетата, които обслужваха паркинга, бяха абсолютно категорични, че тя не е минавала през предната врата.

Той много точно отгатна, че младото момиче в униформа на камериерка сигурно бе онази, която почиства стаята на Лора. Когато тя се появи след разговора с Дийган, Джейк я последва, качи се на асансьора заедно с нея и слезе на четвъртия етаж.

— Аз съм репортер на вестника в „Стоункрофт“ — обясни, след като й подаде визитната си картичка, — но също така пиша и за „Ню Йорк Поуст“.

Е, не беше самата истина, но не бе и съвсем чиста лъжа, оправда се пред себе си той. Ако все още не беше така, то скоро щеше да стане.

Не беше трудно да я накара да се разприказва. Името й бе Мирна Робинсън. Ученичка в общинската гимназия, която работеше в хотела през свободното си време. Беше от наивните, помисли си доволно Джейк, докато наблюдаваше развълнуваното й изражение заради разпита на детектива.

Младежът отвори бележника си.

— Какво точно те пита детектив Дийган, Мирна?

— Искаше да знае дали нещо от козметиката на Лора Уилкокс липсва и аз му казах, че съм абсолютно убедена — потвърди тя, останала без дъх. — Казах му: „Господин Дийган, нямате представа колко много неща имаше върху малкото рафтче в банята, а сега няма и половината от тях“. Става дума за тоалетни млека, тонизиращи води, четка за зъби и козметичната й чанта.

— Неща, които всяка жена взема със себе си, когато няма да прекара нощта у дома си — рече Джейк. — А дрехи?

— Не говорих за дрехите й с господин Дийган — отвърна колебливо Мирна. Личеше си, че е нервна. Непрекъснато въртеше най-горното копче на черната си униформена рокли. — Казах му обаче, че със сигурност един от куфарите го няма, но не исках да си помисли, че си пъхам носа навсякъде. Така че не споменах за синия кашмирен жакет, панталоните и ботушите до прасците, които също липсват.

Мирна на вид носеше същия размер като Лора. Беше готов да се обзаложи, че бе обличала дрехите й. Значи липсва костюм с панталони — вероятно това бяха дрехите, които Лора бе планирала да облече за службата и закуската.

— Каза ли на господин Дийган за куфара, който липсва?

— Ъхъ. Тя бе помъкнала страшно много багаж със себе си. Човек може да си помисли, че е тръгнала на околосветско пътешествие. Но тази сутрин малкият куфар не беше там. Той беше различен от другите. Беше „Луи Вютън“, затова го и забелязах. Обичам тази марка, а вие? Толкова е специфична и забележителна. Другите два големи куфара бяха от светлобежова кожа.

Джейк се гордееше с добрия си френски, така че трепна при неправилното произношение на Мирна на името Вютон.

— Има ли някакъв начин да хвърля един поглед на стаята на Лора? — попита той. — Кълна се, че няма да пипам нищо.

Май че отиде твърде далеч. Веднага видя как изражението й от възбудено стана тревожно. Тя се озърна, огледа коридора зад него и младежът отгатна мислите й. Ако някой от съдържателите на хотела видеше, че вкарва чужд човек в стаите за гости, щеше да бъде уволнена на секундата. Затова бързо би отбой.

— Мирна, не биваше да те питам за това. Забрави! Имаш визитната ми картичка. Ще спечелиш двадесетачка, ако ми се обадиш, щом чуеш нещо за Лора. Е, какво ще кажеш?! Искаш ли да бъдеш репортер?

Мирна прехапа долната си устна, докато обмисляше предложението.

— Не е заради парите — започна колебливо тя.

— Разбира се, че не е.

— Ако обаче публикуваш историята в „Поуст“, искам източникът да бъде анонимен.

По-умна е, отколкото изглежда, помисли си Джейк и кимна ентусиазирано. Двамата си стиснаха ръцете.

Беше почти шест часът. Когато слезе във фоайето, то беше празно. Джейк отиде на рецепцията и попита дали господин Дийган е напуснал хотела.

Чиновникът изглеждаше изморен и объркан.

— Виж какво, синко, той си отиде, така че предлагам и ти да си вървиш вкъщи, освен ако нямаш намерение да вземаш стая.

— Сигурен съм, че ви е помолил да му се обадите, ако госпожа Уилкокс се върне или ако я чуете — предположи Джейк. — Може ли да ви оставя и моя номер? Сприятелих се с нея през този уикенд и също се притеснявам.

Чиновникът взе картичката и я разгледа.

— Репортер на „Стоункрофт Газет“ и писател-журналист, а? — Той пренебрежително скъса картичката на две. — Не са ли ти прекалено големи гащите, синко? Я ми направи една услуга. Веднага изчезвай!