Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (41)

40

Лора знаеше, че ще я убие. Беше само въпрос на време. Кога?

Не беше за вярване, но след като той излезе, тя заспа. Когато светлината започна да се промъква през спуснатите транспаранти и да трепка зад затворените й клепачи, отгатна, че е настъпило утрото. Какъв ли ден е днес — понеделник или вторник? — питаше се Лора, като се мъчеше да не се разбуди напълно.

В събота през нощта дойдоха тук, той наля шампанско и вдигна тост за нея. След което каза:

— Скоро е Хелоуин. Искаш ли да видиш маската, която си купих?

И си сложи маска на бухал. Имаше две огромни очи, всяко с голяма черна зеница, поставена в гадно жълт ирис, обкръжени от кичури сива перушина, която потъмняваше до тъмнокафяво около човката и тясната уста. Бе се засмяла, спомни си сега Лора, защото мислеше, че той очаква точно това от нея. Но внезапно почувства, че нещо стана с него, нещо се промени. И дори преди да свали маската и да сграбчи ръцете й, вече знаеше, че е хваната в капан.

Той я завлече горе, върза китките и глезените й и натика в устата й някакъв парцал, като внимаваше да не е много навътре, за да не й прилошее и да не се задави. Сетне върза едно въже около кръста й и го стегна към рамката на леглото.

— Чела ли си някога „Най-скъпата мама“? — попита я той. — Джоан Крауфорд обикновено връзваше децата към леглото, за да е сигурна, че няма да станат през нощта. Наричаше го „безопасен сън“.

Сетне я накара да рецитира думите на бухала от онази училищна пиеса. Караше я да ги казва отново и отново, а после да имитира как момичетата, с които седяха на една маса за обяд, му се присмиваха и подиграваха. И всеки път тя виждаше как в очите му пламва убийствен гняв.

— Вие всички ми се присмивахте — изхриптя той. — Презирам те, Лора. Видът ти ме отвращава.

Когато напусна къщата, той нарочно остави мобилния си телефон върху шкафа и я предупреди:

— Мисли добре, Лора. Ако се опиташ да стигнеш този телефон, може да успееш да се обадиш. Но не те съветвам да го правиш. Въжетата ще се стегнат още повече, ако се опиташ да ги отвържеш. Имаш думата ми, повярвай ми.

Въпреки това тя направи опит и сега китките и глезените й пулсираха от болка. Устата й бе пресъхнала. Лора се опита да навлажни устните си. Езикът й докосна грапавата тъкан на чорапа, който бе напъхал в устата й, и тя почувства как в гърлото й се надига вълна от погнуса. Ако повърнеше, щеше да се задави и най-вероятно да умре. О, Господи, помогни ми, помоли се Лора, и панически погълна обратно вълната, надигнала се от стомаха й.

Първия път, когато той се върна, в стаята имаше малко светлина. Сигурно беше неделя следобед, предположи тя. Отвърза ръцете й и й даде супа. Сетне я заведе в банята. Втория път дойде по-късно. Беше тъмно, трябва да е било нощ. Тогава я накара да се обади по телефона. „Защо прави това е мен? Защо просто не ме убие и да приключи?“ — запита се.

Мисълта й беше съвсем ясна. Опита се да размърда китките и краката и тъпото пулсиране се превърна в непоносима болка. Нощта в събота. Неделя сутринта. Неделя през нощта. Трябва да е станало понеделник сутрин. Тя погледна мобилния телефон. Нямаше начин да го достигне. Ако й позволеше да се обади пак, можеше ли да рискува и да изстреля името му?

При тази мисъл си представи възглавницата, която щеше да погълне звука, преди да излезе от гърлото й. Представи ги как той запушва ноздрите и устата й и задушава живота в тих. „Не мога — помисли си тя. — Не мога да го направя. Може би, ако не го ядосвам, някой ще се досети, че съм в беда и ще се опита да ме намери. Те имат възможност да проследят обажданията от мобилни телефони. Знам, че могат. Значи могат да открият на кого принадлежи този.“

Тази надежда беше единственият шанс, който имаше, но и даде все пак известно, макар и слабо облекчение. Джийн, мислеше си Лора. Той има намерение да убие и нея. Казват, че хората могат да изпращат мисли. Трябва да се опита да изпрати своята мисъл на Джийн.

Лора затвори очи и си представи Джийн на вечерята, облечена в тъмносинята си вечерна рокля. Като задвижи устните си под лентата, започна да произнася името й на глас.

— Джийн, аз съм с него. Той е убил другите момичета. Ще убие и нас. Помогни ми, Джийн. Аз съм в нашата стара къща. Намери ме, Джийн!

Отново и отново Лора шептеше името му.

— Забраних ти да произнасяш името ми!

Не беше го чула да влиза. Въпреки парцала и лентата, с която бе залепена устата й, викът на Лора разкъса тишината в стаята, която беше нейна през първите шестнадесет години от живота й.