Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das doppelte Lottchen, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Владимир Мусаков, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерих Кестнер. Романи за деца
Художник: Валтер Трир
Издателство „Народна младеж“, София, 1982
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
Дванадесета глава
Господин Гравундер се чуди. Смешният разказ ца директора Килиан. Женитбените планове на Луиза и на Лоте. Първата страница на „Мюнхенско илюстровано списание“. Нова табелка на стара врата. „За добро съседство, господин диригент!“ Загубено щастие може да се навакса. Детски смях и детска песен. „И все близнаци!“
Господин Бено Гравундер, стар опитен чиновник в гражданското отделение на Първи виенски район, извършва едно бракосъчетание, което от време на време, въпреки всичката му обиграност, го изкарва от търпение. Невеста е бившата жена на младоженеца. Две десетгодишни момиченца, които страшно си приличат, са деца на брачната двойка. Единият свидетел, художник, на име Антон Габеде, няма вратовръзка. Затова пък другият свидетел, някой си професор доктор Щробъл, има куче. И кучето вдигна такъв шум в преддверието, дето го бяха оставили, че трябваше, да го докарат вътре и да му позволят да присъствува на бракосъчетанието в гражданското отделение! Куче — свидетел при бракосъчетание! Ама работа, а!
Лотхен и Луиза сядат, благоговейно на столовете си и не се помнят от щастие. Не само са щастливи, но и горди, страшно горди! Защото те самите са станали причина за това великолепно, нечувано щастие! Какво ли щеше да стане с горките родители, ако не бяха децата, а? Е, виждате ли! И съвсем не беше леко да играеш в пълна тайна ролята на съдбата. Приключения, сълзи, страх, лъжи, отчаяние, болест — нищо, съвсем нищичко не остана неизпитано от тях!
След церемонията господин Габеле си шушука нещо с господин Палфи. При това двете артистични натури тайнствено си намигат. Но защо си шушукат й намигат — това знаят само те.
Госпожа Кьорнер, разведена Палфи, омъжена Палфи, дочува своя стар й нов господар и повелител да мърмори: „Рано ли е още?“ След това, като се обръща към нея, той лекичко подхвърля:
— Имам една хубава идея! Знаеш ли какво? Ще отидем с колата най-напред в училището и ще запишем Лоте!
— Лоте? Но Лоте нали от няколко седмици насам…Извинявай, ти, разбира се, си прав!
Господин диригентът поглежда нежно госпожата.
— Така мисля и аз!
Директорът на девическото училище, господин Килиан, се слисва истински, когато диригентът Палфи и неговата жена се явяват да запишат втората си дъщеря, която прилича досущ на първата. Но като стар учител, който е преживял доста не по-малко забележителни неща, той бързо възвръща присъствието на духа си.
След като записват според правилата новата ученичка в една голяма книга, той се обляга удобно назад в креслото на писалището си и казва:
— Като млад стажант-учител веднъж ми се случи нещо, крето трябва да разкажа на вас и на двете момиченца. Тогава беше Великден, в моя клас дойде едно ново момче! Бедно дете, но твърде спретнато и както скоро забелязах, много ученолюбиво. Напредваше добре. Дори за кратко време стана пръв по смятане. Но не винаги! Отначало помислих: „Кой знае накакво може да се дължи това!“ След това си рекох: „Чудно нещо! Понякога смята като по вода и не прави нито грешчица, друг път възприема бавно и на това отгоре бърка!“
Господин директорът на училището нарочно млъква за малко й доброжелателно намига на Луиза и Лоте.
— Най-сетне приложих една особена метода. Почнах да отбелязвам в бележника си кога момчето смята добре и кога зле. И излезе нещо съвсем щуро. В понеделник, сряда и петък той смяташе добре. Във вторник, четвъртък и събота смяташе лошо.
— Гледай ти! — казва господин Палфи.
А двете малки момиченца мърдат любопитно на столовете си.
— В продължение на шест месеца наблюдавах — продължава старият господин. — И все същото! Понеделник, сряда, петък: Добре! Вторник, четвъртък и събота: лошо! Една прекрасна вечер отидох в домана родителите му и споделих с тях моите загадъчни наблюдения. Те се спогледаха полусмутени-полуразвеселени, а след това мъжът каза: „Вярно е това, което, господин учителят е забелязал!“ Сетне сложи два пръста в устата си и изсвири. И ето, от съседната стая дотърчаха две момчета. Двете еднакво големи, а и инак досущ еднакви! „Близнаци са! — каза жената. — Добрият математик е Сеп, другият е Тони!“
След като се посъвзех, запитах: „Добре, мили хора, защо тогава не пращате на училище и двамата?“ А бащата ми отговори: „Бедни сме, господин учителю, двете момчета общо имат само едни прилични дрехи.“
Съпружеската двойка Палфи се смее. Господин Килиан се усмихва. Луиза виква:
— Отлична идея! И ние ще правим така!
Господин Килиан им се заканва с пръст:
— Само да посмеете! Госпожица Гстетнер и госпожица Брукбаур и без това ше виждат достатъчно зор да ви различават!
— И особено — казва въодушевено Луиза — когато се срешим еднакво и си разменим местата!
Господин диригентът се хваща с ръце за главата и изобщо си дава вид, че е отчаян. — Ужасно! — казва той. — А какво ли ще стане по-нататък, когато пораснете и станете млади дами и някой поиска да се ожени за вас?
— Понеже изглеждаме еднакво — казва замислено Луиза, — сигурно ще се харесаме на един и същи мъж!
— А и на нас положително ще ни хареса един и същи! — извиква Лоте. — Тогава просто и двете ще се оженим за него! Това е най-доброто разрешение. Понеделник, сряда и петък аз ще бъда негова жена! А вторник, четвъртък и събота ще бъде ред на Лоте!
— И ако той случайно не ви накара някога да смятате, изобщо няма да забележи, че има две жени! — казва със смях господин диригентът.
Господин, директорът Килиан се надига от мястото си.
— Горкичкият — казва той съчувствено.
Госпожа Палфи се усмихва:
— Все пак в разпределението има и нещо хубаво. В неделя ще бъде свободен.
Междучасие е, когато новата, по-точно обновената съпружеска двойка минава заедно с близнаците през училищния двор. Стотици малки момиченца се блъскат и биват блъскани. Всички се дивят на Лукза и Лоте.
Най-сетне Труде успява да си пробие с юмруци път до близначките. Тя поглежда задъхано ту едната, ту другата.
— Е! — казва тя най-напред. След това обидено се обръща към Луиза. — Първо ми забраняваш да говоря за това тук, в училище. А сетне вземате и просто идвате!
— Аз ти забраних! — поправя я Лоте.
— Сега вече спокойно можеш да разправяш на всички! — казва снизходително Луиза. — Защото от утре нататък ще идваме и двете!
След това господин Палфи си пробива като ледоразбивач път през навалицата и превежда семейството си през училищната порта.
В същото време Труде става жертва на всеобщото любопитство. Завличат я на клона на една круша. Оттам тя обажда на тълпата момиченца всичко, каквото знае.
Звънецът бие. Междучасието е свършило. Класните стаи са празни. Учителките отиват до прозорците и възмутено втренчват погледи надолу към училищния двор. Училищният двор е препълнен.
Учителките рахълтват в стаята на директора и се оплакват в хор.
— Седнете, госпожи! — казва той. — Разсилният току-що ми донесе новия брой на „Мюнхенско илюстровано списание“. Първата му страница представлява интерес за нашето училище. Моля ви, госпожице Брукбаур.
Той й подава списанието.
И ето че и учителките също като малките момиченца на двора забравят, че междучасието отдавна е свършило.
Елегантна както всякога, госпожица Ирена Герлах стои близо до операта, вторачила смутено поглед в първата страница на „Мюнхенско илюстровано списание“, дето е дадена снимка на две момиченца с плитки. Но като вдига очи, тя се вторачва още повече. Защото на кръстопътя спира такси, а в таксито седят две малки момиченца с един господин, когото тя познава добре, и една дама, с която тя никога не би желала да се запознае.
Лоте ощипва сестра си.
— Гледай! Ей там, отсреща!
— Ау! Какво има?
Лоте шепне тъй, че едва се чува:
— Госпожица Герлах!
— Къде?
— Вдясно! Онази с голямата шапка и с вестника в ръката.
Луиза поглежда изкосо нататък към елегантната дама.
Много й се иска да й изплези тържествуващо езика си.
— Какво ви става на вас двете?
Дявол да го вземе, дали мама не е забелязала нещо?
Тогава за щастие от автомобила, който чака до таксито, се навежда една достолепна стара дама. Тя подава на мама едно илюстровано списание и казва усмихнато:
— Мога ли да ви направя един подходящ подарък?
Гбспожа Палфи взема илюстрованото списание, Поглежда първата страница, усмихнато благодари и подава вестника на мъжа си.
Автомобилите потеглят.
Старата жена кимва за сбогом.
Децата се покатерват до татко си на седалището на колата и възхитени гледат снимката на първа страница.
— Този господин Айпелдауер! — казва Луиза. — Така да ни насади!
— А пък ние мислехме, че сме скъсали всички снимки! — казва Лоте.
— Че нали негативите са у него! — обяснява мамичка. — От тях може да превади стотици снимки!
— Добре, че ви нареди така! — установява баща им. — Ако не беше той майка ви нямаше да узнае вашата тайна. И ако не беше той, днес нямаше да има сватба.
Внезапно Луиза се обръща и поглежда назад към операта. Но от госпожица Герлах няма и следа.
Лоте казва на мама:
— Ще напишем писмо на господин Айпелдауер и ще му благодарим!
Обновената съпружеска двойка се изкачва заедно с близначките по стълбата на улица „Ротентурм“. На отворената врата чака вече Рези, празнично облечена, ухилила се с цялото си широко селско лице, и поднася грамаден букет цветя на младата жена.
— Много ви благодаря, Рези! — казва младата жена. — И се радвам, че искате да останете при нас.
Рези кимва енергично и отсечено като човече от куклен театър. След това смотолевя:
— Аз трябваше да се върна в чифлика при господин баща ми. Но нали тъй много обичам госпожица Лотхен!
Господин диригентът се засмива.
— Не сте особено учтива към нас, другите трима, Рези.
Рези свива безпомощно рамене.
Госпожа Палфи й се притичва на помощ.
— Няма да стоим вечно на площадката!
— Моля!
Рези разтваря широко вратата.
— Момент! — казва спокойно господин диригентът. — Трябва да отида най-напред в другото жилище.
Всички освен него се вдървяват. Нима още в деня на сватбата си ще отиде в ателието на „Ринга“? Не, Рези съвсем не се вдървява. Тя дори беззвучно се смее!
Господин Палфи отива до вратата на апартамента на господин Габеле, изважда един ключ и най-спокойно отваря.
Лотхен изтичва към него. На вратата е сложена нова табелка. А на табелката ясно може да се прочете „Палфи“!
— О, татенце! — вика прещастлива тя.
Ето че до нея застава и Луиза, чете табелката, хваща сестра си за яката и започва да танцува с нея някакъв див танец. Цялото старо стълбище се тресе здравата.
— Стига! — вика накрая господин диригентът. — Вървете сега с Рези в кухнята да й помогнете!
Той поглежда часовника си.
— В това време аз ще покажа на мама апартамента. А след половин час ще се храним. Стане ли време, позвънете!
И той повежда за ръка младата жена.
На отсрещната врата Луиза се покланя и казва:
— За добро съседство, господин диригенте!
Жената сваля шапката и палтото си.
— Каква изненада! — казва тихо тя.
— Приятна изненада, нали? — пита той.
Тя кимва.
— Преди да стане мое, то беше старо желание на Лоте — разказва той нерешително. — Габеле разработи до най-малки подробности плана за похода и ръководи битката на колите с мебелите.
— Значи, затова трябваше да отидем най-напред в училището?
— Да. Пренасянето на рояла позабави сражението на мебелните титани.
Влизат в работната стая. На рояла, възкръснала от чекмеджето на писалището, стои снимката на млада жена от минало, незабравено време. Той я обгръща с ръка.
— На третия етаж вляво ще бъдем щастливи и четиримата, а на третия етаж вдясно… аз сам; но стена до стена с вас.
— Толкова много щастие!
Тя се притиска до него.
— Във всеки случай повече, отколкото заслужаваме — казва сериозно той. — Но не повече, отколкото можем да понесем!
— Никога не бих повярвала, че съществува такова нещо!
— Какво?
— Че загубено щастие може да се навакса като пропуснат училищен час.
Той посочва една картина на стената.
От рамката към родителите гледа малко, сериозно детско личице, рисувано от Габеле.
— За всяка секунда на това ново щастие — казва той — трябва да благодарим на нашите деца.
Нагиздена с кухненска престилка, Луиза се е покачила на един стол и закрепя с карфици на стената първата страница на „Мюнхенско илюстровано списание“.
— Хубаво! — казва благоговейно Рези.
Лотхен, също с кухненска престилка, шета усърдно край огнището.
Рези избърсва една сълза от ъгълчето на окото си, подсмърква тихичко и после запитва, като все още стои пред снимката:
— Коя от вас двете всъщност е едната и коя другата?
Малките момиченца се споглеждат смутено. След това вперват поглед в забодената снимка. И отново се споглеждат.
— И тъй… — казва нерешително Лотхен.
— Мисля, че когато господин Айпелдауер ни снимаше, аз седях отляво — казва замислено Луиза.
Лоте колебливо поклаща глава.
— Не, аз седях отляво. Или не?
Двете проточват шии нагоре към снимката.
— Е-е-е, сами не знаете коя коя е! — виква извън себе си Рези и избухва в смях.
— Да, ние самите действително не знаем! — казва възхитено Луиза.
И трите прихват да се смеят тъй, че смехът им долита чак до съседния апартамент.
Оттатък една жена пита поизплашена:
— Ами ще можеш ли да работиш при такъв шум?
Той отива до рояла, отваря капака му и казва:
— Само при такъв шум ще мога да работя!
И докато смехът оттатък затихва, той изсвирва на жена си дуета в ми-мажор от детската опера, който се чува чак до кухнята на съседното жилище. Там трите работят колкото може по-тихо, за да не изпуснат нито звук.
Когато песента заглъхва, Лотхен пита смутено:
— Как е то всъщност, Рези? Щом татко и мамичка сега отново са заедно, Луиза и аз можем да имаме още братя и сестри, нали?
— Да, разбира се! — заявява уверено Рези. — Искате ли да имате?
— Разбира се! — казва енергично Луиза.
— Момчета или момичета? — осведомява се небрежно Рези.
— И момчета, и момичета! — казва Лоте. А Луиза виква от все сърце:
— И все близнаци!