Ерих Кестнер
Двойната Лотхен (9)

Девета глава

Снимките на господин Айпелдауер всяват смут. А дали е изобщо Лоте? Госпожица Линекогел става довереница. Прегорели свински ребърца и счупени чинии. Луиза изповядва почти всичко. Защо ли Лоте не отговаря вече?

 

 

Главният редактор на „Мюнхенско илюстровано списание“, доктор Бернау, изпъшква:

— Мъртъв сезон, драга! Откъде да вземем актуална картина за корицата, без да крадем?

Госпожа Кьорнер, застанала до неговото писалище, казва:

— „Неопрес“ изпрати снимки ог новата шампионка по брус.

— Хубава ли е?

Младата жена се усмихва.

— За плуване е добра.

Доктор Бернау махва обезкуражено с ръка. След това започва да рови по масата:

— Тези дни получих снимки от някакъв си смешен селски фотограф. Близначета бяха!

Той рови между преписки и вестници.

— Две чудесни малки момиченца! Досущ еднакви! Хей, къде сте, малки госпожички? Публиката винаги харесва такова нещо: Ще сложите някакъв подходящ надпис. Щом като няма нищо актуално, тогава две хубави близнета! А, ето ги най-сетне!

Той е открил плика със снимките, гледа ги и одобрително кима с глава.

— Ще влязат в работа, госпожо Кьорнер!

Подава й снимките.

След известно време доктор Бернау най-сетне вдига глава, защото колежката му не казва нищо.

— Ха! — виква той. — Какво сте застанали като вкаменена, Кьорнер? Събудете се! Или ви прилоша нещо?

— Малко, господин докторе! — Гласът й потреперва. — Вече ми мина.

Тя втренчва поглед в снимките. Прочита адреса на подателя: „Йозеф Айпелдауер, фотограф, Зеебюл край Бюлзее“.

Всичко се върти в главата й.

— Изберете най-подходящата снимка, измислете някакъв текст… такъв, че читателите да пукнат от смях! Вас ви бива за тая работа!

— Все пак може би не е добре да ги поместваме — чува тя гласа си.

— А защо не, уважаема колежке?

— Струва ми се, че снимките не са истински.

— Монтирани едно до друго, а? — Доктор Бернау се смее. — Вие решително давате висока оценка на господин Айпелдауер. Не е чак дотам изпечен! И тъй, бързо на работа, любезна госпожо! За текста има време до утре. Ще ми го донесете да го видя, преди да го предадете за набор.

Той й кимва с глава и се навежда над някаква нова работа.

Тя едва смогва да се добере до стаята си, отпуска се в едно кресло и притиска силно ръце до слепите си очи.

Мислите се въртят лудо в главата й. Нейните две деца! Детското летовище! Ваканцията! Разбира, се! Но защо Лотхен не й е разказала нищо? Защо Лотхен не е донесла снимките? Защото, щом са се фотографирали двете, явно е, че не са го сторили без умисъл. Сигурно са открили, че са сестри! И след това са решили да не казват нищо по този въпрос. Да, разбира се, ясно защо. Господи, как си приличат! Дори и тъй прехваленото майчино око не може да ги различи. О, вие мои двенки, двенки, двенки любими дечица.

Ако доктор Бернау подадеше сега глава през вратата, би видял едно завладяно от щастие и болка лице, по което струят сълзи, сълзи, които омаломощават сърцето тъй, сякаш през очите изтича самият живрт.

За щастие доктор Бернау не подава глава през вратата.

Горпожа Кьорнер се мъчи да се овладее. Тъкмо сега не бива да изпада в малодушие! Какво да се направи? Какво ще стане? Какво трябва да стане? Ще поговоря с Лотхен!

Ледени тръпки побиват майката. Една мисъл разтърсва като невидима ръка цялата й снага:

Дали Лоте е тази, с която тя ще говори?

Госпожа Кьорнер отива в жилището на учителката — госпожица Линекогел.

— Въпросът, който отправяте към мен, е повече от странен — казва госпожица Линекогел. — Дали смятам за възможно вашата дъщеря да не е вашата дъщеря, а някое друго момиче? Позволете, но…

— Не, не съм побъркана — уверява я госпожа Кьорнер и поставя една от фотографиите на масата.

Госцожица Линекогел поглежда снимката, след това посетителката си, след това отново снимката.

— Аз имам две дъщери! — казва посетителката тихо. — Втората живее при бившия ми съпруг във Виена. Тази снимка попадна случайно в ръцете ми преди няколко часа. Не знаех, че децата ра се срещали през ваканцията.

Госпожица Линекогел отваря и затваря уста като шаран върху тезгяха на рибарски магазин. Тя поклаща глава и отстранява фотографията от себе си, сякаш се страхува да не я ухапе. Най-сетне запитва:

— Нима досега и двете нищо не са знаели една за друга?

Младата жена поклаща отрицателно глава:

— Не: Мъжът ми и аз решихме така, защото смятахме, че тъй е най-добре.

— А и вие ли не сте чула вече нищо за мъжа си и за другото си дете?

— Нищо.

— Може би се е оженил повторно?

— Не зная. Не вярвам. Той смяташе, че семейният живот не е за него.

— Такава невероятна история! — казва учителката. — Дали на децата наистина е дошла абсурдната идея да се разменят? Като си представя само тая характерна промяна у Лотхен! И после почеркът, госпожо Кьорнер, почеркът! Главата ми не го побираше! Но това вече обяснява някои неща!

Майката кимва и гледа втренчено пред себе си.

— Не ми се сърдете, ако бъда откровена — казва госпожица Линекогел. — Никога не съм била женена. Аз съм възпитателка и нямам деца, но винаги съм мислила: жените, тия истинските, омъжените, обръщат прекалено много внимание на мъжете си, А при това важно е само едно: щастието на децата!

Госпожа Кьорнер се усмихва болезнено.

— Вярвате ли, че моите депа щяха да бъдат по-щастливи в един дълъг нещастен брак?

Госпожица Линекогел казва замислено:

— Не ви упреквам. Вие и сега още сте много млада. Когато сте се омъжила, била сте почти дете. И през целия си живот ще бъдете по-млада, отколкото съм била аз когато и да било. Това, което е правилно за едного, може да се окаже погрешно за другиго.

Посетителката става.

— И какво ще правите?

— Да знаех само какво! — отвръща младата жена.

Луиза стои пред едно гише в мюнхенската поща.

— Не — казва съчувствено чиновникът от службата „До поискване“, — не, госпожице „Незабрадке“, и днес нямаме нищо.

Луиза го поглежда колебливо.

— Какво може да означава това? — смутолевя угнетено тя. Чиновникът прави опит да се пошегува:

— Може би „Незабравката“ е станала „Забравка“.

— Това е изключено — казва тя, вдълбочена в своите мисли. — Утре пак ще намина.

— Заповядайте пак, моля! — отвръща засмяно той.

Госпожа Кьорнер се връща у дома. Палещо любопитство и леден страх се борят в сърцето й, тъй че просто дъхът й спира.

Детето шета усърдно в кухнята. Тракат капаци на тенджери. Нещо се задушава в тигана.

— Колко на хубаво мирише днес! — казва майката. — Какво готвиш?

— Свински ребърца с кисело зеле й картофи! — извиква гордо дъщеря й.

— Колко бързо се научи да готвиш! — казва майка й, сякаш съвсем безобидно.

— Нали? — отвръща весело момиченцето. — Никога не бих помислила, че аз…

Тя млъква ужасена и прехапва устни. Само да не погледне майка си сега!

Госпожа Кьорнер се е облегнала пребледняла на стената. Бледа е като стената.

Застанало пред отворения кухненски шкаф, детето изважда съдовете. Чиниите тракат, сякаш има земетресение.

В тоя миг майката отваря с голямо усилие уста и казва:

— Луиза!

Прас!

Чиниите се пръсват на парчета по пода. Луиза се обръща като ужилена. Очите й са разширени от ужас.

— Луиза! — повтаря нежно майка й и разперва широко ръце.

— Мамичко!

Детето увисва като удавница на шията на майка си и се разридава страстно.

Майката се свлича на колене и гали с треперещи пръсти Луиза.

— Детето ми, милото ми дете!

Те са коленичили между счупените чинии. Свинските ребърца на печката загарят. Мирише на прегоряло месо, водата от тенджерата съска в пламъците на светилния газ.

Жената и малкото дете не забелязват нищо. Те, както понякога се казва и много рядко се случва, не са „на този свят“!

Изминали са часове. Луиза се е изповядала. А майка й е дала опрощение.

Изповедта беше дълга, многословна, а опрощението на всички грехове — кратко и безмълвно: един поглед, една целувка — не беше необходимо повече.

Сега седят на канапето. Детето се е притиснало плътно, съвсем плътно до майка си. Ах, колко е хубаво най-после да си казал истината! Тъй ти е леко, сякаш си перце! Трябва да се притиснеш хубаво до майка си, за да не литнеш!

— Две отракани девойчета сте ми станали вие! — казва майка й.

Луиза се киска от гордост. (Във всеки случай тя още не е издала една тайна: че във Виена, както беше писала уплашено Лоте, имало отскоро някаква си госпожица Герлах!)

Майка й въздъхва.

Луиза я гледа загрижено.

— Е, да — казва майка й, — обмислям какво трябва да правим сега! Нима можем да се държим тъй, като че ли нищо не се е случило?

Луиза клати отрицателно глава.

— На Лотхен положително и е много мъчно за теб и за в къщи; А нали и на тебе за нея, мамичко?

Майка й кимва.

— На мен също — признава детето, — за Лотхен и…

— И за баща ти, нали?

Луиза кимва. Енергично и същевременно плахо.

— Да знаех поне защо Лотхен не пише вече?

— Да — промълвя майка й. — Много се тревожа.