Ерих Кестнер
Двойната Лотхен (1)

Първа глава

Зеебюл край Бюлзее. Детските летовища са като пчелни кошери. Един автобус с двадесет „новачки“. Къдрици и плитки. Бива ли едно дете да отхапе носа на друго?

Английският крал и неговият астрологичен близнак. Трудно е да получиш трапчинки от смях по бузите си.

 

Знаете ли всъщност къде е Зеебюл? Планинското село Зеебюл? Зеебюл край Бюлзее? Не? Не знаете? Чудно, никой когото запита човек, не знае Зеебюл! Може би пък Зеебюл край Бюлзее да е едно от селищата, известни изключително само на хората, които не питаме? Не бих се учудил. Стават такива работи.

Е добре, щом като не знаете Зеебюл край Бюлзее, естествено не можете да знаете и детското летовище в Зеебюл край Бюлзее, прочутото летовище за малки момиченца. Жалко. Но няма значение. Детските летовища си приличат като типови хлябове или диви теменужки: знаеш ли едно — знаеш всичките. И когато минеш покрай някое от тях, може да го помислиш за огромен кошер. То кънти от смехове, викове, шушукане и кикотене. Тия летовища са истински кошери на детското щастие и безгрижие. И колкото много летовища и да има, никога няма да са достатъчни.

Наистина вечер сивото джудже, наречено „Мъка по дома“, сяда понякога на леглата в спалното помещение, изважда от джоба си сивия бележник и сивия молив и със сериозно изражение на лицето установява общия брой на детските сълзи наоколо — изплаканите и неизплаканите.

Ада на сутринта — докато да го видиш — то е изчезнало. Тракат чашите за мляко, бъбрят в надпревара малките уста.

Горящи от желание да се изкъпят, децата се втурват на стада към хладното зеленикаво езеро, хвърлят се в него, пляскат, пищят, викат, крякат, плуват или поне се правят, че плуват.

Тъй е и в Зеебюл край Бюлзее, гдето започва историята, която ще ви разкажа. Малко позаплетена история. И понякога ще се налага дяволски да внимавате, за да разберете всичко съвършено точно и безпогрешно. Във всеки случай отначало тя започва съвсем спокойничко. Объркана ще стана едва в следните глави. Объркана и твърде интересна.

Засега всички се къпят в езерото. И както винаги, най-буйно е едно малко деветгодишно момиченце, чиято глава е обсипана с къдрици и изпълнена с хрумвания. Името му е Луиза, Луиза Палфи. От Виена.

Но ето, че откъм сградата се чува гонг. После втори и трети. Децата и надзирателките, крито се къпят, излизат на брега.

— Гонгът е за всички! — вика госпожица Улрика. — Дори и за Луиза!

— Ида де! — крещи Луиза. — Стар човек съм, не съм бърз влак!

И наистина иде. Госпожица Улрика закарва целокупно в обора, ах не, в сградата, своето бъбриво стадо. Обядва се точно в дванадесет часа. А следобедът се чака с любопитство. Защо?

През този следобед се очакват двадесет „новачки“. Двадесет малки момиченца от Южна Германия. Дали между тях няма да има някоя и друга кокетка? Някоя и друга клюкарка? А — много е възможно — и престарели дами по на тринадесет-четиринадесет години? Ами ще донесат ли интересни играчки? Дано между тях да има поне една голяма гумена топка. Топката на Труде вече издиша. А пък Бригита не дава своята. Заключила я е в шкафа. Здраво. За да не й стане нищо. И такива работи стават.

И ето на, следобед Луиза, Труде, Бригита и другите деца стоят пред голямата, широко разтворена порта и нетърпеливо чакат автобуса, който ще докара „новачките“ от близката гара. Ако влакът е пристигнал навреме, те всъщност би трябвало вече…

Но ето, чува се клаксон!

— Идат!

Автобусът се носи по шосето, завива внимателно пред портата и спира. Шофьорът слиза и усърдно започва да снема от колата едно след друго малките момиченца. Но не само момиченцата, а още и куфари, чанти, кукли, кошници, кесии, платнени кучета, тротинетки, чадърчета, термоси, шлифери, раници, сгънати одеяла, книжки с картинки, тенекиени кутии за събиране на цветя, мрежи за пеперуди — какъв ли не багаж.

Най-сетне на автобусната врата се появява със своето имущество и двадесетото момиченце със сериозен поглед. Шофьорът услужливо протяга ръце нагоре.

Малката тръсва глава така че двете и плитки се разлюляват.

— Благодаря, не! — казва учтиво и твърдо тя и слиза сама съвсем спокойно и уверено от стъпалото.

Едно малко създание долу се оглежда със смутена усмивка. Изведнъж очите и се разширяват и смаяно се втренчват в Луиза! Но ето че и Луиза се облещва. Тя уплашено гледа „новачката“ в лицето!

Другите деца и госпожица Улрика се взират слисани ту в едната, ту в другата. Шофьорът тиква фуражката си назад, почесва се по темето и не смогва да затвори устата си. Защо ли?

Луиза и „новачката“ дотолкова си приличат, че просто можеш да ги объркаш! Вярно е, едната има дълги къдрици, а другата — скромно сплетени плитки, ала това е наистина единствената разлика!

Изведнъж Луиза се извръща и хуква към градината, като че я гонят лъвове и тигри.

— Луиза! — вика госпожица Улрика. — Луиза! След това свива рамене и се заема най-напред да прибере в сградата двадесетте нови. На опашката нерешително и безкрайно изненадано се движи малкото момиченце с плитките.

Управителката на детското летовище, госпожа Мутезиус, седи в кабинета си и обсъжда със старата, енергична готвачка менюто за следните дни.

Почуква се. Влиза госпожица Улрика и съобщава, че новите са пристигнали здрави и бодри и че не липсва нито една.

— Чудесно! Благодаря!

— Но има още нещо…

— Да?

Крайно заетата управителка вдига за миг очи.

— Отнася се до Луиза Палфи — започва малко нерешително госпожица Улрика, — тя чака вън, пред вратата…

— Доведете тази палавница! — Госпожа Мутезиус неволно се усмихва. — Какви ги е забъркала пак?

— Този път никакви — отвръща помощничката. — Просто… Тя отваря вратата внимателно и извиква:

— Влезте, и двете! Не се бойте де!

И ето, двете малки момиченца пристъпват в стаята. Застават на голямо разстояние едно от друго.

— Ама че каша! — промърморва готвачката.

Докато госпожа Мутезиус гледа смаяна децата, госпожица Улрика се обажда:

— Новата се казва Лоте Кьорнер и иде от Мюнхен.

— Роднини ли сте?

Двете момиченца поклащат едва забележимо, но решително главите си в знак на отрицание.

— До ден днешен никога не са се виждали! — добавя госпожица Улрика. — Странно, нали?

— Защо пък странно? — пита готвачката. — Откъде накъде ще могат да се видят? Щом едната иде от Мюнхен, а другата — от Виена?

Госпожа Мутезиус потапя перото в мастилницата.

— Две момиченца, които си приличат толкова много, сигурно ще станат добри приятелки. Не се дърпайте така едно от друго, деца! Хайде, подайте си ръце!

— Не! — виква Луиза и скрива ръце зад гърба си.

Госпожа Мутезиус свива рамене, позамисля се малко и накрая казва:

— Можете да си вървите.

Луиза побягва към вратата, разтваря я шумно и хуква навън. Лоте се покланя учниво и тръгва бавно към изхода на стаята.

— Почакай, Лотхен — казва управителката.

Тя разтваря една голяма книга.

— Мога още отсега да нанеса името ти. И кога и къде си родена. И как се казват родителите ти.

— Аз имам още само мама — прошепва Лоте.

Госпожа Мутезиус дотапя перото в мастилницата.

— И тъй, най-напред: кога си родена?

 

Лоте прекосява коридора, качва се по стълбите, отваря една врата и се озовава в гардеробната. Тя още не е извадила нещата си от куфара. Започва да подрежда роклите, блузите, престилките и чорапите си в отредения и шкаф. През отворения прозорец нахлува далечен детски смях.

Лоте държи в ръката си снимка на млада жена. Взира се нежно в нея, после грижливо я скрива под престилките. Когато посяга да затвори шкафа, погледът й пада върху огледалото от вътрешната страна на вратата. Оглежда се сериозно и изпитателно, сякаш се вижда за пръв път. След това, с внезапна решителност, отхвърля назад плитките и приглажда косата си тъй, че прическата и заприличва на тази на Луиза Палфи.

Някъде хлопва врата. Лоте отпуща бързо ръце, сякаш заловена на местопрестъплението.

Луиза седи заедно със своите приятелки върху градински зид и над носа й се е врязала строга бръчка.

— Аз няма да позволя това — каза виенската й съученичка Труде. — Пристига току-тъй, най-нахално, с твоето лице.

— Но какво да правя? — пита сърдито Луиза.

— Издраскай й го с нокти! — предлага Моника.

— Най-хубаво ще бъде да й отхапеш носа! — съветва я Кристина. — Тогава с един удар ще ликвидираш цялото зло.

При това тя спокойно, клати краката си.

— Да ми развали така ваканцията! — мърмори Луиза истински огорчена.

— Но какво е виновна тя — се мъчи да обясни бузестата Щефи. — Ами ако сега пристигне някой и изглежда също като мен…

Труде прихва да се смее.

— Самата, ти едва ли вярваш, че някой ще толкова щур да се разхожда с твоята глава!

Щефи се нацупва. Останалите се смеят. Дори Луиза поизкривява лице в усмивка. В този миг еква гонгът.

— Храненето на хищниците започва! — провиква се Кристина.

И момиченцата скачат от зида.

В трапезарията госпожа Мутезиус казва на госпожица Улрика:

— Ще наредите нашите малки двойнички една до друга. Може би радикалното лечение ще помогне.

Децата нахлуват шумно в залата. Местят с тътрене табуретки. Дежурните момичета мъкнат към масите супници, от които се издига пара. Други пълнят подаваните им чинии.

Госпожица Улрика пристъпва зад Луиза и Труде потупва леко Труде по рамото и казва:

— Седни до Хилда Щурм!

Труде се извръща и иска да отговори нещо:

— Никакви възражения!

Труде свива рамене, става и недоволна гримаса се премества.

Лъжиците тракат. Мястото до Луиза е празно. Удивително е колко много погледи може да привлече към себе си едно празно място.

След това, като по заповед, всички погледи се насочват към вратата. Влязла е Лоте.

— Ето те и тебе най-сетне — казва госпожица Улрика. — Ела да ти покажа мястото!

Тя завежда до масата мълчаливото, сериозно момиченце с плитките. Луиза не вдига поглед, а гневно гълта супата си.

Лоте покорно сяда до Луиза и посяга към лъжицата, макар че гърлото й се е свило съвсем.

Другите малки момичета поглеждат скритом и с голямо любопитство към забележителната двойка. Дори теле с две-три глави не би могло да възбуди по-голям интерес. Устата дебелата, бузеста Щефи е зинала от прекалено напрежение.

Луиза не смогва да се обуздава повече. Пък и съвсем не иска. С всички сили тя ритва под масата Лоте в глезена.

Лоте изтръпва от болка и здраво стисва устни.

На масата за възрастни надзирателката Герда поклаща глава и казва:

— Просто да не ти го побере умът! Две съвършено чужди, момичета, а пък такава прилика.

Госпожица Улрика се обажда замислено:

— Може би са астрологични близначки.

— Това пък какво е? — пита госпожица Герда. — Астрологични близначки?

— Има хора, които си приличат напълно, без да са каквито и да било роднини. Но те са дошли на този свят в една и съща частичка от секундата!

Госпожица Герда измърморва:

— Ах!

Госпожа Мутезиус кимва с глава.

— Четох преди време за някакъв лондонски мъжки шивач, който приличал досущ на английския крал Едуард VII. Приличал му толкова, че просто можело да ги сбъркаш. А на това отгоре шивачът имал същата козя брадичка. Кралят наредил да поканят човека в Бъкингамския дворец и водил дълъг разговор с него.

— И наистина ли излязло, че и двамата са били родени в една и съща секунда?

— Да, по една случайност товй могло да се установи с абсолютна точност.

— И какво станало по-нататък? — пита силно заинтригувана Герда.

— По желание на краля мъжкият шивач трябвало да си обръсне брадата!

Докато останалите се смеят, госпожа Мутезиус гледа замислено към масата, гдето седят двете малки момиченца. След това казва:

— На Лоте Кьорнер да се даде леглото до Луиза Палфи! Трябва да привикнат една с друга.

 

Нощ е. И всички деца спят. Освен две. Тези две деца са се обърнали с гръб едно към друго, правят се на дълбоко заспали, но лежат с отворени очи и се взират пред себе си.

Луиза гледа сърдито сребърните кръгчета, които луната чертае по леглото й. Внезапно тя наостря уши. Долавя тих, с мъка сподавен плач.

Лоте затиска уста с ръцете си. Какво каза при раздялата майка й?

„Толкова се радвам, че ще прекараш няколко седмици с много други, весели деца! Ти си твърде сериозна за годините си, Лотхен! Прекалено сериозна. Знам, че вината не е у теб. Аз съм причината. Работата ми. Твърде малко време съм в къщи. И когато се върна, съм уморена. А през това време ти не си играла като другите деца, ами си прала, готвила, сложила си масата… Да ми се върнеш сега с хиляди гънчици от смях по бузите си, мое малко къщовниче!“

А ето на, сега тя лежи тук, на това чуждо място, до някакво лошо момиче, което я мрази само защото му прилича.

Тя тихо въздъхва. Иди, че имай гънчици от смях по бузите!

Лоте тихичко хлипа.

Неочаквано малка чужда ръка погалва несръчно косите й.

Лотхен се вцепенява от страх. Дали от страх? Ръката на Луиза продължава, плахо да я гали.

Месецът надниква през големия прозорец на спалното помещение и здравата се изненадва: там лежат едно до друго две малки момиченца, които не смеят да се погледнат. И едното, което до преди малко плачеше, сега съвсем бавно се опитва да докосне галещата ръка на другото.

— Е добре. — казва си старата сребърна луна. — Сега вече и аз мога да заляза спокойно.

И наистина залязва.