Ерих Кестнер
Двойната Лотхен (4)

Четвърта глава

Пълнени палачинки, какво ужасно нещо! Тайнствените тетрадки. Пътят до училище и целувки за „лека нощ“. В ход е едно съзаклятие. Градинското увеселение като генерална репетиция. Сбогом на Зеебюл край Бюлзее.

Ваканцията клони към своя край. Купчините чисто бельо в шкафовете са се стопили. Тъгата, че скоро ще трябва да се напуска детското летовище, и радостта; от завръщането у дома нарастват равномерно.

Госпожа Мутезиус подготвя малко прощално увеселение. Бащата на едно от момиченцата, собственик на магазин, е изпратил голям сандък с лампиони, гирлянди и много други неща. Сега прислужничките и децата са се заели усърдно да почистят верандата и градината, както е редно. Мъкнат от дърво на дърво леки стълби, закачват сред шумата пъстри фенерчета, промушват от клон на клон гирлянди и приготовляват томболата на една дълга маса. Други пишат на малки листчета печеливши номера. Първа главна печалба: чифт летни кънки със сачмени лагери!

— Но къде са къдриците и плитките? — пита госпожица Улрика.

(Тъй наричат напоследък Луиза и Лоте.)

— Ох, те ли! — казва Моника неодобрително. — Сигурно пак седят някъде в тревата и си държат ръцете, за да не ги отвее вятърът!

Близначките не седят някъде в тревата, а в градината на лесничейството. И не се държат за ръцете — нямат никак време за това, — а са разтворили пред себе си малки тетрадки, хванали са в ръце моливи и тъкмо в момента Лоте диктува на Луиза, която усърдно драще.

— Мама обича най-много супа от фиде с говеждо месо. Говеждото месо ще взимаш от месаря Хубер. Четвърт кило, с ребра; хубаво прошарено, с тлъстина.

Луиза вдигна глава.

— Месарят Хубер, ъгълът на улица „Макс Емануел“ и на улица „Принц Ойген“ — издекламирва тя.

Лоте кимва доволна.

— Готварската книга е в кухненския шкаф, в най-долното чекмедже, съвсем в ляво. А в книгата са всички рецепти, които мога да готвя.

Луиза записва:

„Готварската книга в кухненският шкаф…най-долното чекмедже…съвсем вляво…“

После се облакътява и казва:

— Дяволски ме е страх от готвенето! Но може би ако първите дни не тръгне както трябва, ще мога да кажа, че през ваканцията съм забравила да готвя, а?

Лоте кимва колебливо.

— Освен това ако нещо не върви, можеш веднага да ми пишеш. Всеки ден ще ходя на пощата и ще питам не е ли пристигнало нещо!

— И аз — казва Луиза. — Но пиши по-често! И яж здравата в „Империал“! Татко винаги толкова се радва, когато ми се услажда!

— Глупавото е, че най-много обичаш палачинки! — мърка Лотхен. — Ех, няма що! Но бих предпочела телешки шницел и гулаш!

— Ако още първия ден изядеш три или четири, или пет палачинки, после можеш да кажеш, че си си отяла за цял живот — предлага Луиза.

— Става! — отвръща сестра й, макар че и се повдига още при самата мисъл за пет палачинки. Какво да прави, като никак не ги обича!

Сетне двете пак се надвесват над тетрадчиците си и на смени изслушват имената на съученичките си, реда за сядане в клас, навиците на учителката и точния път до училището.

— На тебе е по-лесно с пътя до училището, — казва Луиза. — Просто ще кажеш на Труде да дойде да те вземе първия ден. Тя понякога идва. И тогава ще си ходиш спокойничко след нея и ще запомниш улиците и разните там подробности.

Лоте кимва. Но внезапно се изплашва.

— Как не съм ти казала още… Не забравяй, когато мама те слага да спиш, да я целунеш за „лека нощ“!

Луиза гледа съсредоточено пред себе си.

— Няма нужда да го записвам! Това положително не ще забравя!

Забелязахте ли какво се заплита? Близначките все още не искат да кажат на родителите си че знаят всичко. Не искат да заставят татко и мама да взимат решения. Долавят, че нямат право за това. И се страхуват, че решенията на родителите могат да разрушат пак — тутакси и веднъж, завинаги — тъй отскорошното им сестринско щастие. Ала сърчицата им не могат да се примирят и с другото: да се завърнат там, отгдето са дошли, сякаш не се е случило нещо! Да продължат да живеят сред оная половина от живота, която родителите им са определили, без да ги попитат! Не! Накратко казано, в ход е едно съзаклятие! Ето как изглежда фантастичният им план, породен от копнеж и от жажда за приключения: двете ще разменят по между си дрехите, прическите, куфарите, престилките и съществуванието си. Със скромни плитки (а и иначе скромна, доколкото може) Луиза ще се „върне“ при мама, която познава само от една снимка! А Лоте, с разпуснати коси и колкото може по-весела и игрива, ще отпътува при татко във Виена!

Подготовката за предстоящото приключение е изчерпателна. Малките тетрадки са изпълнени от край до край с бележки. Ако загазят или пък се случат важни, непредвидени събития, ще си пишат „до поискване“.

Може би в края на краищата, като внимават хубаво и двете, ще им се удаде дори да разгадаят защо родителите им живеят разделени. И може би след това, през някой хубав, чудно хубав ден, те пак ще бъдат заедно и заедно с двамата си родители… но за това не смеят още дори да помислят, камо ли да говорят.

Градинското увеселение в навечерието на отпътуването е определено за генерална репетиция. Лоте се явява като къдрокоса, палава Луиза, Луиза — с плитки като послушна Лоте.

И двете играят отлично ролите си. Никой не забелязва нищо! Дори Труде, съученичката на Луиза от Виена!

И двете умират от удоволствие, като се викат една друга със собствените си разменени имена. Лоте скача и се премята от радост. А Луиза се преструва на тиха и кротка — същинска божа кравичка.

Лампионите блестят сред лятната тъма на дърветата Гирляндите се полюшват във вечерния вятър. Увеселението и ваканцията клонят към своя край. След томболата се раздават печалбите. Щефи, горкичката, печели първата награда — летните кънки със сачмени лагери. (По-добре малка, отколкото никаква утеха!)

Накрая, верни на ролите си, всяка от двете сестри заспива в леглото на другата и от вълнение и двете сънуват небивалици. Лоте например е посрещната на перона на Виенската гара от една снимка на баща си, по-голяма от човешки ръст. А до снимката, с бяла шапка на главата, стои хотелиерският готвач с цяла количка палачинки, над които се издига пара — бррр!

На другата сутрин, още в ранни зори, в железопътната станция Егерн, близо до Зеебюл край Бюлзее, влизат два влака, които идват от съвсем противоположни посоки. Десетки момиченца нахълтват с писукане в клетата.

Лоте се надвесва през прозореца. От един прозорец на другия влак маха Луиза. И двете се стараят с усмивки да си вдъхнат смелост. Сърцата туптят. Все повече ги завладява треска, сякаш са млади артисти пред първото си представление. И ако сега локомотивите не съскаха и не пухтяха вече, може би момиченцата в последния миг щяха…

Но не, думата има разписанието на влаковете. Началник-гарата издига своя жезъл. Влаковете потеглят едновременно.

Детски ръце махат за сбогом.

Лоте заминава като Луиза за Виена.

А Луиза — като Лоте за Мюнхен.