Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das doppelte Lottchen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Десета глава

Междуградски разговор с Мюнхен. Спасителната дума. Сега вече и Рези не може да се оправи. Две места в самолета за Виена. Пеперл е като ударен от гръм: Който подслушва на вратите, излизат му цицини. Господин диригентът не спи в дома си и му иде нежелан гост.

 

 

Лотхен лежи апатично в постелята. Тя спи. Спи много. „Слабост“ — каза днес по обед доктор Щробъл.

Господин диригентът седи до детското легло и сериозно се взира в малкото, тясно личице. Няколко дни вече трй не е излизал от стаята. Наредил е да го заместват в дирижирането. Смъкнаха от тавана едно легло за него.

В съседната стая звъни телефонът.

Рези влиза на пръсти в стаята.

— Междуградски разговор с Мюнхен! — прошепва тя. — Питат дали можете да се обадите?

Господин Палфи става тихо и й прави знак да остане при детето, докато той се върне. След това отива тихо в съседната стая.

Мюнхен? Кой може да е? Навярно концертната дирекция „Келер“. Ах, по-добре да го бяха оставили на мира!

Той взема слушалката и се обажда. Връзката е дадена.

— Тук Палфи.

— Тук Кьорнер! — извиква женски глас от Мюнхен.

— Какво? — пита той смаян. — Кой? Луизалоте, ти ли си?

— Да! — казва далечният глас. — Извинявай, че ти се обаждам. Но съм разтревожена за детето. Надявам се, че не е болно, нали?

— Наопаки. — Той говори тихо. — Болно е.

— О!

Далечният глас прозвучава съвсем изплашено.

Сбърчил чело, господин Палфи пита:

— Но не разбирам, как така ти…

— Имахме такова едно предчувствие, аз и… Луиза!

— Луиза ли?

Той се засмива нервно. След това объркан се вслушва:

Слуша все по-объркан. Клати глава. Прекарва съвсем развълнувано ръка през косата си.

Далечният глас съобщава бързо онова, което може да се съобщи при такава трескава бързина.

— Говорите ли още! — осведомява се чиновничката от пощата.

— Да, по дяволите!

Диригентът направо изкрещява тия думи. Човек може да си представи донякъде объркаността, която го е завладяла.

— Какво става с детето? — пита загриженият глас на бившата му съпруга.

— Нервна треска — отговаря той. — Лекарят казва, че кризата вече е минала. Но телесното и душевно изтощение са много големи.

— Добър ли е лекарят?

— Разбира, се! Доктор Щробъл. Познава Луиза от малка. Мъжът се засмива нервно. — Извинявай, сега е Лоте! Значи не я познава! Той въздъхва.

— Оттатък в Мюнхен въздъхва една жена… Двама възрастни не знаят какво да правят. Сърцата и езиците им са схванати. А умовете им? Изглежда че и умовете.

И сред това угнетително, опасно мълчание еква буден детски глас!

— Татенце! Мило, мило татенце! — се носи от далечината. — Тук е Луиза! Здравей, татенце! Да дойдем ли във Виена? Още сега?

Спасителната дума е казана. Леденото угнетение на двамата възрастни се стопява като при южен вятър.

— Здравей, Луизерл! — виква баща й й в гласа му прозвучава копнеж. — Чудесна идея!

— Нали?

Детето се смее щастливо.

— Кога можете да пристигнете тук? — вика той.

Сега прозвучава отново гласът на младата жена:

— Веднага ще се осведомя кога тръгва утре първият влак.

— Вземете самолет! — вика той. — В такъв случай ще пристигнете по-бързо!

„Как мога да крещя така! — помисли внезапно господин диригентът. — Ще събудя детето!“

Когато се връща в детската стая, Рези освобождава привичното му място до леглото и тръгва да излезе на пръсти.

— Рези! — прошепва той. Двамата остават прави.

— Утре ще дойде жена ми.

— Вашата жена?

— Шшт! Не викай толкова силно! Бившата ми съпруга! Майката на Лотхен.

— На Лотхен?

Той усмихнато махва с ръка. Че откъде пък може да знае това Рези?

— С нея ще дойде и Луизерл.

— Как?… Та нали Луизерл лежи тук?

Той поклаща отрицателно глава:

— Не, това е нейната близначка.

— Близначка? — Семейните отношения на господин диригента надхвърлят умствените възможности на клетото същество.

— Погрижете се за ядене! А по въпроса за спането ще поговорим после.

— О, мили бо…! — мърмори тя и се измъква тихо през вратата.

Бащата спира поглед върху изтощеното, задрямало дете, чието чело блести от пот. Той внимателно го изсушава с една кърпа.

Значи, това е другата малка дъщеря! Неговата Лотхен! Какъв героизъм, каква силна воля изпълваха това дете, преди да го надвият болестта и отчаянието! То положително не е наследило тоя героичен дух от баща си. Тогава от кого! От майка си?

Телефонът иззвънява отново. Рези подава глава в стаява:

— Госпожица Герлах!

Без да се обръща, господин Палфи поклаща глава в знак на отказ.

 

Госпожа Кьорнер взема от доктор Бернау отпуск по „важни, семейни причини“. Тя се свързва по телефона с летището и действително получава за следната сутрин две места в самолета. След това Стяга един куфар само с най-необходимото.

Колкото и къса да е, нощта изглежда безкрайна. Но и нощите, които изглеждат безкрайни, в края на краищата минават.

Когато на другата сутрин, придружен от Пеперл, доктор Щробъл стига до къщата на улица „Ротентурм“, пред нея тъкмо спира едно такси.

От автомобила слиза малко момиченце… и този път Пеперл се хвърля вече като луд върху детето. Той лае, върти се като пумпал, скимти от удоволствие, скача нависоко!

— Здравей, Пеперл! Здравейте, господин докторе!

Господин докторът е тъй слисан, че забравя да отвърне на поздрава. Внезапно той се хвърля върху детето, макар и не тъй грациозно като Пеперл, и крясва:

— Да не си се побъркала съвсем? Веднага да лягаш в леглото!

Луиза и кучето профучават през пътната врата. От автомобила слиза една дама.

— Ще умре това дете! — крещи възмутено докторът.

— То не е детето, за което го смятате вие! — казва любезно дамата. — То е сестра му.

Рези отваря вратата на коридора. Отвън стоят задъханият Пеперл и едно дете.

— Здравей, Рези! — вика детето и се втурва в детската стая заедно е кучето.

Икономката поглежда тъпо подире им и се прекръства. След това по стълбите се задава с пъшкане старият доктор Щробъл. Заедно с него, идва една жена — хубава като картинка. Жената носи, пътнишки куфар.

— Как е Лотхен? — пита бързо тя.

— Мисля, че е малко по-добре — казва Рези. — Позволете ми да ви покажа пътя.

— Благодаря, зная го!

И непознатата изчезва в детската стая.

— Когато дойдете горе-долу отново на себе си — казва развеселено докторът, — помогнете ми да си съблека палтото. Но не бързайте.

Рези се стряска.

— Много извинявайте! — смотолевя тя.

— Днес визитата ми не е толкова бърза — казва търпеливо лекарят.

— Мамичко! — шепне Лоте.

Очите й, големи и блестящи, са се впили в майката като в някакво видение от сънищата и вълшебствата.

Младата жена гали безмълвно горещата детска ръчица.

Коленичила до леглото, тя нежно прегръща треперещото създание.

Луиза хвърля бърз поглед към баща си, който стои до прозореца. След това се заема с възглавницата на Лотхен, изтупва я, обръща я, подръпва чаршафа, за да го оправи. Сега тя е къщовниче. Нали междувременно се научи!

Господин диригентът поглежда скритом към трите — майката и децата й. Децата, разбира се, са и негови. А преди години младата майка беше дори негова млада съпруга! Потънали в забрава дни, забравени часове изплуват отново пред него. Колко отдавна беше то, колко отдавна!

Пеперл лежи като ударен от гръм до единия край на кревата и непрекъснато поглежда ту едното, ту другото малко момиче. Дори малкото му черно, лъсжаво връхче на муцунката потреперва нерешително насам-натам между двете, сякаш и то се колебае какво да прави сега. Да поставиш в такова неудобно положение едно симпатично куче, което обича децата!

Почуква се.

Четиримата в стаята сякаш се събуждат от някакъв странен сън наяве. Весело и както винаги малко шумно влиза господин докторът. Той се спира до леглото.

— Как е пациентката?

— Добре съм! — казва Лотхен и се усмихва изнурено.

— Имаме ли днес най-сетне апетит? — изръмжава той.

— Ако сготви мамичка! — прошепва Лотхен. Мама кимва и отива към прозореца.

— Извинявай, че едва сега ти казвам „добър ден“, Лудвиг!

Господин диригентът стисва ръката й.

— Много ти благодаря, че дойде!

— Но моля ти се! Това беше нещо съвсем естествено. Детето…

— Разбира се, детето! — отвръща той. — И все пак…

— Изглеждаш, сякаш не си спал от дни насам — казва колебливо тя.

— После ще си отспя. Страхувах се за, за детето!

— То скоро ще оздравее! — казва уверено младата жена. — Чувствувам го.

Откъм леглото се носи шепот. Луиза се навежда ниско над ухото на Лотхен:

— Мама не знае нищо за госпожица Герлах. Не бива да го казваме!

Лотхен кимва страхливо.

Докторът не може да ги чуе, защото се занимава с термометъра. Макар че, разбира се, не го изследва с ушите си. Но и да е чул нещо, той умее прекрасно да не прояви и най-малък признак за това.

— Температурата е почти нормална — казва той; — Прескочила си трапа. Хайде да е на добър час, Луизерл.

— Много благодаря, господин докторе! — отговаря със смях истинската Луиза.

— Или може би имате предвид мене? — пита Лотхен, като се смее предпазливо.

Главата още я понаболява.

— Какви интригантки сте ми вие! — изръмжава той. — От най-опасните! Объркахте дори моя Пеперл.

Той протяга ръце и погалва нежно с всяка от своите лапи по една детска главица. След това енергично се изкашля, става и казва:

— Хайде, Пеперл откъсни се от тия две измамни жени!

Пеперл размахва опашка за сбогом. Сетне се долепя до огромните, крачоли на доктора, който тъкмо казва на господин диригента Палфи:

— Майката е лекарство, което не може да се купи от аптеката!

Сетне се обръща към младата жена:

— Ще можете ли да останете, докато Луизерл… исках да кажа: докато Лотхен се оправи напълно?

— Навярно ще мога, господин докторе. И аз бих желала.

— Е, добре! — казва старият доктор. — Господин бившият съпруг ще трябва просто да се примири с положението.

Палфи отваря уста.

— Оставете! — казва подигравателно господин докторът. — Артистичното ви сърце ще се облива в кръв, разбира се. Толкова много хора в къщи! Но имайте търпение. Скоро отново ще си бъдете доволно сам.

В добро настроение е днес господин докторът! И отваря толкова бъзо вратата, че на челото на Рези, която подслушва вън, излиза цицина. Тя хваща с две ръце бръмналата си глава.

— Притиснете удареното място с чист нож! — препоръчва той, защото е лекар до мозъка на костите си. — Няма нищо! Този болезен съвет ви се дава безплатно!

Над земята се е спуснала вечерта. И във Виена, както и другаде. В детската стая е тихо; Луиза спи. Лоте спи. Здрав, укрепителен сън.

Госпожа Кьорнер и господин диригентът седяха до преди малко в съседната стая. Говориха за някои неща, но повечето мълчаха. След това той стана и каза:

— Тъй! А сега трябва да вървя.

При това на самия него се стори — впрочем с основание, — че става малко смешен. Като си помисли човек, че в съседната стая спят две деветгодишни момиченца, които той има от хубавата жена, застанала сега пред него, а сам трябва да се измъква като кавалер за танц, когото са оставили на сухо! От собствения си дом! Ако в къщата имаше невидими духове, както в добрите стари времена… как щяха да се смеят те сега!

Тя го изпраща до вратата на коридора.

Тойсе поколеба.

— Ако й стане по-зле… аз съм оттатък в ателието.

— Не се тревожи! — казва уверено тя. — Не забравяй, че имаш да набавяш много сън!

Той кимна с глава.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Докато той слиза бавно по стълбите, тя го повиква тихо:

— Лудвиг!

Той се обръща и я гледа въпросително.

— Ще дойдеш ли утре сутринта за закуска?

— Ще дойда.

След като е затворила вратата и е поставила веригата, тя остава замислена още за миг. Той действително е позастарял. Изглежда вече като истински мъж нейният бивш съпруг!

След това тя отмята назад глава и отива да бди майчински над съня на своите и на неговите деца.

Около час по-късно млада елегантна дама слиза от автомобил пред една къща на „Кертнер Ринг“ и започва да води преговори с навъсения портиер:

— Господин диригентът ли? — мърмори той. — Не зная дали е горе.

— В ателието свети! — казва тя. — Значи тук е! Ето.

Тя пъхва в ръката му пари и бързо минава край него.

Той оглежда банкнотата и се вмъква обратно в жилището си.

— Ти? — пита горе на вратата Лудвиг Палфи.

— Позна! — отбелязва язвително Ирена Герлах и влиза в ателието.

Тя сяда, запалва си цигара, гледа мъжа и чака. Той не продумва.

— Защо се криеш, когато те търся по телефона? — пита тя. — За много красиво ли го намираш?

— Не съм се крил.

— А какво?

— Не бях в състояние да говоря с теб. Не ми беше до това. Детето беше тежко болно.

— Но изглежда, че сега вече е по-добре. Инак щеше да бъдеш на улица „Ротентурм“.

Той кимва.

— Да, по-добре е. Освен това там е жена ми.

— Кой?

— Жена ми. Бившата ми жена. Тя пристигна тази сутрин с другото дете.

— С другото дете? — повтаря като ехо младата елегантна дама.

— Да, те са близначета. Най-напред при мен беше Луизерл. А от края на ваканцията — другото. Но аз изобщо не съм забелязал. Едва вчера научих.

Дамата злобно се смее:

— Майсторски нагласено от твоята разведена съпруга.

— Но и тя го знае едва от вчера! — казва припряно той.

Ирена Герлах иронично свива красиво начервените си устни.

— Положението е пикантно, нали? В едното жилище е жената, за която ти вече не си женен, а в другото онази, за която още не си женен!

Хваща го яд.

— Има още много жилища, гдето седят жени, с които още не съм женен.

— О! — Тя се надига. — Ти можеш да бъдеш и духовит!

— Извинявай, Ирена, нервен съм.

— Извинявай, Лудвиг, аз също.

Трас!

Вратата се затръшва. И госпожица Герлах си е отишла.

След като гледа известно време втренчено вратата, господин Палфи отива до Бьозендорферовия роял, прелиства нотите с детската опера, изважда един лист и сяда пред клавишите.

Известно време той гледа свирепо листа. Сериозен, прост канон в старинна църковна тоналност. След това модулира. От до-миньор на ми-мажор. И бавно, съвсем бавно от парафразата се оформя нова мелодия. Толкова проста и затрогваща мелодия, сякаш я пеят две малки момиченца с ясните си детски гласчета. На една поляна през лятото. Край прохладно планинско езеро, в което се оглежда синьото небе. Онова небе, което е издигнато над всеки разум, чието слънце топли и озарява всички твари, без да прави разлика между добри, лоши и средни.