Ерих Кестнер
Двойната Лотхен (6)

Шеста глава

Къде е магазинът на госпожа Вагенталер? Не, готвенето не може да се забрави.

Лоте маха с ръка в операта. Дъжд от бонбони. Първата нощ в Мюнхен и първата нощ във Виена. Един забележителен сън, в който госпожица Герлах се явява като вещица. На родителите е позволено всичко! „Незабравка“, Мюнхен 18!

 

 

Госпожа Луизалоте Кьорнер едва успя да заведе дъщеря си в мъничкото жилище на улица „Макс Емануел“. Сетне тя трябваше веднага — много неохотно и много бързо — да отиде в издателството. Чакаше я работа. А работата не бива да чака.

Луиза — грешка! — Лоте се поогледа из жилището, за да го проучи. После взе ключовете, портмонето и една пазарска мрежа. И вече прави покупки.

Купува от месаря Хубер на ъгъла на улица „Принц Ойген“ половин килограм говеждо месо — от ребрата, хубаво прошарено с тлъстина, с малко бъбрек и няколко кокала.

А сега трескаво търси магазина на госпожа Вагенталер, за да вземе зарзават за супа, фиде и сол.

И Ани Хаберзецер зяпва от учудване, когато вижда своята съученичка Лоте Кьорнер да стои посред улицата и усилено да прелиства някаква тетрадка.

— По улицата ли почна вече да готвиш домашните си упражнения? — пита тя любопитно. — Та днес е още ваканция!

Луиза смутено вперва поглед в момичето. Глупава работа е да говориш с някого, когото би трябвало, да познаваш добре, макар да не си го виждала никога в живота си! Най-сетне тя се съвзема и казва:

— Здравей! Ще дойдеш ли с мене? Трябва да отида до госпожа Вагенталер да купя зарзават за супа.

След това хваща под ръка приятелката си — да знаеше прне как е малкото му име на това същество, покрито цялото с лунички! — и я оставя незабелязано за самата нея да я отведе до магазина на госпожа Вагенталер.

Естествено, госпожа Вагенталер се радва, че Лотхен Кьорнер се е завърнала от летуване и че бузките й толкова са се зачервили! Когато покупката е приключена, всяко от момиченцата получава по един бонбон и бива натоварено да носи много поздрави на госпожа Кьорнер и на госпожа Хаберзецер.

Камък пада от сърцето на Луиза. Най-йегне тя вече знае, че другото момиче е Ани Хаберзецер! В традката пише:

 

„Ани Хаберзецер, бях й сърдита три пъти, защото бие по-малките деца, особено Илзе Мерк, най-дребната вкласа.“) Е с това вече може да се подхване нещо!

Ето защо, когато се разделят пред къщната врата, Луиза казва:

— Докато не съм забравила, Ани. Три пъти съм ти се сърдила заради Илзе Мерк и прочее… знаеш вече. Следния път няма само да ти се сърдя, ами…

При това прави недвусмислено движение с ръка и се прибира.

„Ще видим — мисли разярена Ани, — още утре ще видим! Тази трябва да се е побъркала през ваканцията!“

Луиза готви. Вързала си е една мамина престилка и тича като пумпал ту към крановете за светилния газ, над чиито пламъци са поставени тенджери, ту към масата, върху която лежи отворена готварската книга.

Вдига постоянно капаците на тенджерите. Изтръпва, когато врящата вода прелее със съскане. Колко сол трябва да се сложи във водата с фидето? „Половин лъжичка!“ Колко подправка? „Една щипка!“ Колко е, за бога, една щипка? И после: „Да се настърже мушкатовото орехче!“ Къде ли е тикнато Мушкатовото орехче? Къде е рендето?

Момиченцето рови из чекмеджетата, качва се по столовете, поглежда във всички буркани, взира се в часовника на стената, скача от стола, грабва вилица, вдига един капак, изгаря си пръстите, изквичава, мушка с вилицата говеждото месо — не още не е омекнало!

Спира се като вкаменена с вилица в ръка. Какво още трябваше да потърси? А, да мушкатовото орехче и рендето!

Я, какво е това, дето лежи тъй мирно до готварската книга? Корените за супа! Божичко, та нали трябва да ги очисти и сложи в бульона! И тъй, хвърляй вилицата, грабвай ножа!

Дали е увряло вече месото? А къде са мушкатовото ренде и орехът? Глупости, рендето и мушкатовият орех?

Корените за супата трябва най-напред да се измият на чешмата. И морковът трябва да се остърже. Ау, при това, разбира се, не бива да се порязват пръстите! А щом омекне месото, трябва веднага да се извади от тенджерата. А след това, за да се махнат кокалите, трябва цедилка!

А след половин час пристига мама! И двайсет минути преди това във врящата вода трябва да се сипе фидето! А какъв хаос е само в кухнята! Ами мушкатово орехче? Ами рендето! Ами цедката? Ами… ами… ами…

Луиза безпомощно се отпуща на един кухненски стол, Ах, Лотхен! Не било толкова лесно да бъдеш сестра си! Хотел „Империал“! … Доктор Щробъл… Пеперл… Господин Франц… И татко… татко… татко…

А часовникът продължава да отмерва секундите.

След двадесет и девет минути ще дойде мама!. След двадесет и осем!

Луиза решително свива пестници и се надига отново, готова за действие. „Ще видим сега!“ — изръмжава тя.

Ала готварството е специална работа. Решителността е достатъчна може би само за да скочиш от някоя висока кула. Но за да сготвиш фиде с говеждо месо, трябва нещо повече от решителност и силна воля!

И когато, изморена от дневните си грижи, госпожа Кьорнер се завръща у дома, тя не свари там своето усмихнато къщовниче — пази боже! — а една напълно изтощена, клета човешка купчинка, едно объркано, смутено, смазано Нещо, от чиято изкривена за плач уста се чува:

— Не ми се карай, мамо! Струва ми се, че не мога да готвя вече!

— Но Лотхен, готвенето не се забравя! — извиква смаяна майка й.

Ала няма време за чудене. Трябва да се изтрият детските сълзи, да се оправи на вкус бульонът, да се сложи в него преврялото месо, да се извадят от бюфета чинии, вилици и ножове и още много други неща.

Когато най-сетне седят под лампата в дневната стая и ядат супа с фиде, майка й окуражително казва:

— Всъщност много е вкусно, нали?

— Да? — плаха усмивка пропълзява по детското личице. — Наистина ли?

Майка й кима с глава и мълчаливо и се усмихва.

Луиза си поема дъх и изведнъж на самата нея супата и се услажда, както никога досега. Въпреки хотел „Империал“ и палачинките!

— През следните дни ще готвя аз — казва майка й. — А ти ще внимаваш добре. Така скоро пак ще можеш да готвиш, както преди ваканцията.

Детето кима усърдно с глава.

— Може би дори по-добре! — казва малко нескромно то.

 

През това време, облечена в най-хубавата рокля на Луиза, Лоте седи притисната до кадифения парапет на една от ложите във Виенската Държавна опера, отправила пламнал поглед долу към оркестъра, гдето диригентът Палфи дирижира увертюрата към „Хензел и Гретел“.

Татко изглежда великолепно във фрак! И как го слушат музикантите, макар че между тях има й съвсем възрастни господа! Като им се закани с палката си, те свирят, колкото могат по-силно. А пък когато поиска да свирят тихо, почват да шепнат като тих вечерник. Сигурно се страхуват много от него! А той преди мъничко тъй радушно махна с ръка към ложата!

Вратата на ложата се отваря.

Влиза елегантна млада дама — роклята й шумоли. Тя се усмихва на детето, което вдига поглед към нея.

Лоте се извръща плахо и отново започва да следи как татко дресира музикантите.

Младата дама изважда оперен бинокъл. И кутия шоколадени бонбони. И програма. И пудриера. Не престава да трупа, докато кадифеният парапет на ложата не заприлича на витрина.

Когато увертюрата свършва, публиката ръкопляска. Господин диригентът Палфи се покланя няколко пъти. И после, когато вдига отново диригентската палка, той пак поглежда нагоре, към ложата.

Лоте махва плахо с ръка. Татко се усмихва още по-нежно от преди. Изведнъж Лоте забелязва, че не само тя, а и дамата до нея маха с ръка.

Дамата маха на татко? Може би татко заради нея, а съвсем не заради дъщеря си се усмихва толкова нежно? Ами защо Луиза не й е казала нищо за тая чужда жена? Дали татко не я познава отскоро? Но как може тя тогава да му маха толкова интимно? Детето си повтаря наум: „Още днес да пиша на Луиза. Дали знае нещо. Утре преди училище — на пощата. До поискване: «Незабравка», Мюнхен 18!“

След това завесата се вдига и съдбата на Хензел и Гретел събужда силно съчувствие у малкото момиче. Лотхен затаява дъх. Там долу родителите изпращат двете си деца в гората, зе да се отърват от тях. А при това те толкова обичат децата! Как могат тогава да бъдат толкова лоши? Или пък не са лоши? Дали е лошо само това, което вършат. Мъчно им е, че трябва да постъпят така. Ами тогава защо го правят?

Все по-силно вълнение обзема Лотхен — разполовената и сменена близначка. Без сама да съзнава, конфликтът на нейните чувства се отнася все по-малко до двете деца и родителите им долу на сцената и все повече до самата нея, близначката й и собствените и родители. Бивало ли е те да сторят това, което са сторили? Мама положително не е лоша жена, а и татко съвсем не е лош, но онова, което са направили, е лошо! Дърварят и жена му са били толкова бедни, че не можели да купят хляб за децата си. Ами татко? Беден ли е бил татко?

Когато след малко Хензел и Гретел стигат до къщичката от хрупкави сладкиши, започват да си чупят от нея и се стресват от гласа на вещицата, госпожица Ирена Герлах — тъй се казва елегантната дама — се навежда към детето, доближава кутията е шоколадените бонбони и прошепва:

— Искаш ли и ти да си хруснеш малко?

Лотхен трепва, вдига поглед, вижда пред себе си женското лице и необуздано махва с ръка за защита. При това блъсва кутията и долу в залата се посипват шоколадени бонбони! Няколко глави се обръщат нагрре. Сподавен смях се примесва с музиката.

Госпожица Герлах се усмихва смутено и в същото време ядосано.

Детето се вцепенява от страх. То изведнъж е изтръгнато от опасното обаяние на изкуството. Изведнъж се е намерило в опасния обсег на действителността.

— Много извинявайте! — шепне Лотхен. Дамата се усмихва снизходително.

— О, няма нищо, Луизерл! — казва тя.

Дали и тя не е вещица? Само че по-хубава, отколкото онази на сцената?

 

Луиза за пръв път ляга да спи в Мюнхен. Майка й седи на края на леглото и казва:

— Тъй, Лотхен, лека нощ сега! И да сънуваш нещо хубаво!

— Стига да не съм прекалено изморена — промърморва детето. — Ще дойдеш ли скоро и ти?

До отсрещната стена има едно по-голямо легло. Върху отметнатото одеяло е оставена нощницата на мама, готова за обличане.

— Ей сега! — казва майка й. — Веднага щом заспиш!

Детето обвива ръце около шията и й я целува. После още веднъж. И трети път.

— Лека нощ!

Младата жена притиска мъничкото същество до себе си.

— Как се радвам, че пак си у дома! — шепне тя. — Нали само теб още имам?

Главата на детето се отпуща уморено назад. Луизалоте Палфи; по баща Кьорнер, оправя юрганчето и се вслушва за малко в дишането на дъщеря си. После внимателно става. Връща се на пръсти в дневната стая.

Под настолната лампа е папката. Толкбва много работа има да се върши още!

 

Намусената Рези настанява за пръв път Лоте в леглото.

След това момиченцето тайно става и написва писмото, което иска да занесе на другата сутрин на пощата. Сетне тихичко се пъхва обратно в леглото на Луиза и преди да изгаси лампата, оглежда още веднъж на спокойствие детската стая.

Хубаво, просторно помещение с картинки от приказки по стените, с шкаф за играчки, етажерка за книги, с чин за писане на домашните упражнения, голям търговски магазин за игра, изящна старомодна тоалетна масичка, кукленска количка, кукленско легло — нищо не липсва, освен най-важното!

Та не е ли мечтала понякога съвсем тайничко — за да не забележи мама — за такава хубава стая? Сега, когато я има, в сърцето й се впива остра болка, изострена още повече от копнеж и завист. Тя копнее за малката скромна спалня, гдето сега лежи сестра й, копнее за целувката на мама преди лягане, за светлината, която примигва откъм дневната стая, гдето мама работи още, чака с копнеж вратата тихичко да се открехне, да чуе как мама спира до детското креватче, как се примъква на пръсти до своето легло, как се пъхва в нощницата си и се сгушва под юргана.

Ех, ако беше тук леглото на татко! Поне в съседната стая. Може би той хърка. Хубаво би било! Тогава щеше да знае, че той е съвсем наблизо. Но той не е наблизо, а в друг дом, на „Кертнер Ринг“. А може би изобщо не спи още, а седи с елегантната госпожица с шоколадените бонбони в някоя голяма, блестяща зала, пие вино, смее се, танцува с нея, кима й нежно, както днес в операта — на нея, а не на малкото момиче, което щастливо му махаше скришом с ръка от ложата.

Лоте заспива. Сънува. Приказката за бедните родители, които изпратили Хензел и Гретел в гората, понеже нямали хляб; се смесва със собствените й страхове и собствените й неволи.

В този сън Лоте и Луиза седят с разширени от страх очи на общото легло и се взират в някаква врата, през която влизат много хлебари с бели шапки и мъкнат хлябове в стаята. Те струпват хлябовете на купища край стените: Все повече и повече хлебари идват и си отиват. Куповете хляб растат. Стаята става все по-тясна и по-тясна.

След това се явява баща й с фрак и с ръкомахания дирижира парада на хлебарите. Мама бързо влиза вътре и тревожно пита:

— Но, мъжо, какво ще стане сега?

— Трябва да се махнат децата! — крещи сърдито той. — Нямаме вече място! Прекалено много хляб имаме в къщи.

Мама кърши ръце. Децата горко плачат.

— Вън! — вика той й заплашително вдига диригентската си палка.

Леглото покорно се понася към прозореца. Той се разтваря. Леглото хвръква навън. То лети над някакъв голям град, над някаква река, над хълмове, поля, гори и планини. Сетне се спуща отново към земята и кацва сред огромен гъсталак, който прилича на джунгла и ехти страховито, от птичи крясъци и рев на диви зверове. Вцепенени от страх, двете малки момиченца се гушат в леглото.

В този миг сред гъсталака се чува тракане и пукот.

Децата се хвърлят по гръб и се завиват презглава. От трънаците излиза вещицата. Но това не е вещицата от оперната сцена, а по-скоро прилича на дамата с шоколадовите бонбони от ложата.

Тя поглежда с бинокъла си към детското легло, кимва с глава, усмихва се извънредно високомерно и плясва три пъти с ръце.

Като по заповед тъмната гора се превръща в слънчева поляна. И на поляната има къща, построена от кутии с шоколадови бонбони и с ограда от шоколадови блокчета. Весело цвърчат птички, из тревата подскажат зайци от марципан и навсякъде блестят златни гнезда, в които има великденски яйца. Малко птиче кацва на леглото и толкова хубаво запява, че Лоте и Луиза се осмеляват да се подадат изпод завивката, макар и отначало само до ножовете.

Щом съзират поляната с великденските зайци, шоколадовите яйца и къщата от шоколадови бонбони, те бързо изскачат от леглото и се втурват към оградата. Застават там по дългите си нощнички и се удивяват.

— Специално качество — прочита гласно Луиза — и шоколадови бонбони с орехи! И нуга!

— Има и битер шоколад! — извиква радостно Лоте. (Защото тя и насън не обича да яде сладки работи.)

Луиза си отчупва от оградата голямо парче шоколад.

— С орехи! — казва тя доволно и се готви да отхапе.

В този миг откъм къщата еква смехът на вещицата! Децата се изплашват. Луиза хвърля шоколада.

А ето че мама вече се задава, тика задъхана през поляната голяма ръчна количка, пълна с хлябове.

— Стойте, деца! — вика уплашено тя. — Всичко тук е отровно!

— Бяхме гладни, мамо!

— Ето ви хляб! Не можах да се измъкна по-рано от издателството.

Тя прегръща децата си, иска да ти отведе със себе си. Ала в тоя миг вратата на къщата от шоколадови бонбони се отваря. Появява се бащата с голям трион, каквито имат дърварите, и вика:

— Оставете децата на мира, госпожо Кьорнер!

— Те са мои деца, господин Палфи!

— Но и мои! — изкрещява в отговор той. И докато се приближава, заявява сухо:

— Ще разполовя децата. С триона. Ще взема половин Лоте и една половинка от Луиза. А също и вие, госпожо Кьорнер!

Близначките скокват разтреперани в леглото.

Мама застава пред кревата, разперила отбранително ръце.

— Никога, господин Палфи!

Но баща им я блъсва настрана и започва да реже леглото откъм горния му край. Трионът скърца така, че ти настръхват косите, и сантиметър по сантиметър разрязва леглото надлъж.

— Пуснете се! — заповядва баща им.

Трионът все повече и повече се приближава до здраво оплетените ръце на сестричките. Ей сега ще се вреже в кожата им.

Мама плаче сърцераздирателно.

Чува се кикотенето на вещицата.

Най-сетне детските ръце се пускат.

Трионът минава между тях и прерязва леглото докрай, докато най-сетне то се превръща в две легла, всяко с по четири крака.

— Коя от близначките искате вие, госпожо Кьорнер?

— И двете, и двете!

— Съжалявам! — казва мъжът. — Трябва да има справедливост. Е, щом вие не можете да решите, аз ще взема тая тук! На мен ми е все едно! И без това не ги различавам!

Той посяга към едно от леглата.

— Коя си ти?

— Луизерл! — викна тя. — Но не бива да правиш така!

— Не! — крещи Лоте. — Не бива да ни разполовявате!

— Я си затваряйте устата! — казва строго мъжът. — На родителите е позволено всичко!

И като тегли зад себе си завързано с въженце едно от леглата, той се отправя към къщата от шоколадови бонбони. Шоколадовата ограда се отваря от само себе си, за да, му стори път.

Луиза и Лоте отчаяно си махат.

— Ще си пишем! — крещи Луиза.

— До поискване — вика Лоте. — „Незабравка“, Мюнхен 18!

Татко и Луиза изчезват в къщата. След това, сякаш пометена, изчезва и самата къща.

Мама прегръща Лоте и тъжно казва:

— Сега двете сме сам-самичкина света! Внезапно тя се взира несигурно в детето.

— Кое от моите деца си ти? Приличаш на Лоте!

— Да, аз съм Лоте!

— Не, изглеждаш като Луиза.

— Да, аз съм Луиза.

Майката уплашено поглежда детето си в лицето и — странно! — проговорва с татковия глас:

— Веднъж плитки, веднъж къдрици. Еднакви носове, еднакви главици!

Изведнъж Лоте вижда, че отляво има плитка, а отдясно — къдрици като Луиза. От очите й потичат сълзи. И тя безутешно промълвя:

— Сега вече самата аз не зная коя от двете съм! Ах, аз, клетата половинка!