Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das doppelte Lottchen, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Владимир Мусаков, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерих Кестнер. Романи за деца
Художник: Валтер Трир
Издателство „Народна младеж“, София, 1982
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
Седма глава
Минали са седмици. Пеперл се е примирил с положението. В палачинките няма кокали. Всичко се е променило, особено Рези. Диригентът Палфи преподава уроци по пиано. Госпожа Кьорнер сама се упреква. Ани Хаберзецер изяжда няколко плесници. Една неделна почивка, по-хубава от всичко друго на света.
Минали са седмици от онзи пръв ден и онази първа нощ в непознатия свят сред непознати хора. Седмици, през които всеки миг, всяка случайност и всяка среща можеха да докарат опасност и разкритие. Седмици с твърде много сърцебиене и някое и друго писмо „до поискване“, в което настойчиво се изискваха нови важни сведения.
Всичко премина добре. Намесило се бе изглежда и малко щастие. Луиза „отново“ се научи да готви, учителките в Мюнхен се примириха донякъде с това, че малката Кьорнер се завърна от летуване недотам прилежна, редовна и внимателна, но затова пък толкова по-жива и находчива.
А техните колежки от Виена нямат нищо против това, че дъщерята на диригента Палфи от известно време внимава по-добре и по-добре умее да умножава. Дори вчера в учителската стая госпожица Гстетнер каза доста високопарно на госпожица Брукбаур:
— Извънредно поучително за всяко педагогическо око е да се наблюдава развитието на Луиза, драга колежке. Развитието на една спокойно действуваща сдържана сила от тоя прекомерен темперамент и на една непрестанна жажда за образование, вникваща до най-малки подробности… от тая разюздана веселост и любознателност… това, драга колежке, е нещо единствено по рода си! И не забравяйте едно: тази промяна, тази метаморфоза на характера в по-висша и уравновесена форма стана изцяло от само себе си, без какъвто и да било възпитателен натиск отвън!
Госпожица Брукбаур кимна енергично и отвърна:
— Това самостоятелно разгръщане на характера, този вътрешен стремеж към формата се изразява дори в промяната на Луизиния почерк! Нали аз винаги казвах, че почерк и характер…
Но нека си позволим да не чуем докрай какво е казвала винаги госпожица Брукбаур.
По-добре да чуем с безрезервно възхищение, че Пеперл, кучето на доктор Щробъл, възприе от известно време наново стария си обичай да казва „добър ден“ на малкото момиченце на масата на господин диригента. Впреки че това надхвърля възможностите на кучешкия му разум то се примири с факта, че Луизерл не мирише вече на Лизерл. За хората са допустими толкова много неща защо не и това? Пък и напоследък милото момиченце не яде вече толкова често палачинки, а вместо тях с голямо удоволствие месо. И като се вземе предвид, че в палачинките няма кокали, а в котлетите, напротив, те се срещат дори в отрадно изобилие, двойно по-добре ще може да се разбере защо животното превъзмогна своята сдържаност.
Щом като учителките на Луиза вече забелязват, че у нея е настъпила такава смайваща промяна… какво ли биха казали за Рези, ако познаваха по-добре икономката Рези? Защото — извън всяко съмнение — Рези наистина е станала съвършено друг човек. Може би по начало тя съвсем не е била лъжлива, размъкната и мързелива? А е станала такава само защото е липсвало наблюдателно око, което да следи и вижда всичко.
Откакто Лоте е в тоя дом и меко, ала неотклонно следи, открива и знае всичко, което може да се знае за кухнята и килера. Рези е станала истинска „първокласна сила“.
Лоте убеди баща си да не дава вече домакинските пари на Рези, а на-нея. И до известна степен е смешно, когато Рези похлопва и влиза в детската стая, за да иска пари от деветгодишното дете, което, седнало сериозно на чина си, пише своите домашни упражнения. Тя покорно съобщава какво трябва да се купи, какво ще се поднесе за вечеря и какво е необходимо изобщо за домакинството.
Лоте бързо пресмята разноските, изважда от чина си пари, наброява ги на Рези и вписва сумата в една тетрадка. А вечер на кухненската маса двете съвестно преглеждат сметката.
Дори на бащата прави впечатление, че по-рано домакинството струваше по-скъпо и че сега, макар да дава по-малко пари, на масата — а също и оттатък, в ателието на Ринга — редовно има цветя, и че на улица „Ротентурм“ бе станало наистина уютно. (Тъй като че ли в къщи има жена — помисли неотдавна той! И тая мисъл здравата го изплаши!) Това, че сега той остава по-често и по-продължително на улица „Ротентурм“, прави от своя страна впечатление на госпожица Ирена Герлах, дамата с шоколадените бонбони. И по тоя повод тя поиска от господин диригента, тъй да се каже, обяснение. Разбира се, съвсем предпазливо, защото хората на изкуството са чувствителни.
— Да, знаеш ли? — отвърна той. — Заварих напоследък Луиза да седи пред пианото и да си чука доволно по клавишите. При това пееше някаква малка песничка, беше просто трогателно! Преди човек и с бой не можеше да я закара до пианото!
— После? — запита госпожица Герлах и веждите и се дигнаха чак до косите.
— После ли? — засмя се смутено господин Палфи. — Оттогава започнах да й давам уроци по пиано. Прави й дяволско удоволствие. Всъщност и на мен.
Госпожица Герлах погледна твърде презрително. Защото тя е високо издигната в духовно отношение. След това язвително заяви:
— Мислех, че си композитор, а не учител по пиано на малки момиченца!
По-рано никой не би се решил да каже такова нещо право в лицето на артиста Лудвиг Палфи. А днес той се разсмя като ученик и извика:
— Та аз никога в живота си не съм композирал толкова много, колкото сега. И никога досега нещо толкова хубаво!
— Какво ще бъде то?
— Детска опера — отвърна той.
И тъй, в очите на учителките се беше променила Луиза. В очите на детето се бяха променили Рези и Пеперл. В очите на бащата се е променила улица „Ротейедурм“. Ех, че промени.
Естествено, и в Мюнхен се е променило много нещо. Щом забеляза, че Лоте не е вече такава добра домакиня и не заляга толкова в училище, но затова пък е станала по-подвижна и повесела от преди, майка й се замисли и си каза:
„Луизалоте, ти успя да направиш от едно податливо малко същество домакиня, но не и дете! И ето, достатъчно бе то да прекара едва няколко седмици със своите връстнйчки в планината, на брега на едно езеро, за да се превърне в онова, което винаги е трябвало да бъде: весело малко момиченце което не се вълнува много от своите грижи. Ти постъпи твърде егоистично, засрами се! Радвай се, че сега Лотхен е весела и щастлива! Нека счупи спокойно някоя чиния при миенето! Нека донесе дори писмо от учителката си: «За съжаление вниманието, чувството за ред и прилежанието на Лоте на последък са незадоволителни. Вчера тя пак удари на съученичката си Ани Хаберзецер четири силни плесници. Пръв дълг на всяка майка — колкото и грижи да има — е да предпази детето си от твърде ранното му изгонване от рая на детството!»“
Ето такива и подобни неща говори, сериозно сама на себе си госпорка Кьорнер, а един ден ги каза и на класната наставница на Лоте, госпожица Линекогел:
— Детето ми — рече й тя, — трябва да си бъде дете, а не възрастен дребосък. Предпочитам да бъде весела и поривиста лудетина, отколкото да остане на всяка цена най-добрата ви ученичка!
— Но преди Лоте умееше много добре да съчетава тия две неща — заяви леко обидена госпожица Линекогел.
— Не зная защо не умее вече. Изобщо жена, която работи вън от къщи, не познава добре детето си. Промяната ми изглежда свързана някак си с летуването, но зная и виждам едно: че тя не умее вече да го прави. А това е решаващото!
Госпожица Линекогел оправи енергично очилата си.
— Пред мене, като възпитателка и учителка на вашата дъщеря, са поставени за съжаление други задачи. Аз трябва и ще се опитам да възстановя вътрешната хармония на детето!
— Наистина ли намирате, че малко невнимание в час по смятане или няколко мастилени петна в тетрадката по писане.
— Отличен пример, госпожо Кьорнер! Да, тетрадката по писане! Тъкмо почеркът на Лоте показва до каква степен детето е загубило, бих казала, душевното си равновесие. Но да оставим настрана почерка! Нима намирате, че е редно Лоте да бие съученичките си?
— Съученичките ли? — Госпожа Кьорнер умишлено натърти окончанието. — Доколкото зная, тя е ударила само Ани Хаберзецер.
— Само?
— А тази Ани Хаберзецер наистина си е заслужила плесниците! Нали в края на краищата все трябва да си ги получи от някого?
— Но, госпожо Кьорнер!
— Това едро и лакомо същество, което тайно излива злобата си върху най-малките в класа, не би трябвало да бъде закриляно от учителката.
— Как, моля? Наистина ли? Но аз не зная нищо за това!
— Питайте тогава горката малка Илзе Мерк! Може би тя ще ви разкаже нещичко.
— Но защо Лоте не ми каза нищо, когато я наказах?
Тогава госпожа Кьорнер се, поизпъчи малко и отговори:
— Може би за това и липсва — за да си послужа с вашите думи — достатъчно душевно, равновесие!
Сетне тя се понесе към издателството. За да стигне навреме, трябваше да вземе такси. Две марки и тридесет. Ах, пустите пари!
В събота по обяд мама внезапно стегна раницата и каза:
— Обувай здравите обувки! Заминаваме за Гармиш и ще се върнем чак утре вечер!
Луиза попита малко страхливо:
— Мамичко… няма ли да струва много скъпо?
Тези думи боднаха малко госпожа Кьорнер. Но после тя се засмя:
— Ако не стигнат парите, ще те продам из пътя!
Детето затанцува от задоволство.
— Великолепно! А пък щом вземеш парите, аз пак ще избягам! И като ме продадеш така три-четири пъти, ще съберем толкова, че цял месец не ще има нужда да работиш!
— Толкова скъпо ли струваш?
— Три хиляди марки и единайсет пфенига! Ще си взема и устната хармоника!
Ех, че излет беше — като малини със сметана. През Гармиш и Грайнау стигнаха чак до Баадерското езеро. Сетне до Айбското езеро. Свириха с устната хармоника и пяха на воля. След това се спуснаха надолу през високи гори. През камънак и храсталаци. Намериха горски ягоди. И хубави тайнствени цветя. Петров кръст, който прилича на лилия, и кичеста виолетова тинтява. И мъх, покрит с малки остри гуглички отгоре. И мънички алпийски теменужки, които ухаеха толкова сладко, просто невероятно!
Надвечер попаднаха в някакво село, наречено Грийс. Наеха си стая с едно легло. И след като се навечеряха здравата със сандвичите от раницата си легнаха да спят заедно в леглото. Навън по поляните щурците свиреха на цигулките си малка нощна музика…
В неделя сутринта потеглиха наново. Към Ервалд и Лермоос. Цугшпице блестеше сребристобял. Селяните, облечени в своите носии, тъкмо излизаха от черква. По селската улица бяха застанали крави, като стари клюкарки, събрани на кафе.
После минаха през Тьорл. Божичко, какво катерене падна! Край една ливада с коне, сред милиони полски цветчета, ядоха варени яйца и хляб със сирене. И като десерт — подремнаха малко в тревата.
Сетне през малинажите и сред кръжащите пеперуди се спуснаха до Айбското езеро. Хлопатарите на кравите звънтяха в късния следобед. Видяха лифта, който лазеше по небето към Цугшпице. Езерото лежеше съвсем мъничко на дъното на котловината.
— Сякаш дядо господ просто е ширнал някога там — каза унесено Луиза.
Разбира се, изкъпаха се в Айбското езеро. На терасата на хотела мама поръча кафе и сладкиши, а след това стана крайно време да се връщат в Гармиш.
Седяха във влака доволни и загорели от слънцето. А симпатичният господин, седнал срещу тях, в никакъв случай не можеше да повярва, че младото момиче до Луиза е мама и на това отгоре — жена с професия.
В къщи се свлякоха като чували върху леглата си. Последните думи на детето бяха:
— Мамичко, толкова хубаво беше днес… толкова хубаво, както нищо друго на света!
Майка й не можа да заспи още известно време. От толкова много и тъй лесно постижимо щастие бе лишавала тя досега своето малко момиченце! Е, все още не беше късно. Все още всичко можеше да се навакса!
След това и госпожа Кьорнер заспа. На лицето й се изписа лека усмивка. Тя премина по бузите й като вятъра над Айбското езеро.
Детето се бе променило. А сега започваше да се променя и майка му.