Ерих Кестнер
Двойната Лотхен (11)

Единадесета глава

Двоен рожден ден с едно единствено желание по този случай. Родителите се оттеглят на съвещание. Стискай палци! Блъсканица пред дупката на ключалката.

Недоразумения и споразумение.

Известно е, че времето лекува рани — то лекува и болести. Лотхен отново е здрава. Тя отново носи и плитките си, и панделките на плитките. А Луиза, както преди, ходи с предишните си къдрици и ги раздрусва колкото си ще.

Те помагат на мама и на Рези при пазаруване и в кухнята. Играят заедно в детската стая. Пеят заедно, докаго Лртхен — или татко — свири на пианото. Ходят на гости у господин Габеле в съседния апартамент. Или пък водят на разходка Пеперл, когато господин докторът има приемен час.

Кучето се е примирило с двойната Луизерл, като отначало е удвоило способността си да обича малки момиченца, а след това я е разполовило. Винаги трябва да знаеш какво да правиш!

А понякога — да, понякога сестричките страхливо се споглеждат. Какво ли ще стане сега?

На 14 октомври двете момиченца имат рожден ден. Те седят с родителите си в детската стая. На масата се виждат два кръга от по десет запалени свещи. Ядоха торти, приготвени в къщи, и горещ шоколад. А татко изсвири великолепен „Марш за близнаци по случай рожден ден“

Сега той се завъртява на табуретката пред пианото и пита:

— Защо собствено не искахте да ви подарим нещо?

Лотхен поема дълбоко дъх.

— Защото искаме да си пожелаем (нещо; което не може да се купи.

— Е, и какво е то? — пита мамичка.

Сега Луиза на свой ред поема дълбоко дъх. Сетне, разтреперана от вълнение, казва:

— За рождения си ден Лоте и аз желаем от вас да можем отсега, нататък винаги да бъдем заедно!

Най-сетне думите са казани!

Родителите мълчат. Лоте добавя съвсем тихо:

— Тогава цял живот няма да има нужда да ни подарявате нищо. Нито за рожден ден. Нито за Коледа.

Родителите все още мълчат.

— Можете да опитате поне?! — Очите на Луиза са пълни със сълзи. — Ще бъдем послушни, уверяваме ви. Много повече, отколкото сега. И изобщо всичко ще стане много, много по-хубаво.

Лоте кимва.

— Обещаваме. С тежка честна дума и с всичко… — допълва бързо Луиза.

Бащата става от пианото.

— Имаш ли нещо против да поговорим малко в съседната стая, Луизалоте?

— Не, Лудвиг — отвръща бившата му съпруга. И двамата отиват в съседната стая. Вратата се затваря зад тях.

— Стискай палци! — прошепва развълнувано Луиза.

Четири малки ръчички етисват здраво четири малки палеца.

Лоте беззвучно движи устни.

— Молитва ли четеш? — пита Луиза.

Лоте кимва.

Тогава й Луиза започва да движи устни.

„Седни сред нас, Исусе, за да бъде и днеска сладък залъкът ни скъден!“

Лоте тръсва неодобрително плитките си.

— Не подхожда! — прошепва обезкуражено Луиза. — Но нищо друго не ми идва наум.

„Седни сред нас, Исусе, за да бъде и днеска сладък…“

— Ако се откъснем напълно от мисълта за самите нас — казва в тоя миг господин Палфи в съседната стая и е забил поглед в пода, — то без съмнение за децата би било най-добро да не се разделят вече.

— Положително — казва младата жена. — Всъщност не биваше изобщо да ти разделяме.

Той продължава да гледа пода.

— Имаме да поправяме много неща…

След това се поизкашлюва.

— И тъй, съгласен съм ти… ти да вземеш двете деца със себе си в Мюнхен.

Тя се хваща за сърцето.

— Може би — продължава той — ще позволиш да ми гостуват по един месец в годината?

Понеже тя не отвръща нищо, той казва:

— Или три седмици? Или поне четиринайсет дни? Защото, макар в края на краищата ти да не вярваш, много ги обичам и двете.

— Защо пък да не ти вярвам? — чува той нейния отговор. Той свива рамене.

— Много малко доказателства за това съм дал!

— Напротив! Даде ги сега, когато Лотхен беше болна — казва тя. — Но откъде накъде смяташ, че двете ще бъдат щастливи тъй, както ние им го желаем, ако растат без баща?

— Без тебе съвсем не би могло!

— Ах, Лудвиг, наистина ли не забелязваш за какво жадуват децата, но не се осмелиха да го кажат?

— Разбира се, че забелязах! — Той отива към прозореца. — Разбира се, че зная какво искат! — Той нетърпеливо дръпва ръчката на прозореца. — Искат ти и аз да се съберем отново.

— Нашите деца искат да имат баща и майка! Неразумно ли е това? — пита младата жена и го гледа изпитателно.

— Не, но има и скромни желания, които не могат да се изпълнят!

Той се изправя до прозореца като момче, което е било наказано да стои в ъгъла и от вироглавство не иска да излезе оттам.

— Защо да не е изпълнимо?

Той изненадано се извръща.

— Питаш за това-мен? След всичко, което стана?

Тя го поглежда сериозно й едва забележимо кимва. След това казва:

— Да, след всичко, което стана.

Луиза стои до вратата, долепила очи до дупката на ключалката: Лоте стои до нея и държи пред себе си двата малки юмрука, като стиска палците им.

— О, о, о! — мълви Луиза. — Татко целува мама!

Съвсем против своите навици Лотхен грубичко бутва настрана сестра си и на свой ред втренчва поглед през дупката на ключалката.

— Е? — пита Луиза. — Още ли я целува?

— Не — шепне Лотхен и сияеща се изправя. — Сега мама целува татко!

Близначетата се прегръщат с ликуване.