Ерих Кестнер
Двойната Лотхен (3)

Трета глава

Откриване на нови континенти. Загадка след загадка. Разделеното на две име. Една сериозна снимка и едно весело писмо. Родителите ца Щефи се развеждат. Бива ли да се разполовяват децата? Времето минава. То си знае само това.

Взеха ли двете момиченца снимките си от господин Айпелдауер в селото? Отдавна! Осведоми ли се любопитно госпожица Улрика дали са изпратили снимките по домовете си? Отдавна! Кимнаха ли Луиза и Лоте с глави и казаха ли „да“? Отдавна!

И също така отдавна същите тези снимки, разкъсани на мънички парченца, лежат на дъното на тъмнозеленото Бюлзее край Зеебюл! Децата излъгаха госножица Улрика! Те искат да запазят своята тайна за себе си! Двете искат да я потулят и може би пак двете да я извадят наяве! А онзи, който се приближи прекалено много до техните тайни, бива най-безогледно излъгван. Инак не може. Дори Лотхен не чувствува угризение на съвестта. А това значи много.

В последно време двете са се залепили като репеи една за друга. Труде, Щефи, Моника, Кристина и останалите момиченца понякога се сърдят на Луиза — ревнуват Лоте. Но каква полза от това? Никаква! Къде ли са се заврели й сега?

Заврели са се в гардеробната. Лоте изважда от шкафа си две еднакви престилки, дава на сестра си едната от тях и докато си връзва втората, казва:

— Мама купи тия престилки от „Берлингер“.

— Аха — прекърва я Луиза. — Това магазинът, на улица „Нойхаузер“ до… как се казваше портата?.

— Карлова порта!

— Да, до Карловата порта!

Всяка от двете знае вече доста добре какви са навиците, съученичките, съседите, учителките и жилището на другата! Всичко, свързано с мама, е тъй страшно важно за Луиза! А Лоте просто умира да научи всичко, абсолютно всичко, което сестра й знае за татко! По цели дни те не говорят за нищо друго. А и вечер с часове шушукат в леглата си. Веяко открива друг, нов континент. Онова, което техният детски небосвод е обгръщал досега, е било, както неочаквано се оказа, само половината от света им!

А когато понякога наистина не се занимават да сглобяват трескаво двете половини, за да могат да видят цялото, вълнува ги друга тема, мъчи ги друга тайна: защо родителите им не са вече заедно?

— Отначало те, естествено; са се оженили — обяснява за стотен път Луиза. — И после им са се родили две малки момиченца. И понеже мама се казва Луизалоте, кръстили са едното Дуиза, а другото Лоте. Това, разбира се, е много симпатично! Но тогава сигурно още са се обичали, нали?

— Положително! — казва Лоте. — Само че след това трябва да са се скарали. И са се разделили. Разделили са и нас точно тъй, както преди това името на мама!

— Всъщност трябвало е да ни питат, преди да ни делят!

— Та тогава ние още не сме могли да говорим!

Двете сестри безпомощно се усмихват. После се хващат под ръка и отиват в градината.

Пристигнала е пощата. Навсякъде — в тревата, на зида и по пейките в градината, са насядали малки момиченца и разчитат писма. Лоте държи в ръце снимката на един около тридесет и пет годишен човек и с нежен поглед гледа баща си. Значи тъй изглежда той! И така се стопля сърцето ти, когато имаш истински, жив татко!

Луиза чете онова, което той й пише:

„Мило, едничко мое дете!“

— Ама че дявол — казва тя, като вдига поглед. — А пък много добре знае, че има близнаци! — После продължава да чете:

„Нима съвсем си забравила как изглежда главата на твоето семейство, че искаш снимка от него непременно, още преди края на ваканцията? Отначало бях намислил да ти пратя една снимка от детинството си, на която съм голо бебе и лежа върху една бяла меча кожа. Но ти пишеш, че снимката трябва да бъде нова-новеничка! Е добре, изтичах веднаха при фотографа, макар всъщност да нямах никакво време, и му обясних точно защо ми трябва толкова бързо снимката. Иначе, рекох, моята Луиза няма даме познае, когато отида да я посрещна на гарата! За щастие той можа да ме разбере. И ти ще получиш снимката навреме. Надявам се, че не си се качила на главата на госпожицата в колонията, тъй както се качваш на главата на баща си, който ти изпраща хиляди поздрави и те очаква с голямо нетърпение!“

— Хубаво! — казва Лоте. — И весело! А пък на снимката изглежда толкова сериозен!

— Навярно го е било срам да се засмее прел фотографа — предполага Луиза. — Пред чужди хора той винаги се прави на строг. Но когато сме сами, понякога става много забавен.

„Лоте държи здраво снимката.“

— Значи наистина мога да я запазя?

— Естествено — казва Луиза. — Та нали затова писах да ми я прати!

Бузестата Щефи седи на една пейка, държи в ръката си писмо и плаче. При това не издава нито звук.

Сълзите се търкалят безспир по закръгленото, неподвижно детско лице.

Труде се задава бавно, спира любопитно пред пейката, сяда до Щефи и я гледа въпросително.

Идва и Кристина и сяда от другата й страна.

Приближават се Луиза и Лоте и застават прави.

— Какво ти е? — пита Луиза.

Щефи продължава да плаче беззвучно. Внезапно навежда глава и казва монотонно:

— Родителите ми се развеждат!

— Каква подлост! — виква Труде. — Изпращат те най-напред на летовище, а после вършат такова нещо! Зад гърба ти!

— Татко като че ли обича друга жена — хълца Щефи.

Луиза и Лоте бързо отминават. Това, което току-що са чули, вълнува силно умовете им.

— Нашият татко — пита Лоте, — няма друга жена, нали?

— Не — отвръща Луиза, — инак бих знаяла.

— Може би някоя, с която не е женен? — пита Лоте колебливо.

Луиза поклаща отрицателно къдрокосата си глава.

— Познати, разбира се, има. Жени също. Но с никоя от тях не е на ти! А как е положението с мама? Има ли мама някой… някой добър приятел?

— Не — казва Лоте уверено. — Мама има само мен и работата си и не иска нищо повече от живота; тъй казва тя.

Луиза поглежда в недоумение сестра си.

— Добре, но защо са се развели тогава?

Лоте размишлява.

— Може би изобщо не са ходили в съда, както сега ще ходят родителите на Щефи?

— Защо татко е във Виена, а мама в Мюнхен? — пита Луиза. — Защо са ни разполовили?

— Защо — продължава да се рови Лоте — не са ни казвали никога, че всъщност ние не сме сами, а близначки? И защо татко не ти е казвал, че мама е жива?

— И мама е премълчавала пред теб, че татко е жив!

Луиза слага ръце на хълбоците си.

— Хубави родители си имаме, а? Е, почакай, ще ги наредим ние и двамата! Ще има да се чудят.

— Не бива да правим това — казва Лоте плахо. — Нали сме само деца!

— Само ли? — пита Луиза и отмята глава назад.