Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das doppelte Lottchen, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Владимир Мусаков, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерих Кестнер. Романи за деца
Художник: Валтер Трир
Издателство „Народна младеж“, София, 1982
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
Осма глава
Прозорците на господин Габеле са прекалено малки. На кафе в жилището на „Кертнер Ринг“. Дипломатически разговори. Бащите трябва да умеят да бъдат строги. Една песен в до-миньор. Намерения за женитба. Улица „Кобениьл“, 43. Госпожица Герлах се превръща цяла в слух. Доктор Щробъл е много загрижен. Диригентът гали една кукла.
Лотхен е зарязала упражненията си по пиано. Вината не е нейна. Напоследък на баща й не остава вече много време за уроци. Може би това е във връзка с неговата работа върху детската рпера? Възможно, или пък?
Но малките момиченца долавят, когато нещо не е в ред. Когато бащите говорят за детски опери, а премълчават за госпожица Герлах… тогава те като малки животинчета надушват откъде иде заплахата.
Лоте излиза от апартамента на улица „Ротентурм“ и позвънява на отсрещната врата. Там живее един художник на име Габеле — симпатичен, любезен господин, който много бе желал да рисува някога Лоте — когато тя има време.
Господин Габеле отваря.
— О, Луиза!
— Днес имам време — казва тя.
— За минутка! — извиква господин Габеле.
Втурва се в работната си стая, взима едно голямо платнище от софата и покрива с него някаква картина върху триножника. Той тъкмо рисува древна класическа сцена. А пък такива неща не винаги са подходящи за деца.
Сдед това въвежда малкото момиче, настанява го в едно кресло, грабва блока й започва да скицира.
— Напоследък вече не свириш толкова често на пиано! — казва той.
— Много ли ви смущавах?
— Нищо подобно! Тъкмо обратното. Дори ми липсва!
— Татко няма вече толкова много време — казва сериозно тя. — Сега той композира опера. Детска рпера.
Господин Габеле се радва, като чува това. А сетне започва да се ядосва.
— Ах тия прозорци! — изруга той. — Нищо не можеш да видиш. Трябва ми ателие!
— Но защо тогава не си наемете, господин Габеле?
— Защото никъде няма. Ателиетата са рядкост!
— Татко има ателие. С големи прозорци. И със светлина отгоре.
Господин Габеле промърморва нещо неразбрано.
— На „Кертнер Ринг“ — допълва Лоте.
И след като помълчава още малко, пита:
— Когато човек композира, съвсем не е нужно толкова светлина, както когато рисува, нали?
— Не — отвръща господин Габеле.
Сега Лоте пристъпва предпазливо още една крачка напред.
Тя казва замислено:
— Всъщност татко би могъл да се смени с вас! Тогава вие бихте имали по-големи прозорци и повече светлина за рисуване. А пък жилището на татко за композиране би било тук, непосредственодо другото жилище!
Изглежда, че тая мисъл й доставя много голяма радост.
— Би било извънредно практично, нали?
Господин Габеле би могъл да направм редица възражения срещу хода на Лотините мисли Но понеже не бива, той заявява усмихнато:
— Да, наистина би било много практично! Въпрос е само дали и татко ти е на същото мнение. Лоте кимва с глава.
— Ще го питам! Веднага щом свършим!
Господин Палфи седи в ателието си и има гост, по-точно — гостенка. Госпожица Ирена Герлах „случайно“ трябвало да пазарува някъде съвсем наблизо и си казала:
„Я да отскоча за мъничко до горе при Лудвиг!“
Лудвиг е оставил настрана партитурите, върху които драще, и сега бъбри с Ирена. Отначало го е малко, яд, защото мрази до смърт да го нападат тъй, изневиделица, и да му пречат на работата. Ала постепенно у него надделява удоволствието да седи до една тъй хубава дама и почти небрежно да гали ръката и.
Ирена Герлах знае какво иска. Иска да се омъжи за господин Палфи. Той е прочут. И й харесва. И тя му се харесва. Значи, няма кой знае колко големи пречки.
Наистина той дори още не подозира какво щастие го очаква. Но с течение на времето тя внимателно ще му го подскаже. И накрая той ще си въобрази, че сам е стигнал до мисълта за женитба.
Във всеки случай все още има една пречка: това глупаво дете! Но след като Ирена подари на Лувиг едно-две бебчета, всичко ще тръгне тъй, както иска тя, госпожица Ирена Герлах ще съумее да се справи с това сериозно плахо хлапе!
Звъни се.
Лудвиг отваря.
Кой стои на вратата?
Сериозното плахо хлапе! То държи в ръка букет, покланя се леко и казва:
— Добър ден, татко! Нося ти свежи цветя!
След това влиза в ателието, покланя се кратко и пред гостенката, взема една ваза и изчезва в кухнята.
Ирена се усмихва злобничко:
— Като те види човек с дъщеря ти, добива впечатление, че си прд чехъл.
Господин диригентът се засмива смутено.
— Напоследък постъпките й са станали такива едни решителни, а пък… и всичко, което прави, е толкова безупречно… нищо не мога да сторя!
Докато госпожица Герлах свива хубавите си рамене. Лоте отново се появява, на сцената.
Най-напред тя поставя на масата свежите цветя, сетне донася част от сервиз, разпределя чашите и казва на баща си:
— Ще сваря набързо кафе. Нали трябва да почерпим с нещо твоята гостенка!
Татко и гостенката гледат слисани след нея.
„Аз пък смятах, че детето е плахо! — мисли госпожица Герлах. — О, колко съм била глупава!“
След малко Лоте се явява с кафе, захар и сметана, налива като истинска домакиня, пита ще обичат ли още захар, бутва сметаната към гостенката, сетне сяда до татко си и с дружелюбна усмивка казва:
— И аз ще пийна една глътка за компания.
Той и налива кафе и кавалерски пита:
— Колко сметана, госпожице!
Детето се смее.
— Наполовина, господине.
— Заповядайте, госпожице!
— Много благодаря, господине.
Пият. Мълчат. Накрая Лоте подхваща разговор.
— Тъкмо бях при господин Габеле.
— Започна ли да те рисува? — пита баща й.
— Съвсем малко — казва детето.
Още глътка кафе; след това Лоте безобидно добавя:
— Той има много малко светлина. И главно, необходима му е светлина отгоре. Както тук…
— Ами тогава да си наеме ателие с горна светлина — забелязва на място господин диригентът, без дори да подозира, че отива право натам, накъдето го води Лоте.
— И аз му казах така — обяснява спокойно детето. — Но всички ателиета били наети.
„Каква гадинка!“ — мисли си госпожица Герлах. Защото тя също е Евина щерка и вече разбира накъде бие детето. И наистина…
— За композиране всъщност не е нужна горна светлина, нали, татко?
— Не, всъщност не…
Детето поема дълбоко дъх, заглежда се втренчено в роклята си и пита, сякаш тъкмо сега му е дошъл наум този въпрос:
— Ами защо не направиш смяна с господин Габеле, татко?
Слава богу, каза го вече!
Лоте поглежда баща си изкосо отдолу. Очите й боязливо молят.
Бащата гледа полуядосан-полуразвеселен ту към малкото момиченце, ту към елегантната дама, която едва успява да измайстори навреме върху лието си нежно-иронична усмивка.
— Тогава господин Габеле би имал ателие — казва детето и гласът му леко потреперва — с толкова светлина, колкото му трябва. А пък ти би живял съвсем до нас. До Рези и до мен.
Очите на Лоте — ако може човек да се изрази така — са паднали на колене пред погледа на баща й.
— Тогава пак ще бъдеш сам, също като тук. А щом не искаш да си сам, просто ще прекосиш коридора и ще дойдеш при нас. Няма нужда да слагаш дори шапка… А на обед ще можем да се храним в къщи. Когато яденето е готово, ще ти звъним три пъти на вратата… Ще готвим винаги каквото искаш… И пача… А когато свириш на пиано, ще чуваме и ние през стената…
Детското гласче звучи все по-колебливо и накрая замира.
Внезапно госпожица Герлах скоква. Трябва да се прибере колкото може по-скоро в къщи. Как лети времето! Пък и разговорите бяха толкова интересни!
Господин диригентът Палфи изпраща гостенката си навън. Целува ухаещата женска ръка.
— И тъй, до довечера — казва той.
— Може би няма да имаш време?
— Но как така, мила?
Тя се усмихва:
— Може би тъкмо тогава ще се пренасяш!
Той се смее.
— Не се смей предивременно! Доколкото познавам дъщеря ти, тя сигурно е пазарила вече и хамалите!
Роклята на младата дама прошумява гневно надолу по стълбите.
Когато, господин диригентът се връща в ателието, Лоте е започнала вече да мие чашите от кафето. Той изсвирва няколко такта на пианото. Втренчва поглед в надрасканите страници от партитурата.
Лоте се старае много да не трака с чиниите и чашите. След като избърсва и прибира отново всичко в шкафа, тя слага шапчицата на главата си и отива тихичко в ателието.
— Довиждане, татко!
— Довиждане.
— Ще се върнеш ли за вечеря?
— Не, днес не.
Детето кимва бавно с глава и плахо протяга ръка за сбогом.
— Слушай, Лоте, не обичам други да се тревожат заради мен, ако ще да бъде дори собствената ми дъщеря! Аз сам зная кое е най-доброто за мен.
— Разбира се, татко! — казва тя спокойно и тихо.
Все още държи ръката си протегната за сбогуване.
Накрая той все пак стисва ръката й и тогава забелязва, че по ресниците на детето има сълзи.
Бащите трябва да умеят да бъдат строги. Затова той си дава вид, че не е забелязал нищо особено, кимва късо с глава и сяда до рояла.
Лоте се отправя бързо към вратата, отваря я внимателно и… изчезва.
Господин диригентът прекарва ръка през косата си. Само това липсваше още — детски сълзи! А трябва да композира детска опера! Дяволска работа! Как да гледа спокойно човек, като бликат сълзи в очите на такова едно малко дете! Те бяха надвиснали по дългите ресници като капчици роса по тънки стръкчета трева…
Ръцете му удрят няколко тона. Той наклонява глава и се ослушва.
Изсвирва още веднъж последователно тия тонове. Повтаря ги в друга гама. Това е вариация на една весела детска песничка от неговата опера. Променя ритъма. Работи.
Колко полезни били детските сълзи! Да, добре му е на такъв артист. Ще грабне тутакси нотната хартия и ще започне да пише ноти. А накрая ще се облегне необикновено доволен в стола си и ще потрие ръце, защото му се е удало да съчини една тъй прелестно тъжна песен в до-миньор.
Няма ли наблизо някой великан или пък друг някой, който да го потупва от време на време?
Отново са минали седмици.
Госпожица Герлах не е забравила случката в ателието. Тя много добре е разбрала точно какво значи предложението на детето баща му да смени жилището си с художника Габеле: обявяване на война!
В такива случаи у истинската жена няма място за колебание. А Ирена Герлах — колкото и да не може да я понася Лоте — е жена в пълния смисъл на думата. Тя познава оръжията си. Знае как да ги използува. Сигурна е в тяхното действие. И е отпратила безпогрешно всичките си стрели към трептящата мишена — артистичното сърце на диригента.
Всички стрели са попаднали право в центъра. И техните остриета са забити здраво в сърцето на мъжа, на любимия враг. Той просто не знае какво да прави вече.
— Искам да станеш моя жена! — казва той.
Думите му прозвучават като гневна заповед.
Тя погалва косите му, усмихва се и казва подигравателно:
— Добре мили, тогава утре ще облека най-хубавата си рокля и ще отида да поискам ръката ти от дъщеря ти!
Още една стрела се забива в сърцето му. Но този път стрелата е отровна!
Господин Габеле рисуваа Лоте. Изведнъж той отпуска молива и блока и казва:
— Какво ти е днес, Луизерл? Та ти си се намръщила като буреносен облак!
Детето тежко си поема дъх, сякаш върху гърдите му са струпани цяла кола камъни.
— Ах, няма нищо особено.
— Да не е нещо във връзка с училището?
Тя поклаща отрицателно глава:
— То не би било толкова лошо!
Господин Габеле оставя настрана блока.
— Знаеш ли какво, малка скръбнице? Хайде да прекъснем за днес.
Той става.
— Иди да се поразходиш малко. Това докарва други мисли в главата на човека.
— Или пък да посвиря малко на пианото?
— Още по-добре! — казва господин Габеле. — Аз ще слушам през стената. Така и аз ще имам полза.
Тя му подава ръка, прави реверанс и си тръгва.
Господин Габеле гледа замислено след малкото същество. Той знае колко тежко може да потисне мъката детското сърце. Сам той някога е бил дете и за разлика от повечето възрастни не е забравил това.
Когато от съседното жилище се дочува дрънкане на пиано, той одобрително кимва и започва да свири с уста мелодията.
После с един замах смъква платнището от триножника, взема в ръка четката и палитрата, оглежда с присвити очи работата си, и започва да рисува.
Господин Лудвиг Палфи се прибира у дома на улица „Ротентурм“. Стъпалата му се струват двойно по-високи, отколкото друг път. Окачва палтото и шапката си на една закачалка в гардероба.
На пиано ли свири Луиза? Е добре, тогава ще трябва да прекъсне и да го изслуша. Той изпъва сакото си, сякаш отива при директора на операта. После отваря вратата.
Детето вдига поглед от клавишите и му се усмихва.
— Татко! Колко хубаво е, че си идваш! Да ти сваря ли кафе?
Тя скоква от табуретката и тръгва бързо към кухнята.
Той я хваща за ръката.
— Благодаря, не искам! — казва той. — Трябва да поговоря с теб. Седни!
Детето се настанява в широкото кресло, гдето изглежда мъничко като кукла, приглажда с ръце карираната си рокля и вдига към баща си изпълнен с очакване поглед.
Той нервно покашлюва, пристъпва насам-нататък и най-сетне се спира пред креслото.
— И тъй, Луизерл — подхваща той, — касае се за една важна и сериозна работа. Откак майка ти… не е вече тук, аз останах самичък. Цели седем години. Разбира се, не бях съвсем сам… нали ти беше при мене. И още си при мене!
Детето го гледа с широко разтворени очи.
„Какви глупости дрънкам!“ — мисли мъжът. Обзема го ужасен яд срещу самия него.
— С две думи — додава той. — Не искам вече да бъда сам. Нещо ще се промени. В моя, а оттам и в твоя живот.
В стаята е съвсем тихо.
Една муха бръмчи и се опитва да излети навън през стъклото на затворения прозорец. (Всеки човек би могъл да й каже, че това е напълно безсмислено и че така тя само ще разбие насекомовия си череп! Мухите са глупави, но хората — те имат ум, нали?)
— Реших да се оженя пак!
— Не! — произнася високо детето.
Тази едничка дума прозвучава като писък. След това то повтаря тихо:
— Моля те, татко, недей, недей, моля те!…
— Ти вече познаваш госпожица Герлах. Тя много те обича. И ще ти бъде добра майка. Пък изобщо за тебе ще е трудно и лошо да растеш в бъдеще без жена край себе си.
(Трогателно, нали? Малко остава още баща й да почне да твърди, че иска да се ожени единствено и само за да има тя отново майка!)
Лоте продължава да клати отрицателно глава, а устните й се движат, без да произнесат нито звук. Прилича на някакъв автомат, който непрестанно върши едно и също нещо. Просто да те обхване страх!
Ето защо баща й бързо извръща поглед от нея и казва:
— Ще свикнеш с новото положение много по-скоро, отколкото сама предполагаш. Лоши мащехи има още само в приказките. И тъй, Луизерл, знам, че мога да разчитам на теб. Ти си най-разумното мъничко същество на света!
Сетне поглежда часовника си.
— Тъй… А сега — да вървя да корепетирам „Риголето“ с Лузер.
И само след миг той вече е на вратата.
Детето седи като замаяно.
Застанал пред гардероба, горподин Палфи нахлупва шапката върху артистичната, си глава.
В тоя миг откъм стаята се чува писък:
— Татко!
Звучи тъй, като че ли някой се дави. „Никой не може да се удави в стая!“ — мисли господин Палфи и се измъква навън.
Той бърза много. Нали трябва да работи с камерния певец Лузер?
Лоте се е съвзела от своето замайване. Дори в отчаянието тя запазва и доказва практичния си дух. Какво трябва да се стори? Защото ясно е, че трябва да се стори нещо. Татко й в никакъв случай не бива да се ожени за друга жена, никога! Та нали той си има жена! Макар и да не е вече при него. Детето никога няма да се примири с новата майка. Та нали си има майка, своята мамичка, която то обича повече от всичко!
Може би мама би могла да помогне. Но тя не бива да знае. Не бива да научи голямата тайна на двете деца. И още по-малко това, че баща им иска да се жени за тая госпожица Герлах!
И така, остава само един път. И Лоте трябва да тръгне сама по него.
Тя взема телефонния указател. Прелиства го с разтреперани пръсти. „Герлах.“ Няма много хора на име Герлах. „Герлах, Щефан, главен директор на О.О. Д-во «Виенски хотели», ул. «Кобенцъл» № 43.“
Неотдавна татко беше споменал, че бащата на госпожица Герлах притежавал ресторанти и хотели; негов бил и този „Империал“, гдето обядват всеки ден. Значи, улица „Кобенцъл“ № 43.
След като Рези й обяснява как може да се стигне до улица „Кобенцъл“, детето слага шапката, облича палтото си и казва:
— Излизам.
— Какво ще правиш на улица „Кобенцъл“? — любопитствува Рези.
— Трябва да говоря с някого.
— Само не се бави!
Детето кимва с глава и тръгва.
В елегантната стая на Ирена Герлах влиза една камериерка и се усмихва.
— Някакво дете иска да говори с вас, уважаема госпожице. Едно малко момиченце.
Уважаемата госпожица току-що е лакирала ноктите си и маха ръце във въздуха, за да изсъхне по-бързо лакът.
— Дете ли?
— Да. Казва се Луиза Палфи.
— Ах! — въздиша проточеноуважаемата госпожица. — Доведи я горе!
Камериерката изчезва.
Младата дама се изправя, хвърля поглед в огледалото и не може да сподави усмивката си, когато вижда там своето напрегнато, сериозно лице.
„Луиза Милерин идва при леди Мйлфорд“ — мисли си тя развеселена, защото е доста образована, знае и Шилеровата пиеса „Коварство и любов“.
Когато детето влиза в стаята, тя нарежда на камериерката:
— Направи ни шоколад и ни донеси от пълнените вафли!
Сетне се обръща приветливо към гостенката си:
— Колко мило е от твоя страна, че си дошла да ме навестиш! Едва сега виждам колко съм била невнимателна, отдавна е трябвало да те поканя. Няма ли да свалиш палтото си?
— Благодаря! — отвръща детето. — Няма да стоя дълго.
— Тъй ли?
Госпожица Герлах съвсем не изгубва дружелюбното изражение на лицето си.
— Но надявам се, че все пак ще имаш време да седнеш, нали?
Детето сяда на ръба на един стол и не откъсва очи от дамата.
Цялото това положение започва да се струва на госпожица Герлах безкрайно глупаво. Но тя се овладява. Нали все пак това е част от играта, която тя иска да спечели и ще спечели?
— Случайно ли минаваш край нас? — пита тя.
— Не, трябва да ви кажа нещо.
Ирена Герлах се усмихва очарователно.
— Цялата съм превърната в слух. За какво се отнася?
Детето се свлича от стола, застава насред стаята и заявява:
— Татко каза, че вие искате да се ожените за него.
— Така ли каза? — засмива се звънливо госпожица Герлах. — Не каза ли по-скоро, че той река да се ожени за мен? Но това не е толкова важно. И тъй: да, Луиза, татко ти и аз искаме да се оженим. И ние с тебе положително ще разбираме много добре. Твърдо съм убедена в това мислиш ли и ти? Като поживеем известно време заедно, ще видиш, че ще станем най-добрите приятелки! И двете ще се постараем. Дай ръка!
Детето отстъпва крачка назад и казва сериозно:
— Не бива да се жените за татко!
Това хлапе решително прекалява.
— А защо не?
— Защото не бива!
— Това обяснение съвсем не е задоволително — казва рязко госпожицата.
Явно е, че с добро няма да се стигне далеко.
— Значи чисто и просто ми забраняваш да стана жена на баща ти?
— Да!
— Хубава работа!
Младата дама се разсърдва.
— Сега те моля да си вървиш в къщи! Ще си помисля дали да кажа на баща ти за това странно посещение. И ако не му кажа, то ще бъде само за да не поставям сериозни пречки по пътя на нашето бъдещо приятелство, в което все още бих искала да вярвам. Довиждане!
На вратата детето се извръвда още веднъж и казва:
— Оставете ни така, както сме!… Моля ви… моля ви…
След това госпожица Герлах остава сама.
Има един-единствен път: да се ускори женитбата. И сетне детето да се тикне в пансион. Незабавно! Тук може да помогне само строго възпитание посредством чужда ръка.
— Какво искате пък вие?
Пред нея е застанала камериерката с поднос в ръцете.
— Нося шоколада. И пълнените вафли. Къде е момиченцето?
— Махайте се по дяволите!
Господин диригентът няма да дойде за вечеря, тъй като трябва да дирижира в операта. Както винаги в такива случаи Рези прави компания на детето.
— Та ти не ядеш нищо днес! — казва укорно Рези. — И изглеждаш като призрак, просто да се уплаши човек. Какво ти е?
Лоте клати глава и мълчи.
Икономката хваща ръката на детето и изплашено я пуска.
— Та ти имаш температура! Веднага в леглото!
След това, като се вайка и пухти, тя занася изпадналото в пълна апатия същество в детската стая, съблича дрехите му и го настанява в леглото.
— Нито дума на татко! — мълви малкото момиче.
Зъбите му тракат.
Рези натрупва върху него възглавници и заяивки. След това тича на телефона и се обажда на господин доктор Щробъл.
Старият господин обещава да дойде веднага. И той е разтревожен също като Рези.
Тя телефонира и в държавната опера.
— Добре! — отговарят й оттам. — През антракта ще съобщим на господин диригента.
Рези се втурва отново в спалнята.
Детето се мята в леглото си и бълнува объркани, неразбрани неща. Одеялата, възглавниците и пухените завивки са паднали на земята.
Дано само господин докторът дойде по-скоро! Какво трябва да направи човек? Компреси? Но какви? Студени? Горещи? Влажни? Сухи?
През антракта диригентът Палфи, облечен във фрак, седи в гардероба на певицата. Отпиват по глътка вино и приказват по своята работа. Театралните дейци винаги говорят за театър. Това си е така.
Почуква се.
— Да.
Влиза инспициентът.
— Най-сетне ви намерих, господин професоре! — извиква разтревожено старият човек. — Обадиха се по телефона от улица „Ротентурм“. Госпожица дъщеря ви внезапно се е разболяла. Господин доктор Щробъл е уведомен веднага и сигурно е отишъл вече да види болната.
Господин диригентът изглежда бледен.
— Много ти благодаря, Херличка! — казва тио той.
— Дано да не излезе нещо лошо! — обажда се певицата. Малката прекарвала ли е шарка?
— Не — казва той и става. — Извинявай, Мици! — Щом вратата зад него се затваря, той започва да тича. Обажда се по телефона.
— Ало, Ирена!
— Да, мили! Свърши ли вече? Но аз съвсем не съм готова още за излизане!
Той и съобщава набързо онова, което току-що е чул.
Накрая казва:
— Страхувам се, че днес не ще можем да се видим!
— Разбира се. Дано да не излезе нещолошо. Малката прекарала ли е шарка?
— Не! — отвръща той нетърпеливо. — Утре сутринта ще ти се обадя пак.
След това окачва слушалката.
Прозвучава сигнал. Антрактът е свършил. Операта и животът продължават.
Най-сетце операта свършва! Господин диригентът тича нагоре по стълбата на улица „Ротентурм“.
Отваря му Рези. Тя е още с шапка на глава, понеже е ходила на дежурната аптека.
Доктор Щробъл седи на ръба на детското легло.
— Как е? — пита шепнешком бащата.
— Не е добре — отговаря докторът. — Но спокойно можете да говорите и високо. Сложих й инжекция.
Лотхен лежи силно зачервена сред възглавниците и диша тежко. Сгърчила е мъчително лицето, си, сякаш изкуственият сън, който й е наложил старият лекар, й причинява силна болка.
— Шарка ли е?
— Нищо подобно! — изръмжава докторът.
В стаята влиза Рези и смърка сълзите си.
— Свалете най-сетне тая щапка! — казва нервно диригентът.
— А, да, разбира се! Извинявайте.
Тя сваля шапката си и я държи в ръка.
Доктор Щробъл поглежда въпросително и двамата.
— Детето очевидно изживява тежка душевна криза — казва той. — Знаете ли на какво се дължи? Не? Не предполагате ли поне?
— Аз, разбира се, не знам дали това има нещо общо с тази работа, но… днес следобед тя излиза. Защото трябвало да говори с „някого“. А преди да тръгнехме запита как се стигало най-лесно до улица „Кобенцъл“.
— До улица „Кобенцъл“ ли? — пита докторът и поглежда диригента.
Палфи отива бързо в съседната стая и се обажда по телефона.
— Идвала ли е, Луиза днес следобед при теб?
— Да отговаря женски глас. — Но защо ти го разказва?
Той не отвръща, а продължава да разпитва:
— Какво искаше?
Госпожица Герлах се разсмива нервно:
— Нека ти разкаже тя!
— Отговори, моля ти се!
Истинско щастие е, че тя не може да види лицето му!
— Ако го приема буквално, дъщеря ти дойде, за да ми забрани да се омъжа за теб! — отвръща тя раздразнено.
Той промърморва нещо неразбрано й оставя слушалката.
— Какво й е? — пита госпожица Герлах.
След това забелязва, че разговорът вече е прекъснат.
— Такава гадинка! — казва тя полугласно. — Води борбата с всички средства! Ляга й се преструва на болна!
Докторът се сбогува и дава още някои наставления. На вратата диригентът го задържа.
— Какво е на детето?
— Нервна треска… Ще намина пак утре рано сутринта. Лека нощ!
Диригентът отива в детската стая, сяда до леглото и казва на Рези:
— Не сте ми необходима повече. Приятен сън!
— Но по-добре е…
Той я поглежда.
Рези си отива, като все още държи в ръка шапката си.
Той гали малкото горещо лице. Детето се изплашва в трескавия си сън и бясно се хвърля настрана.
Бащата оглежда стаята.
Подредена и затворена, училищната чанта лежи на седалката на чина. До нея седи куклата Кристъл.
Той става тихо, взема куклата, изгасва лампата и сяда отново до леглото.
Сега седи на тъмно и гали куклата, като че тя е дете. Дете, което не се стряска от ръката му.