Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das fliegende Klassenzimmer, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 38 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Ерих Кестнер. Романи за деца

Художник: Валтер Трир

Издателство „Народна младеж“, София, 1982


ПЪРВОТО ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ НА ПРЕДГОВОРА

Съдържа разисквания между госпожа Кестнер и нейния син, един поглед към върха Цугшпице, една пеперуда на име Гертруда; една котка на бели и черни петна; малко вечен сняг; една приятна вечер след усилен труд и основателното твърдение, че понякога телетата стават волове.

 

 

Този път ще стане истински коледен роман. Всъщност канех се да го напиша още преди две години; а сетне, вече съвсем сигурно, миналата година. Но, както става винаги, все нещо ми попречваше. Докато напоследък майка ми каза: „Не го ли напишеш тая година, няма да получиш нищо за Коледа!“

Това реши всичко. Бързо стегнах куфара си, сложих в него ракетата за тенис, банския костюм, зеления молив и страшно много хартия и когато, запотени и запъхтени, от бързане се намерихме в чакалнята на гарата, запитах: О — А сега накъде?

Защото — съвсем понятно е — да, съчиняваш коледен роман сред най-голямата лятна жега е много мъчно нещо. Не можеш просто да седнеш и да пишеш: „Беше лют мраз, снегът се сипеше на провала и когато господин доктор Айзенмайер подаде глава през прозореца, двете му уши замръзнаха…“ Искам да кажа, че и при най-добра воля не можеш да пишеш подобно нещо през август, докато лежиш отпуснат като задушено месо на смесения плаж и чакаш всеки миг да получиш слънчев удар! Или не сте съгласни?

Жените са практични. Майка ми намери изход. Пристъпи към гишето за билети, кимна приветливо на чиновника и запита:

— Извинете, къде има сняг през август?

„На Северния полюс“ — се беше приготвил вече да каже чиновникът, но като позна майка ми, преглътна дръзката забележка и учтиво рече:

— На връх Цугшпице, госпожо Кестнер.

И така, наложи се незабавно да си купя билет за Горна Бавария. Майка ми каза още:

— Да не ми се връщаш у дома без коледния роман! Като ти стане много горещо, ще поглеждаш към снега на Цугшпице Ясно ли е?

В този миг влакът потегли.

— Не забравяй да пращаш дрехите си за пране! — извика в допълнение майка ми.

За да я поразядосам малко, изревах:

— И поливай цветята!

Сете си махахме с кърпички, докато всеки изчезна от погледа на другия.

И тъй, от две седмици живея в полите на Цугшпице, край голямо тъмнозелено езеро, и ако не плувам или не играя гимнастика или тенис, или пък Карлинхен не ме вози с лодката си, седя на малка дървена пейка сред една просторна ливада, а пред мен има маса, която непрестанно се клати, и на нея пиша моя коледен роман.

Околовръст цветята цъфтят във всевъзможни; багри. Тревичките почтително се прекланят пред вятъра. Пеперудите излитат на разходка. А една от тях, едно голямо пауново око, дори ме спохожда понякога. Кръстих я Гертруда и с нея се погаждахме много добре. Едва ли минава ден, без Гертруда да пристигне, пърхайки с крилца, и доверчиво да кацне върху моите листове.

— Е, как е, Гертруда? — питам аз тогава? Харесва ли ти се още животът?

В отговор тя лекичко вдига и спуща крилца и сетне доволна литва по своя път.

Отвъд, в края на тъмната елхова гора, са струпани голям куп дърва. Върху него се е сгушила котка на бели и черни петна и втренчено ме гледа. Подозирам и почти съм убеден, че е омагьосана. И че ако иска, би могла да говори. Само че не иска. Винаги, когато си паля цигара, тя прави гърбица.

Следобед офейква оттам, защото й става много горещо. И на мене; само че аз оставам. Все пак съвсем не е дребна работа да седиш така — да изгаряш от жега — и да описваш, да речем, бой със Снежни топки.

Облягам се тогава хубавичко на моята дървена пейка, поглеждам нагоре към Цугшпице, в чиито огромни скалисти бездни блести хладният вечен сняг, и ето че мога да продължа писането! Случват се наистина дни, когато откъм онзи край на езерото, отдето обикновено идват бури, се надигат облаци, преплуват небосвода право към Цугшпице и се трупат пре върха, докато от него вече нищичко не се виждал.

Тогава, разбира се, е свършено с описанието на битките със снежни топки и с другите подчертано зимни събития. Но това не е беда. През такива дни чисто и просто описвам сцени, които се разиграват в стая. Човек трябва да умее да се справя с всичко.

Вечер редовно идва да ме вземе Едуард. Едуард е едно кафяво теленце с мънички рогца, хубавичко като на картинка. Чува се още отдалеч, защото на шията му е окачен хлопатар. Отначало хлопатарът звъни съвсем слабо, понеже теленцето пасе горе на една планинска ливада. Сетне звънът се приближава все повече и повече. И накрая на сцената излиза и Едуард. Измъква се измежду високите тъмнозелени елхи, от устата му се подават няколко жълти маргаритки, сякаш ги е набрал нарочно за мен, и с тромави, бавни крачки прекосява поляната. Идва до моята пейка.

— Какво, Едуард, време ли е вече за почивка? — питам го аз.

Той ме гледа учудено и кима, и хлопатарът му звъни. Но пасе още мъничко, защото тук има великолепни глухарчета и анемони.

И аз написвам още няколко реда. А високо над нас кръжи орел й с все по-тесни серпантини се издига към небето.

Накрая прибирам зеления си молив и погалвам Едуард по топлата гладка кожа. А той ме мушва леко с рогца, за да стана най-сетне. И после двамата тръгваме бавно през хубавата пъстра ливада към дома.

Пред хотела се разделяме. Защото Едуард не живее в хотел, а у един селянин зад съседния ъгъл.

Неотдавна разпитах селянина. И той ми каза; че един ден Едуард сигурно щял да стане голям вол.