Патрик Зюскинд
Парфюмът (50) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

51

Грьонуй вървеше нощем. Както в началото на странствуването си той заобикаляше градовете, избягваше пътищата, лягаше си с пукването на зората, ставаше надвечер и продължаваше. Ядеше каквото му падне по пътя: треви, гъби, цветя, мъртви птици, червеи. Премина цял Прованс, с открадната лодка прекоси Рона южно от Оранж, тръгна по течението на Ардеш и навлезе дълбоко в Севен, а после пое на север.

В Оверн мина покрай Плом дю Кантал. Зърна извисяващия се на запад връх, величав и по-сребристосив от лунната светлина. Подуши хладния ветрец, повяваш от него. Но не изпита желание да иде там. Вече не копнееше за пещерен живот. Та нали бе направил опит и той се бе оказал нежизнеспособен. Както и другият опит — да заживее сред хората. Задушаваше се и тук, и там. Той изобщо не искаше да живее повече. Искаше да стигне в Париж и там да умре. Ето какво искаше.

От време на време бъркаше в джоба и обгръщаше с пръсти стъкленото флаконче със своя парфюм. Шишенцето бе почти пълно. За спектакъла в Грас бе употребил една-единствена капка. Остатъкът би стигнал, за да омагьоса целия свят. Пожелаеше ли, в Париж можеше да накара да го възвеличаят не само десет, а сто хиляди души; или да се разходи до Версай, за да накара краля да целуне нозете му; или пък да изпрати на папата парфюмирано писъмце и да се обяви за новия месия; в „Нотр Дам“, пред крале и кралици, сам да се миропомаже за върховен крал, да, дори за Господ — ако Бог изобщо бива миропомазван…

Всичко това можеше да стори, стига да реши. Притежаваше необходимата власт. Държеше я в ръка. Власт, по-силна от властта на парите или от властта на терора, или от властта на смъртта: непреодолимата власт да внушава обич. Само едно не можеше тази власт: да го дари със собствен мирис. И макар чрез своя парфюм да се явяваше пред света като Господ, щом като сам не може да се помирише и затова никога няма да узнае кой е в действителност, той плюеше на властта, на света, на самия себе си, на парфюма си.

Дланта, обгърнала флакончето, ухаеше изключително нежно, а когато я поднесе към носа си и я подуши, го налегна тъга. За няколко секунди забрави къде се намира. Стоеше и вдъхваше аромата. „Никой не знае колко хубав е този парфюм — помисли си той. — Никой не знае колко добре е приготвен. Другите са само подвластни на неговото действие, те дори не знаят, че тъкмо тоя парфюм ги омайва. Единственият, който някога е познал действителната му красота, съм аз, защото аз съм го създал. И същевременно съм единственият, който не се поддава на неговата омая. Аз съм единственият, за когото парфюмът е безсмислен.“

А един друг път — вече бе в Бургундия — пак потъна в размисъл: „Когато стоях край зида под градината, където играеше червенокосото момиче и уханието му долиташе до мен… или по-скоро обещанието за това ухание, защото по-късното му ухание все още не съществуваше — може би тогава изпитах нещо подобно на онова, което изпитаха хората на площада, щом ги залях с уханието на моя парфюм…“ Но той отхвърли тази мисъл. „Не, това бе нещо по-различно. Защото бях наясно, че желая уханието, а не момичето. Пък хората си въобразяваха, че желаят мен, а какво желаеха в действителност — остана тайна за тях.“

По-късно престана да размишлява, защото силата му не бе в мисленето, а и вече бе в Орлеан.

Мина Лоара край Сюли. Ден по-късно вдъхна аромата на парижкия въздух. На двадесет и осми юни 1767 година в шест сутринта влезе в града по улица „Сен Жак“.

Денят бе горещ, най-горещият през това лято. Хиляди миризми и зловония бликаха като гной от хиляди спукани циреи. Не подухваше ветрец. Зеленчукът по сергиите на пазара увяхваше до пладне. Месо и риба се разлагаха. Из тесните улички смрадливият въздух не трепваше. Дори реката сякаш не течеше, а бе спряла и вонеше. Досущ като деня, когато се роди Грьонуй.

По Пон Ньоф излезе на левия бряг и продължи към Халите и към Гробището на невинните. Под аркадите на костниците по улица „Фер“ той седна. Гробището се ширна пред него като бомбардирано бойно поле — разровено, набраздено, насечено от гробове, осеяно с черепи и кости, без дръвче, храст или стрък трева, навсякъде само смърт.

Не се мяркаше жива душа. Смрадта на труповете бе така задушлива, че дори гробарите се бяха изпокрили. Върнаха се след заник слънце и на факли до късна доба копаха гробове за следния ден.

Едва след полунощ — гробарите вече си бяха отишли — мястото се оживи от всевъзможна паплач: крадци, убийци, разбойници с ками, уличници, дезертьори, дръзки гамени. Стъкнаха малък огън, за да си сготвят и да прогонят вонята.

Когато Грьонуй излезе изпод аркадите и се смеси с тези люде, отпърво те изобщо не го забелязаха. Той приближи. Необезпокояван седна край огъня им, като че бе един от тях. Това по-късно засили убеждението им, че е бил дух или ангел, или Бог знае какво свръхестествено същество. Защото обикновено те реагираха твърде чувствително на появата на чуждо лице.

Ала дребният мъж в синия сюртук се появил изневиделица сред тях, изникнал сякаш изпод земята, с малко шишенце в ръка, което отпушил. Това бе първото, за което всички си спомняха: че някакъв човек застанал там и отпушил шишенце. А после този някой взел да се пръска със съдържанието на това шишенце и внезапно грейнал от красота като сияен огън.

За миг всички се дръпнаха назад от страхопочитание и безкрайна почуда. Ала в същия момент вече чувствуваха, че това отстъпление е по-скоро настъпление, че страхопочитанието им прераства в желание, почудата — във възторг. Този човекоангел ги привличаше с необяснима сила. Сякаш мощна струя ги засмукваше, сякаш буен отлив ги подемаше, на който никой човек не можеше да устои, защото това бе въплъщение на самата воля, която отливът подкопаваше и грабваше в една-единствена посока: към него — човекоангела.

Те, двадесетина-тридесетина души, го бяха наобиколили и стесняваха все повече и повече кръга. Скоро кръгът вече не ги побираше, те започнаха да се натискат, бутат, блъскат, всеки искаше да се домогне до центъра.

И тогава, като с един замах, се скъса и последната задръжка у тях, и самият обръч се скъса. Те връхлетяха върху ангела, сграбчиха го, повалиха го. Всеки искаше да го докосне, всеки искаше да притежава къс от него, една перушинка, едно крилце, една искрица от прекрасния огън. Деряха дрехите, косите, кожата му, разкъсваха го, впиваха хищно нокти и зъби в плътта му, като хиени го бяха нападнали.

Но такова човешко тяло е жилаво и не можеш да го разкъсаш току-така, та дори и кон би се затруднил. И ето, скоро засвяткаха камите и замушкаха, и заразпаряха, засвистяха секири и сатъри и трошаха с трясък стави и кости. Набързо разкъсаха ангела на тридесет парчета. Всеки от шайката сграбчи по къс, оттегли се, подгонен от необуздано влечение, и го излапа. За половин час Жан-Батист Грьонуй изчезна напълно от лицето на земята.

След пиршеството канибалите пак се сбраха около огъня. Никой не продумваше. Този или онзи току се оригнеше, ще плювне костица, ще примлясне тихо с език, ще бутне с крак някой изостанал парцал от синия сюртук в пламъците: всички бяха някак смутени и не смееха да се погледнат в очи. Всеки от тях, било мъж или жена, вече поне веднъж бе извършил убийство или мръсно злодейство. Но да изплюскаш човек? Не бяха допускали, че са способни на такова чудовищно изстъпление — никога и за нищо на света. И се чудеха как лесно им се беше дощяло и че — макар смутени — не изпитваха ни най-малко угризение. Напротив! Усещаха търбусите си малко понатежали, но на сърцата им бе поолекнало. В техните мрачни души изведнъж затрептя приятна ведрина. И по лицата им се разля момичешки нежно, щастливо сияние. Оттук вероятно бе и тая плахост да вдигнат взор и да се погледнат.

А когато най-подир се осмелиха, първо крадешком, а после открито, тогава не можеха да не се усмихнат. Бяха изключително горди. За пръв път бяха сторили нещо от любов.

Край
Читателите на „Парфюмът“ са прочели и: