Патрик Зюскинд
Парфюмът (5) (Историята на един убиец)

5

Погледнато обективно обаче, Грьонуй не притежаваше нищо, което да внушава страх. Поотрасна, ала не стана ни едър, ни силен, е, наистина остана си грозноват, но не чак толкова, че да плаши хората. Не бе агресивен, не бе опак, не бе коварен, не бе арогантен. Обичаше да страни. Интелигентността му бе всичко друго, но не и страшна. Едва на три години се изправи на крака, първата дума произнесе на четири и тя бе „риби“, която в миг на внезапна възбуда прозвуча от устата му като ехо, сякаш в дъното на улица „Шарон“ се появи продавач на риба, предлагащ на висок глас стоката си. Следващите думи бяха „мушкато“, „козя кошара“, „карфиол“ и „Даклорьор“ — името на едно градинарче от близкия метох „Дъщери на кръста“, което от време на време вършеше по-грубата и най-грубата работа у мадам Гайар и бе известно с това, че през живота си още не бе се къпало. С глаголи, прилагателни и паразитни думи Грьонуй не си служеше. Наред с „да“ и „не“ — които впрочем изговори твърде късно — ползуваше само съществителни, всъщност, само имената на конкретни предмети, растения, животни и хора, и то единствено в случаите, когато тези предмети, растения, животни и хора внезапно го изненадваха с миризмата си.

Веднъж, както си седеше върху наредените букови цепеници, изпукващи сегиз-тогиз от топлика на мартенското слънце, той за пръв път изговори думата „дърва“. Стотици пъти преди това бе виждал дърва и стотици пъти бе слушал името им. Когато зиме го пращаха за дърва, той знаеше за какво става въпрос. Ала предметът „дърво“ никога не бе му се сторил достатъчно интересен, за да си даде труд да изговори думата. Това се случи едва в оня мартенски ден, когато седеше върху камарата. Цепениците бяха наредени като пейка покрай южната страна на сайванта, заслонени от полегата стряха. От най-горните редове се носеше сладкият мирис на дим, от по-долните — лъхът на горски мъх, а чамовата стена на сайванта разливаше в топлината сълзящото ухание на смола.

Опрял гръб о стената, притворил очи, Грьонуй седеше с опнати крака върху камарата и не шугваше. Нищо не виждаше и не чуваше, нищо не усещаше. Само приемаше уханието на дървата, което се надигаше околовръст и се сбираше под покрива като под похлупак. Той пиеше тази миризма, опиваше се от нея, импрегнираше с нея и най-малката пора на душата си, сам той се превръщаше в дървесина, лежеше върху камарата като дървена кукла, като някакъв Пинокио, като мъртвец, докато след някое време, може би след час, изгърголи думата „дърва“. Избълва думата така, сякаш бе задръстен с дърва чак до уши, сякаш дървата бяха заседнали в гърлото му, сякаш коремът, гръклянът, носът бяха претъпкани с тях. И това го избави, спаси го малко преди величественото присъствие на дървата, тяхното ухание да го задуши. Сбра сили, плъзна се надолу по камарата и се заклатушка сякаш на дървени нозе. Още дни наред продължи да живее под магията на уханното си преживяване и щом споменът за него се надигнеше в душата му с особена сила, той промърморваше под нос думата „дърва“, „дърва“, „дърва“ като някакво заклинание.

Тъй Грьонуй се учеше да говори. Със словата, които не означаваха ухаещ предмет, т.е. с абстрактни понятия — предимно от етично и морално естество, — той срещаше най-големи затруднения. Не можеше да ги запомни, бъркаше ги и дори когато възмъжа, пак ги ползуваше с неохота и често погрешно: право, съвест, Бог, радост, отговорност, смирение, благодарност и т.н. — това, което трябваше да бъде изразено с тях, беше и си остана забулено в мъгла.

От друга страна пък, обикновеният език скоро стана оскъден, за да изрази ония понятия, които бе натрупал в съзнанието си като обонятелни. Не след дълго започна да възприема мириса на дървесината не като нещо общо, а като дървесни сортове — кленово дърво, дъбово дърво, брястово дърво, крушово дърво, чам, старо, младо, гнило, плесенясало, покрито с мъх дърво, делеше го дори на цепеници, трески и тресчици. Различаваше ги тъй ясно по миризмата като отделни предмети, докато другите хора не биха ги различили и с око. Същото важеше и за други неща. Тъй както бялата напитка, която мадам Гайар всяка Божа утрин поднасяше на питомците си, носеше едно-единствено име „мляко“, а според възприятията на Грьонуй то всяка сутрин имаше различен вкус и мирис в зависимост от това колко е топло, от коя крава е доено, какво е яла кравата, колко каймак са му сипали в паницата и т.н. тъй както димът — тази смесица от стотици преливащи се нюанси, менящи се всяка минута, не, всяка секунда, и сливащи се в едно цяло, — както димът от огъня притежаваше едно-единствено име „дим“… тъй както земя, гледка, въздух, изпълнени на всяка стъпка, при всяко вдишване с различен мирис, което им придаваше нова самоличност, но все пак ги означаваха само с три тромави думи — цялата тази гротескна диспропорция между богатството на възприемания с обонянието свят и бедността на изразните средства караше хлапето, Грьонуй да се съмнява в смисъла на езика и то прибягваше до него само в случаите, когато контактът с другите хора бе неизбежен.

На шест години бе изучил с обонянието си цялата околност. В дома на мадам Гайар нямаше предмет, по северната улица „Шарон“ нямаше кътче, човек, камък, дърво, храст или стобор, нямаше местенце, което той да не познаваше и разпознаваше по мирис или да не запечатваше здраво в паметта си неговата моментна неповторимост. Бе натрупал десетки, стотици, милиони специфични миризми и боравеше с тях така умело, така свободно, че не само си спомняше за тях, щом ги усетеше, а и щом си спомнеше за тях, ги усещаше реално; да, дори стигна по-далеч: свързваше ги във фантазията си в нови комбинации и така създаде в себе си нови миризми, които не съществуваха в действителния свят. Все едно притежаваше богат речник на миризми, който му даваше възможност да образува произволен брой обонятелни изречения, и то на възраст, когато неговите връстници едва-едва скалъпваха с мъчително налетите им като през фуния думи първите си традиционни изречения за описание на околния свят. Най-точно дарованието му можеше да се сравни с това на някой музикален вундеркинд, който умееше да разчита азбуката на отделните тонове в мелодиите и хармониите и сам композираше нови мелодии и хармонии, естествено, с тази разлика, че азбуката на миризмите бе несравнимо по-богата и по-диференцирана от тази на тоновете и с още една разлика: че творческата дейност на вундеркинда Грьонуй протичаше само в душата му и не можеше да се възприеме от никой друг освен от самия него.

Колкото порастваше, толкова по се затваряше в себе си. Най-обичаше да скита из северното предградие Сент Антоан, из зеленчуковите градини, лозята и поляните. Понякога не се прибираше вечер, изчезваше с дни. Полагаемото се възпитание с пръчка понасяше, без да дава израз на болката. Домашният арест, лишаването от храна, трудът за назидание не можеха да променят поведението му. Спорадичното посещение за година и половина на енорийското училище към „Нотр Дам дьо Бон Секур“ остана без видим резултат. Научи буквите, да пише името си и нищо повече. Учителят му го обяви за слабоумен.

На мадам Гайар обаче направи впечатление, че той притежава някои качества и способности, които й се сториха странни, да не речем свръхестествени: например, че детският страх от тъмнината и нощта му бяха съвършено чужди. По всяко време можеше да го изпрати да донесе нещо от зимника или пък в непрогледна нощ да го изпроводи до сайванта за дърва, докато другите деца не се решаваха да тръгнат дори с фенер. Той вървеше в тъмното, ала никога не бъркаше пътя и мигом донасяше поръчаното, без да стори погрешна стъпка, без да се препъне или събори нещо. Още по-забележително обаче бе умението му — както установи мадам Гайар, — че той виждаше през хартия, плат, дърво, та дори през дебели зидове и затворени врати. Знаеше колко и кои питомци се намират в спалнята, без да влиза там. Знаеше, че в зелката се е сгушила гъсеница, още преди да я разрежат. А веднъж бе скрила парите си така, че сама не знаеше къде ги е дянала (тя често сменяше скривалищата им). Грьонуй, без да се колебае нито за секунда, посочи мястото зад камината и — виж ти! — парите бяха там. Дори и в бъдещето можеше да вижда, щом като известяваше визитата на някоя персона далеч преди тя да се е появила, или пък предсказваше надигащата се буря, без да има нито едно облаче на небето. Всъщност, той виждаше всичко това — гъсеницата в зелката, парите зад камината, хората зад стените и през няколко улици — не с очите си, а го надушваше с все по-острия си и чувствителен нюх, та дори оня удар с машата да не бе повредил обонянието на мадам Гайар, такова нещо дори и насън не би й хрумнало. Слабоумно или не, тя бе уверена, че момчето има две лица. А тъй като смяташе, че двуличниците вещаят гибел и смърт, тя започна да се плаши от него. Ала още по-страшна, направо непоносима й бе мисълта, че съжителствува под един покрив с човек, дето има дарбата да вижда през стени и греди грижливо скътаните пари, и щом откри тази ужасяваща способност у Грьонуй, потърси начин да се отърве от него, така че й дойде добре дошло, когато по същото време — Грьонуй бе на осем години — манастирът „Сен Мери“ безпричинно прекрати издръжката му. Мадам не опита да им напомня. От благоприличие изчака седмица и когато дължимата сума все пак не пристигна, хвана момчето за ръка и го отведе в града.

На улица „Мортельори“, недалеч от реката, тя познаваше един кожар на име Гримал, прословут с интереса си към млада работна ръка, но не като редовни чираци и калфи, а като евтини роби. Та нали в занаята имаше така опасни за живота манипулации — остъргване на кожи от разложилото се месо, смесване на отровни каши за щавене и багрене, приготвяне на ецващи дъбилни смеси — и всеки съзнаващ отговорността си майстор не хабеше за тях обучените кадри, а безработната сбирщина, скитниците или пък тъкмо такива безпризорни деца, за които при злополука нямаше кой да повдигне въпрос. Естествено, мадам Гайар съзнаваше, че с поред здравия разум Грьонуй няма шанс да оцелее в дъбилнята на Гримал. Ала тя не беше жена, която да му мисли много-много. Бе изпълнила дълга си. Задълженията й бяха приключили. Какво щеше да стане с питомника й по-нататък — не я засягаше. Ако оцелее — добре, ако пукне — пак добре, важното е всичко да е законно. И така, тя взе от господин Гримал документ, че е предала детето, а от своя страна даде разписка, че за услугата е получила дължимите петнадесет франка и пое обратно към дома си на улица „Шарон“. Не чувствуваше ни най-малко угризение на съвестта. Напротив, смяташе, че е постъпила не само законно, но и справедливо, защото прехраната на едно дете, за което никой не плаща, бе неминуемо за сметка на останалите деца, та дори и за нейна сметка, пък и като нищо можеше да застраши бъдещето на другите деца, та дори и нейното, тоест собствената й, уютната й, интимната й смърт — единственото нещо, което си бе пожелала от този живот.

Тъй като на това място ние се разделяме с мадам Гайар и няма да я срещнем в по-нататъшното ни повествование, нека с няколко реда опишем свършека на нейните дни. Макар да бе умряла духовно още като дете, за свое нещастие мадам доживя до дълбоки старини. В лето господне хиляда седемстотин осемдесет и второ, почти седемдесетгодишна, тя изостави занаята си, както бе възнамерявала, осигури си рента, настани се в собствена къщичка и зачака смъртта. Ала смъртта не идваше и не идваше. Вместо нея дойде нещо друго, което ни един човек по света не би могъл да предвиди и което още не се бе случвало във Франция, а именно — революцията, тоест едно светкавично преобразуване на всички обществени, морални и трансцендентни отношения. Първоначално революцията не оказа никакво влияние върху личната съдба на мадам Гайар. Но изведнъж — бе вече към осемдесетте — се разчу, че този, който й изплащаше рентата, е трябвало да емигрира, че са иззели имотите му, които пък спечелил на търг някакъв фабрикант на панталони. Известно време изглеждаше, че и този поврат няма да се окаже фатален за мадам Гайар, защото фабрикантът продължи да й изплаща редовно рентата. Ала дойде ден, когато вместо в звонк започна да получава парите си във вид на печатани хартийки и това бе началото на материалния й срив.

След около две години рентата вече не стигаше дори за дърва. Мадам се видя принудена да продаде къщурката, и то на смешно ниска цена, защото заедно с нея изведнъж се появиха хиляди люде, които трябваше да продават къщите си. И в замяна мадам отново получи тези глупави хартийки, които след още две години нямаха вече никаква стойност и през 1797, почти деветдесетгодишна, тя загуби цялото си състояние, трупано с непосилен труд, кажи-речи, цял век, и се нанесе в едно мебелирано стайче на улица „Кокий“. И едва тук, с десет, дори двадесетгодишно закъснение, я споходи смъртта, и то във вид на мъчителен тумор, който пипна мадам за гръкляна и първоначално й отне апетита, а после и гласа, така че, когато я откараха в болницата „Божи дом“, тя не бе в състояние да предяви претенциите си. Там я отведоха в същата оная зала, претъпкана със стотици смъртно болни, където някога бе умрял и мъжът й, пъхнаха я в общо легло с други пет съвършено непознати старици, където, плътно притисната, пролежа цели три седмици и публично предаде Богу дух. После я зашиха в чувал и заедно с петдесет други трупа я метнаха в ранни зори на таргата и под слабия звън на една камбанка я откараха в новооткритото гробище „Кламар“, на левга от града, и я изсипаха в общия гроб, за да почива под дебелия пласт негасена вар во веки веков.

Това стана през 1799 година. За щастие, когато в оня ден на 1747 мадам се прибра у дома и изостави хлапето Грьонуй — както и нашата история, — не можеше да подозира каква съдба я очаква. Иначе щеше да загуби вярата си в справедливостта, а с това — и единствения понятен за нея смисъл на живота.