Патрик Зюскинд
Парфюмът (37) (Историята на един убиец)

38

Времето си прекарваше в ателието. На Дрюо разправяше, че искал да изнамери рецепта за одеколон. Ала в действителност експериментираше със съвсем други ухания. Парфюмът, който бе измайсторил в Монпелие, постепенно свършваше, макар да го употребяваше много пестеливо. Създаде нов. Този път обаче не се задоволи да скалъпи човешка миризма от криво-ляво стъкмени материали, а заложи цялото си честолюбие, като си позволи разкоша да създаде свой личен парфюм или, по-точно — серия от лични парфюми.

Първо разработи парфюм на незабележителност — едно мишосиво одеяние за всеки ден. В този парфюм все още доминираше сиреняво-киселият мирис на човек, но пък се разливаше наоколо като изпод много катове вълнени и ленени дрехи, надянати върху съсухрена старческа кожа. С такава миризма можеше да се движи удобно сред хората. Парфюмът бе достатъчно интензивен, че да оправдае по обонятелен път присъствието на дадена персона, и същевременно — така дискретен, че да не дразни никого. Всъщност чрез този парфюм Грьонуй мирисно не съществуваше, но неговото присъствие се оправдаваше по най-скромен начин — хермафродитно състояние, което му бе добре дошло както в дома на Арнюлфи, така и при случайните обиколки из града.

В някои случаи обаче скромният мирис му създаваше спънки. Когато по поръка на Дрюо се налагаше да прави покупки или пък да се снабди с малко цибет и зърна мускус у някой търговец, се случваше — поради съвършената му невзрачност — или да не го видят и обслужат, или го виждаха, но го обслужваха нехайно, или пък докато го обслужваха, го забравяха. За подобни случаи той си забърка друг парфюм — малко по-остър, с леко потна нотка, с няколко обонятелни връхчета и кантчета, който му придаваше по-солиден вид и създаваше впечатление у околните, че бърза, че има спешна работа. Също и с една имитацийка на aura seminalis^[1] ала Арюо, която се научи да получава с поразителна прилика чрез екстрахиране на един мазен чаршаф, паста от пресни пачи яйца и превтасала брашнена каша, той се радваше на добър успех, когато искаше да възбуди известен интерес.

Друг парфюм от неговия арсенал бе парфюмът на съчувствието, който се оказа сполучлив пред жени на средна и напреднала възраст. Той имаше дъх на рядко мляко и чиста мека дървесина. Дори когато се явяваше небръснат, с мрачна физиономия и наметнат с палто, под действието на парфюма Грьонуй приличаше на бедно бледо хлапе с протъркано жакетче, на което трябваше да се помогне. Зарзаватчийките — щом парфюмът стигнеше до тях — пъхаха в джобовете му орехи и ошав, защото намираха, че изглежда гладен и безпомощен. А жената на месаря — сама по себе си непреклонна дърта вещица — му разрешаваше да си избере кокали и стари вмирисани изрезки от месо и му ги даваше даром, защото неговото невинно ухание покъртваше майчинското й сърце. От тях пък, чрез дигериране с алкохол, той получаваше основните компоненти на една миризма, с която се напръскваше, когато непременно искаше да е сам и отритнат. Миризмата създаваше около него атмосфера на лека погнуса, обгръщаше го с гнил дъх, какъвто имат след сън старческите не-измити уста. Парфюмът бе толкова ефектен, че дори Дрюо, който никак не се превземаше, неволно се извръщаше и излизаше на въздух, без, разбира се, да съзнава ясно какво точно го е отвратило. А няколко капки от течността, поръсени върху прага на колибата, бяха достатъчни, за да не допускат наблизо нито един нашественик, независимо човек или животно.

Под закрилата на тези разнообразни миризми, които той сменяше като дрехи в зависимост от външните обстоятелства и които му служеха да остава неизвестен в човешко обкръжение и да не прозрат същността му, Грьонуй се отдаде на истинската си страст: лов на миризми. Тъй като пред носа си имаше велика цел, а и повече от година време той точеше оръжията си, доизпипваше техниката си, постепенно усъвършенствуваше методите си не само с ревностно усърдие, но и с необикновена планомерност и систематичност. Започна оттам, където бе спрял при Балдини, с извличане на миризми от неодушевени предмети: камък, метал, стъкло, дърво, сол, вода, въздух…

Това, което някога жалко бе пропаднало с помощта на грубия дестилационен метод, сега се удаде благодарение на абсорбиращата сила на мазнините, Грьонуй наложи за няколко дни една месингова топка за врата с говежда лой, тъй като хладно-плесенното и застояло ухание му се нравеше. И виж ти, когато изстърга лойта и я подуши, тя миришеше — макар в нищожна степен, ала недвусмислено — на същата тая месингова топка. И дори след промиване с алкохол мирисът оставаше, безкрайно нежен, дистанциран, осенен с дъха на винения спирт и доловим на този свят единствено от финия нюх на Грьонуй — но все пак съществуваше, а това означаваше, че по принцип можеше да се използува. Ако има десет хиляди топки и ги държи хиляда дни в лой, би могъл да произведе капчица чиста есенция от уханието на месинговата топка, така силна, че всеки несъмнено би се заблудил, че долавя с носа си миризмата на самия метал.

Същото му се удаде с порьозния варовиков мирис на камък, който бе намерил в маслиновата горичка пред колибата си. Той го подложи на мацерация и получи бучица помада, чийто безкрайно лек мирис му достави неописуема наслада. Той го комбинира с други миризми, екстрахирани от всевъзможните предмети около колибата, и постепенно създаде миниатюрен обонятелен модел на онази маслинова горичка зад францисканския манастир, носеше го със себе си в затворено флаконче и можеше да го възкреси мирисно, когато пожелае.

Той създаваше виртуозни творения на парфюмерийното изкуство, чудно хубави малки шеги, които никой освен него, разбира се, не можеше да оцени или въобще да забележи. Самият той се възхищаваше от безсмисленото съвършенство и в живота му — нито преди, нито по-късно — не го споходиха моменти на, такова наистина простодушно щастие, както по онова време, когато с детинско усърдие пресъздаваше уханни пейзажи, натюрморти и картини на отделни предмети. Защото скоро премина към одушевени обекти.

Впусна се в лов на мухи, ларви, плъхове, по-дребни котки, след което ги давеше в топла мазнина. Нощем се промъкваше в обори, за да наложи за няколко часа крави, кози и прасенца с лапи от намазнено платно или ги убиваше с маслени превръзки. Или се прокрадваше в кошарите, за да остриже тайно някое агне, чиято уханна вълна изпираше във винен спирт. Първоначално успехите не бяха толкова задоволителни. Защото — за разлика от търпеливите предмети като месинговата топка и камъка — животните не позволяваха току-така, без съпротива, да им се отнеме миризмата.

Прасетата търкаха превръзките о дъските на кочината и ги късаха. Овцете започваха да блеят, когато нощем ги доближеше с нож в ръка. Кравите упорито отмятаха намазнените лапи от виметата си. Докато ги обработеше, някои от уловените буболечки изпускаха зловонни секрети, а плъховете от страх се издрискваха в неговите обонятелно свръхчувствителни помади. За разлика от цветята, тварите, които искаше да мацерира, не отдаваха уханията си така безропотно или само с глуха въздишка, а отчаяно се съпротивяваха срещу смъртта, за нищо на света не искаха да бъдат забърквани на каша, ритаха, бореха се и поради това произвеждаха несъразмерно високи количества страхова и смъртна пот, прекиселяваха топлата мазнина и я разваляха. Естествено, че така не можете да се работи разумно. Обектите трябваше да бъдат умирявани, и то така ненадейно, че да нямат време да се изплашат или да се съпротивляват. Значи трябваше да ги умъртвява.

Първо изпробва с едно кученце. Отвъд, пред кланицата, Грьонуй го подмами с къс месо далеч от майка му и го вкара в работилницата, а когато с радостно изплезен език то се хвърли, за да грабне плячката от лявата му ръка, Грьонуй рязко и грубо го удари по тила с цепеницата, която държеше в дясната си ръка. Смъртта връхлетя кученцето тъй внезапно, че изразът на щастие все още трептеше по бърните и в очите му дълго след като Грьонуй го бе проснал върху една скара между намазаните плочи в ароматизационното помещение, където животинчето излъчваше чистото си, непомрачено от потта на страха ухание на куче. Разбира се, че трябваше да се внимава! Труповете, както откъснатите цветове, бързо се разваляха. И така Грьонуй бдя около жертвата си почти половин денонощие, докато забеляза първите повеи на действително приятния, но вече видоизменен мирис на труп, които се разнесоха от тялото на кутрето. Незабавно преустанови екстрахирането, отстрани трупа и прибра малкото количество ароматизирана мазнина в един котел, където старателно я проми. Дестилира алкохола, докато се получи количество колкото напръстник, и го преси-па в миниатюрна епруветка. Парфюмът явно миришеше на влажната, прясно налоена кучешка кожа с малко остър дъх, та дори удивително силно. А когато Грьонуй го поднесе на престарялата кучка от кланицата да го помирите, тя радостно залая, замаха с опашка и повече не искаше да отлепи нос от епруветката. Ала Грьонуй я запуши плътно и я пъхна в пазвата си и още дълго я носи със себе си като спомен за оня триумфален ден, когато за пръв път му се бе удало да отнеме уханната душа на жива твар.

След това, лека-полека и крайно предпазливо, се залови с хората. Отначало ловуваше от сигурно разстояние с рядка мрежа, защото не държеше на едрата плячка, а по-скоро да изпита принципа на ловджийския си метод.

Прикрит зад лекия си парфюм на незабележимост, вечер се смесваше с посетителите на „Четиримата принцове“ и закрепваше под пейки, маси и в тайни ниши намаслени и на-мазнени парцалчета. След няколко дни ги събираше и ги изследваше. И наистина заедно с всевъзможните кухненски пари, с миризмата на вино и тютюн те излъчваха и малко човешки мирис. Ала това ухание си оставаше доста мъгляво и приглушено, бе по-скоро предчувствие за човешки лъх, отколкото лична миризма. Подобна масова аура, ала по-чиста и градирана в сферата на възвишено-потното, можеше да се получи в катедралата, където по Коледа Грьонуй накичи под пейките своите байрачета за проба и си ги прибра два дни по-късно, след като над тях бяха изслушани не по-малко от седем меси: чудовищен мирисен конгломерат се беше отпечатал върху импрегнираните парцалчета — пот от задници, кръв, влажни подколенни ямки, спазматично стиснати ръце, примесен с издишвания въздух от хиляди пеещи в хор или мънкащи „Две Мария“ гърла и със задушливия дим от тамян и миро — чудовищно, мъгляво, безконтурно и гнусно валмо от миризми, но все пак несъмнено човешки.

Първия индивидуален мирис Грьонуй измъкна от монашеския приют „Любов към ближния“. Той успя да задигне приготвения за изгаряне чаршаф на един току-що починал от охтика майстор на кесии, който се бе търкалял два месеца в него. Платното тъй силно се бе просмукало с лойта на майстора, че бе абсорбирало изпаренията му като лапа, та можеше да се промие направо с алкохол. Резултатът бе призрачен. Под носа на Грьонуй майсторът възкръсна от спиртния разтвор като мирисно видение, като призрак от царството на мъртвите и миризмата му — макар чудовищно обезобразена от самобитния репродуктивен метод и безбройните миазми на болестта — литна като що-годе сполучлив индивидуално-уханен образ: дребен мъж към тридесетте, рус, с едър нос, къси крака, плоски сиренявобели нозе, жлъчен нрав и блудкав дъх в устата — не хубав мирисно човек, пустият му майстор, и не си заслужаваше — също като онова паленце — да се съхранява по-дълго. И въпреки това Грьонуй го остави да пърха цяла нощ из колибата като мирисна сянка и току го подушваше, щастлив и дълбоко удовлетворен от чувството за власт, която си бе извоювал над аурата на друг човек. На следния ден Грьонуй изхвърли този парфюм.

Още един опит предприе той през тия зимни дни. На глухоняма просякиня, дето се скиташе из града, Грьонуй плати цял франк, за да носи на голо един ден парцалчета, импрегнирани с различни смеси масла и мазнини. Установи, че комбинацията от агнешка надбъбречна лой и няколкократно рафинирани свинска мас и говежда лой в съотношение две към пет към три с добавка на малко зехтин от първа преса е най-сполучлива за поглъщане на човешка миризма.

Грьонуй се задоволи с това. Отказа се да посегне на жив човек и да го преработи парфюмерийно. Подобна стъпка винаги е много рискована и не води до нови познания. Той знаеше, че владее вече техниката за отнемане на човешкия мирис, и не бе нужно да го доказва повторно.

Сам по себе си човешкият мирис не го интересуваше. Човешкият мирис можеше да се имитира достатъчно сполучливо и със сурогати. Това, за което копнееше, беше мирисът на определени хора: а именно на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те бяха неговите жертви.