Патрик Зюскинд
Парфюмът (36) (Историята на един убиец)

37

През април мацерираха жълтуга и цвят от портокал, през май — цяло море от рози, чието ухание потопи града месец занапред В сметанено-сладостна, невидима омара. Грьонуй работеше като вол. Скромно, почти раболепно, вършеше цялата черна работа, с която го товареше Дрюо. Ала докато — наглед скудоумен — въртеше бъркалката, изстъргваше с шпатула остатъците, плакнеше чебурите, чистеше работилницата или мъкнеше дърва за огъня, от вниманието му не убягваше нищо от ключовите моменти на занаята, нищо от метаморфозата на уханията. По-прецизно и от самия Дрюо — а именно с носа си — Грьонуй следеше и контролираше зорко пътя на уханията от цветните листенца, през мазнината и спирта, до скъпоценните флакон-чета. Дълго преди Дрюо да забележи, той подушваше кога мазнината се е прегряла, кога цветчетата са се изцедили докрай, кога кашата се е наситила с благоухание, подушваше какво става вътре в съдовете и точно в кой момент трябва да се преустанови дестилацията. Понякога си позволяваше да дава мнение, естествено, съвсем необвързващо и без да се отказва от раболепното си държане. Струвало му се — изкривяваше едва чуто уста, — че мазнината е започнала да се прегрява; смятал, че е почти време да прецеждат; някак си имал чувството, че спиртът в аламбика се е изпарил… А Дрюо, който едва ли бе самата интелигентност, но в никакъв случай безнадеждно тъп, установи с времето, че най-правилни решения взима, когато вършеше или нареждаше тъкмо това, за което „така мислел“ или „имал някакво чувство“ Грьонуй. И тъй като Грьонуй никога не изразяваше нескромно и нафукано какво „смятал“ или какво „чувствувал“, тъй като никога — преди всичко никога в присъствието на мадам Арнюлфи! — не би поставил под съмнение, та дори на шега, авторитета и по-високия ранг на Дрюо като пръв калфа, Дрюо не виждаше защо да не следва съветите на Грьонуй, да, дори с времето му предостави възможността да взема все повече самостоятелни решения.

Все по-често се случваше Грьонуй не само да бърка, но и да зарежда с цвят, да стъква огъня и да прецежда отварата, докато Дрюо отскачаше до странноприемница „Четиримата принцове“ за чаша винце или до мадам, за да видел как върви работата горе. Знаеше, че може да се осланя на Грьонуй. А макар да вършеше двойна работа, Грьонуй се радваше, че остава сам, за да се усъвършенствува в новото изкуство и при случай — да направи някой и друг експеримент. И с потайна радост на крадец установяваше, че неговата помада е далеч по-фина, че неговото абсолю е със степен по-чисто от това, което добиваха заедно с Дрюо.

В края на юли дойде времето на жасмина, през август — на нощния хиацинт. Тия цветя имаха толкова изящно и същевременно толкова крехко ухание, че се беряха не само преди изгрев слънце, ами изискваха специална, най-внимателна преработка. Обикновената топлина вече намаляваше аромата им, да не говорим за мацерация в гореща мазнина. Тия най-благородни от всички цветя не позволяваха да се изтръгва душата им грубо, тя трябваше да се примамва с нежност. В специално ароматизационно помещение те ги наръсваха върху намазани с хладка мазнина рами или пък ги навиваха хлабаво в намаслени платна, където бавно заспиваха вечния си сън. Увяхваха едва след три-четири дни, издишали уханието си в мазнината наоколо. После внимателно ги събираха и наръсваха пресен цвят. Процесът се повтаряше десет, двадесет пъти и докато помадата се насити, а уханното масло се изцеди от платната, стана септември. Добивът от анфльоража бе по-малък от този при мацерацията. Ала качеството на жасминовия крем или антиката от тубероза, получени чрез анфльораж, по изящност и естественост превъзхождаше всеки друг продукт на парфюмерийното изкуство. Това важеше особено за жасмина, чието сладостно, еротично ухание просто се отпечатваше върху намазнените плочи като огледален образ, а после струеше така автентично — като от жив цвят, разбира се, cum grano salis^[1]. Защото, разбира се, носът на Грьонуй улавяше разликата между уханието на живия цвят и неговия консервиран вид: като нежен воал се стелеше присъщият дъх на мазнината — колкото и чиста да бе тя — върху уханния образ на оригинала, омекотяваше го, тушираше крещящата нотка — може би тъкмо той правеше красотата му поносима за обикновения човек… Във всеки случай обаче студеният анфльораж си оставаше най-изтънченият и ефикасен начин за улавяне на нежните ухания. По-добър начин не съществуваше. И макар този метод да не бе толкова съвършен, за да убеди носа на Грьонуй, той все пак съзнаваше, че е напълно достатъчен, за да измами цял един свят безчувствени носове.

За късо време той надмина своя учител както в мацерирането, така и в изкуството на студеното екстрахиране и му го показа по своя изпитан, раболепно-дискретен начин. Дрюо с охота му преотстъпи задължението си да ходи в скотобойната, за да купува подходящите мазнини, да ги пречиства, да ги топи и филтрира и да определя съотношението им в смеските — една твърде сложна задача, от която Дрюо винаги се страхуваше, защото всяка непречистена, гранясала лой или с прекалено силна свинска, овнешка или говежда миризма можеше да съсипе драгоценната помада. Той го остави да определя разстоянието между намаслените рами в ароматизационното помещение; момента за смяна на цвета, степента на насищане на мазнината. Съвсем скоро го остави да взима най-трудните решения, които той, Дрюо — както навремето Балдини, — взимаше само наслука по заучени правила, а Грьонуй решаваше с вещия си нос, но, разбира се, Дрюо не подозираше нищо.

„Има лека ръка — обясняваше Дрюо, — има добре развита интуиция.“ А понякога си мислеше: „Той е просто по-кадърен от мене, той е сто пъти по-добър парфюмерист.“ Но същевременно го смяташе за голям глупак, защото Грьонуй — както смяташе той — не правел капитал от дарбата си, а пък той, Дрюо, със своите далеч по-скромни възможности, скоро щял да се сдобие с майсторска грамота. И Грьонуй подхранваше това му мнение, старателно се правеше на глупак, не проявяваше ни най-малък признак на честолюбие, преструваше се, че не знае за собствената си гениалност, че действува само по нареждането на по-опитния Дрюо, без когото би бил нищо. Така двамата добре се погаждаха.

После дойде есента, а след нея зимата. Работата в парфюмерийната постихна. Уханията на цветята минаха в плен на тигли и флакони, наредени в зимника, и ако мадам не поискаше да й промият една или друга помада или да дестилират чувал сушени подправки, нямаше какво толкова да се прави. Само маслини имаше още, всяка седмица докарваха по няколко коша. Изцеждаха зехтина от първата преса, а остатъка пускаха в маслобойната. И вино имаше, част от което Грьонуй дестилира и го пречисти.

Дрюо се мяркаше все по-рядко и по-рядко. Той изпълняваше задълженията си в леглото на мадам и се появяваше — смърдящ на пот и сперма — само за да изчезне веднага в „Четиримата принцове“. И мадам слизаше рядко. Тя се занимаваше с имуществените си въпроси и с подновяването на своя гардероб за времето след едногодишния траур. Често Грьонуй не виждаше никого освен слугинчето, което по обяд му даваше чорбата, а вечер — хляб и маслини. Той почти не излизаше в града. Не вземаше участие в живота на сдружените калфи, а в редовните им срещи и процесии се включваше на такива интервали, че да не прави впечатление нито присъствието, нито отсъствието му. Не бе завързал приятелство или по-близко познанство с никого, но много внимаваше да не го вземат за арогантен или саможив. Държеше се така, че калфите да намират компанията му блудкава и ялова. Бе майстор в изкуството да сее скука и да се представя за непохватен глупак — разбира се, не прекаляваше никога, за да не го вземат, на подбив или за жертва в някоя от дебелашките шеги на еснафа. Успя да си спечели репутация на безинтересен. И го оставиха на мира. А той друго и не искаше.