Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Парфюмът
Историята на един убиец - Оригинално заглавие
- Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Юрия Симова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 189 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (22 юни 2007 г.)
Издание:
Издателска къща „Кибеа“, 2000
История
- — Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Парфюмът. Историята на един убиец | |
| Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders | |
 Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г. | |
| Автор | Патрик Зюскинд |
|---|---|
| Създаване | 1949 г. |
| Първо издание | 1985 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Христо Г. Данов, 1988 г. |
| Преводач | Юрия Симова |
| ISBN | ISBN 978-954-330-077-8 |
| Парфюмът. Историята на един убиец в Общомедия | |
„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]
До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с „Името на розата“ на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново“.
През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.
Гласове
Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският „Фигаро“ отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният „Тайм“ пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“
Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.
Гениалното чудовище
А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.
Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.
Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.
Културата на сетивата
Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.
Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа „Тенекиеният барабан“. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.
Бележки
- ↑ Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.
|
32
Когато излезе на улицата, се изплаши, защото изведнъж съзна, че за пръв път в живота си излъчва мирис на човек. Лично на него му се струваше, че вони отвратително. Не можеше да си представи, че хората наоколо няма да възприемат миризмата му като воня и затова не посмя да отиде направо в странноприемницата, където го чакаха Рюнел и майордомът на маркиза. Виждаше му се по-малко рисковано, ако изпробва новата си аура първо в анонимна обстановка.
По най-тесните и мрачни улички се промъкна долу до реката, където се намираха работилниците на кожарите и бояджиите и където те упражняваха своя смрадлив занаят. Срещнеше ли някого, минаваше ли край някой вход, където играеха деца или седяха женоря, той забавяше крачка и поднасяше миризмата си като огромен, заключен около него облак.
От ранни години бе свикнал минувачите да не го забелязват, не от презрение — както си бе помислил веднъж, — а защото просто не възприемаха неговото присъствие. Около него нямаше зона, нямаше плисък на вълни, които да се разнесат в атмосферата както у всички хора, с други думи, нямаше сянка, която да хвърли върху лицата на другите. Само ако налетеше на някого в блъсканицата или иззад ъгъла, тогава май трябва да е имало кратък миг на забелязване; срещнатият най-често отскачаше с отврата назад, за част от секундата спираше поглед на него, Грьонуй, сякаш зърнал същество, което не би трябвало да съществува, същество, което уж бе тук, а сякаш го нямаше — после зарей-ваше поглед в далечината и тозчас го забравяше…
Ала сега, по улиците на Монпелие, Грьонуй ясно чувствуваше и виждаше, че въздействува на минувачите, и всеки път, щом установеше това, го пролазваше трепетно чувство на гордост. Когато мина покрай една жена, приведена над кладенеца, забеляза как тя вдигна за миг глава, за да види кой минава, и явно успокоена, се зае отново с кофата. Един мъж, застанал гърбом към него, се изви и любопитно го изпроводи с поглед. Малчуганите, които срещаше, се отдръпваха, ала не боязливо, а за да му сторят път; дори когато изскачаха от някой вход и направо се блъскаха в Грьонуй, те не се плашеха, а съвсем естествено се изсулваха покрай него, сякаш предусетили приближаването на негова милост.
Чрез няколко подобни срещи той се научи да преценява по-точно силата и въздействието на новата си аура, от което стана по-смел и по-нахакан. С бърза крачка се приближаваше до хората, плъзваше се досами тях, дори леко разперваше ръка и все едно неволно докосваше ръката на минувача. Веднъж, вероятно от недоглеждане, блъсна един мъж, когото се бе втурнал да изпревари. Спря и се извини, а мъжът — който вчера при внезапната поява на Грьонуй щеше да го изгледа като треснат от гръм — сега не реагира, прие извинението, дори се усмихна леко и потупа Грьонуй по рамото.
Измъкна се от тесните улички и излезе на площада пред катедралата „Сен Пиер“. Камбаните биеха. От двете страни на портала се тълпеше народ. Някаква венчавка тъкмо свършваше. Всеки любопитствуваше да види булката. Грьонуй се смеси с тълпата. Той се блъскаше, провираше се в навалицата, само и само да се добере дотам, където хората бяха най-нагъсто, да почувствува допира на кожа, да натърка носовете им със своята собствена миризма. Сред най-голямата навалица той разпери ръце, разкрачи крака, разгърна пазва, за да може миризмата да заструи свободно по тялото… и радостта му нямаше край, когато установи, че околните не забелязват нищо, ама съвсем нищо, че всички тези мъже, жени и деца, притиснали го от вси страни, се оставяха да ги мамят и вдишваха измайсторената му от котешки изпражнения, сирене и оцет воня като миризма на себеподобен и го възприемаха — него, Грьонуй, кукувичето люпило сред тях — като човек сред човеци.
До коляното си усети хлапе, момиченце, което се бе напъхало сред възрастните. С престорена загриженост Грьонуй го вдигна на ръце, та да вижда по-добре. Майката не само позволи, но му и благодари, а малката захълцука от удоволствие.
Грьонуй прекара четвърт час в прегръдката на тълпата, притиснал чуждото дете към фарисейската си гръд. И докато сватбеното шествие минаваше край тях, сподирено от кънтящия екот на камбаните и възторжения рев на тълпата, над която се сипеше дъжд от дребни монети, в душата на Грьонуй избухна друг възторг, черен възторг, зловещо чувство за триумф, което го разтресе и опи като в пристъп на похот и той с мъка се сдържа да не го излее над тълпата като жлъчка, да не им изкрещи в лицето със същия възторг, че не се бои от тях, че не ги мрази, а ги презира с цялата си душа, защото са вонящо тъпи; защото се оставят да ги лъже и мами; защото са едно нищо, а той — всичко! И като напук притисна детето по-силно в обятията си, пое дъх и закрещя в хор с другите:
— Да живее невястата! Да живее невястата! Да живее чудесната двойка!
Когато сватбеното шествие отмина, а тълпата взе да се разотива, той подаде момиченцето на майката и влезе в църквата, за да си отдъхне и успокои от възбудата. Въздухът в катедралата бе натежал от дима на тамян, който се виеше на студени ленти из кадилниците от двете страни на олтара и се стелеше като задушлива пелена над по-нежните миризми на хората, седели тук допреди малко. Грьонуй се отпусна на една пейка под хора.
Внезапно в душата му се разля доволство. Не упоително, каквото бе изпитвал нявга в недрата на планината по време на самотните си оргии, а съвсем хладно и трезво доволство, каквото може да породи единствено съзнанието за собствена мощ. Сега вече знаеше на какво е способен. Благодарение на своя гений, с минимум средства, бе успял да възпроизведе парфюм с дъх на човек и от пръв поглед да сполучи така, че да заблуди дори едно дете. Сега вече знаеше, че е способен на много повече. Знаеше, че може да подобри този парфюм. Че може да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел, така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него — Грьонуй, носителя на този парфюм.
Да, щом попаднат в магията на този парфюм, ще трябва да го обикнат до полуда, да го обикнат до самоотричане, да треперят от възторг, да крещят, да плачат от блаженство, но без да съзнават защо, да коленичат трябва, както под студения Божи тамян, щом им се удадеше да помиришат него, Грьонуй! Той искаше да стане всемогъщ, бог на парфюмите — какъвто бе вече в бляновете си, само че наяве, в реалния свят на реалните хора. И той знаеше, че това е в негова власт. Защото хората можеха да затварят очи пред величието, пред ужасното, пред красотата и да запушват уши за музиката или за изкусителните слова. Ала от парфюма не можеха да избягат. Защото парфюмът е брат на диханието. С диханието той прониква в хората и те не могат да му се противопоставят, искат ли да живеят. Дълбоко в тях навлизаше парфюмът, направо в сърцата им, и там различаваше недвусмислено благосклонност от презрение, отврата от наслада, любов от омраза. Който владееше миризмите, той владееше и сърцата на хората.
Грьонуй се беше отпуснал на пейката в катедралата „Сен Пиер“ и се усмихваше. Не бе изпаднал в еуфория, докато чертаеше план как да завладее човечеството. В очите му не лумна налудничав пламък, а лицето му не се изкриви в безумна гримаса. Не изпадна в транс, тъй бистър и свеж бе умът му, та сам се питаше кому е нужно всичко това. И си каза, че тъй иска, защото е цял пропит от злост. И се усмихна при тази мисъл, и бе честит. Имаше вид на невинен агнец, на блажен щастливец.
Още някое време поседя така, в благоговеен покой, и вдишваше дълбоко наситения с тамян въздух. И пак пробяга весела усмивка по лицето му: как жалко смърди тоя Господ! Колко смешен и нескопосен бе парфюмът, на който лъхаше Господ. Това, дето димеше в кадилниците, дори не бе истински тамян. Нескопосан сурогат, фалшификат от липова кора, канела на прах и селитра. Господ смърдеше. Господ беше дребен жалък смръдльо. Бяха го измамили тоя Господ или пък самият той бе измамник, също като Грьонуй — само че къде-къде по-некадърен!