Патрик Зюскинд
Парфюмът (7) (Историята на един убиец)

7

Беше като в царството на лудите. Дори само близките квартали Сен Жак дьо ла Бушри и Сент Йосташ вече бяха истински лудници. В пресечките на улиците „Сен Дени“ и „Сен Мартен“ хората живееха така нагъсто, оградите се притискаха така плътно и се извисяваха пет-шест етажа навъзбог, че затулваха небето, а въздухът долу висеше неподвижен като във влажни канали, колосан сякаш от миризми. Смесваха се миризми от хора и животни, изпарения от ястия и болести, от вода и камък, от пепел и кожа, от сапун и топъл хляб, от варени в оцет яйца, от фиде и лъскан месинг, от градински чай и бира, от сълзи и лой, блажна или суха слама. Хиляди, стотици хиляди миризми образуваха невидима каша, която пълнеше гърлата на уличките, рядко преливаше над покривите, но и никога не се слягаше на земята. Живущите там вече не усещаха нищо странно — та нали кашата бе произлязла от тях и лека-полека се бе просмукала в тях, тя бе въздухът, който дишаха и от който живееха, тя приличаше на дълго носена топла дреха, чийто мирис вече не улавяш и кожата ти не я усеща. Ала носът на Грьонуй ловеше всичко все едно за пръв път в живота му. Той не възприемаше тази смесица като някаква съвкупност, а аналитично я разчленяваше на микроскопични части и частици. Острото му обоняние разплиташе валмото от изпарения и смрад до отделните нишки на основните миризми, неподлежащи повече на разграждане. Доставяше му неизказано удоволствие да разприда и заприда тези нишки.

Често спираше, облягаше се о някой зид или се спотайваше в тъмен ъгъл, примижаваше, поотваряше уста, издуваше ноздри и застиваше като хищна риба в мътните, лениви води на дълбока река. А щом най-сетне полъхът на въздуха игриво му подхвърлеше крайчеца на нежна уханна нишка, той я захапваше и повече не я изпускаше. Тогава вдишваше единствено тая миризма, стискаше я здраво, вдъхваше я дълбоко и я съхраняваше в душата си за вечни времена. Това можеше да бъде отколе позната миризма или пък неин вариант, но можеше да бъде и съвършено непозната миризма, миризма, която едва имаше или изобщо нямаше прилика с всичко онова, което бе срещал досега, още по-малко пък виждал: мирис на гладена коприна, може би мирис на чай от мащерка, мирис на парче брокат, извезан със сърма, мирис на коркова тапа от бутилка с рядко срещано вино, мирис на гребен от коруба на костенурка. Подир такива непознати миризми вървеше Грьонуй, преследваше ги със страстта и търпението на въдичар и ги трупаше в паметта си.

Когато се наситеше на гъстата каша от уличките, потърсваше някое по-проветриво място, където миризмите не бяха така плътни, където се смесваха с вятъра и се разгръщаха почти като парфюм: на площада пред Халите, където миризмите от деня продължаваха живота си и вечер, невидими, ала тъй ясни, сякаш търговците още шареха насам-натам из тълпата, сякаш още бяха тук кошниците, натъпкани със зеленчук и яйца, бъчвите, пълни с вино и оцет, чувалите — с подправки, картофи, брашно, сандъците — с пирони и винтове, сергиите с месо, масите, накамарени с платове, съдини, подметки и всички тези стотици други неща, продавани денем… цялата суетня до най-малки подробности витаеше във въздуха, който тя бе оставила подире си. Грьонуй виждаше целия пазар чрез обонянието си, ако може така да се каже. С носа си той го възприемаше поточно, отколкото други с очите си, защото го възприемаше впоследствие и поради това — по по-висш начин: като есенция, като екстракт от нещо преминало, непохабен от обичайните атрибути на настоящето, когато тук цари шумотевица, крясък и противната човешка гмеж.

Или наминаваше към мястото, където бяха гилотинира-ли майка му — към площад „Грев“, който се вдаваше в реката като огромен изплезен език. Изтеглени на брега или завързани за колове, корабите почиваха и миришеха на въглища и пшеница, и сено, и влажен такелаж.

От запад, по пролома на реката през града, на широки талази долиташе вятър, който донасяше уханието на угар, на поляните край Ньойи, на лесовете между Сен Жермен и Версай, на далечни градове като Руан или Кан^[1], понякога — дори на море. Морето ухаеше като издуто платно, в което се сбират вода, сол и студено слънце. Мирисът му бе обикновен, на море, но същевременно — велик и неподражаем, така че Грьонуй не се решаваше да го разчлени на мирис от риба, от сол, вода, водорасли, свежест. Съхрани морския дъх като съвкупност, запамети го като уханна амалгама и се наслаждаваше на тоя букет от миризми. Морският дъх му харесваше толкова много, че му се щеше да го поема без други примеси и в такива количества, та чак да се опие; а когато по-късно научи колко е голямо морето и че дни наред можеш да пътуваш с кораб, без да видиш суша, то за него вече не съществуваше нищо по-приятно от представата, че седи в един такъв кораб високо горе в кош на най-предната мачта, и лети по безкрайното морско ухание, всъщност не ухание, а дихание, издихание, свършека на всички ухания и как от блаженство се стапя б този дъх. Ала дотам нямаше да се стигне никога, защото Грьонуй, който в момента стоеше на крайбрежния площад „Грев“ и вдишваше и издишваше само частица от морския полъх, гъделичкащ носа му, през живота си нямаше да види истинското море, безкрайния океан на запад и никога нямаше да се слее с неговото ухание.

За кратко време той изучи с обоняние квартала между „Сент Йосташ“ и „Отел дьо Вил“ до такива подробности, че можеше да се ориентира и в непрогледна нощ. И така, той разширяваше лобните си полета първоначално на запад, до предградието Сент Оноре. После нагоре по улица „Сент Антоан“ чак до Бастилията, а накрая — дори до отвъдния бряг на реката, до Сорбоната и аристократичното предградие Сен Жермен, През железните решетки на портите изтичаше мирис на тапицирани с кожа карети и на пудра от перуките на пажовете, а над високите зидове на парковете се промъкваше ароматът на жълтуга, рози и току-що подкастрен птичи дрян. Тук за пръв път Грьонуй позна парфюма в истинския смисъл на думата: както простата лавандулова и розова вода, която струеше по приемите от фонтаните, така и по-богатия и по-скъп аромат от мускус, портокал и тубероза, жълт нарцис, жасмин или канела, който вечер се носеше като тежък шлейф след екипажите. Тези ухания регистрираше по същия начин, по който регистрираше и профанските миризми: с любопитство, но без особен възторг. Откри, че предназначението на парфюмите е да омайват и привличат, и започна да разпознава качеството на отделните есенции в композицията. Но като съчетание те му се струваха грубовати и недодялани, по-скоро безразборно смесени, отколкото композирани, и осъзна, че от същите съставки би могъл да създава съвършено други благовония.

Много от тях вече познаваше от сергиите за цветя и подправки на пазара; други бяха нови за него и тъкмо тях отцеди от уханните смеси, за да ги съхрани безименни в паметта си: амбра, цибет, пачули, санталово дърво, бергамот, ветивер, опопонакс, бензое, хмел, боброва мас…

Грьонуй не проявяваше избирателност. Все още не правеше разлика между добра или лоша миризма. Бе ненаситен. Целта на ловните му похождения се състоеше чисто и просто в обсебване на всичко, което светът предлагаше като миризма, а единственото условие бе тя да е нова. Миризмата на запотен кон означаваше за него точно толкова, колкото и нежният, тръпен дъх на напъпила роза, острата миризма на дървеница не бе по-различна от уханието на шпиковано телешко печено, което бликаше от господарските кухни. Всичко, всичко поглъщаше той и го всмукваше дълбоко в себе си. А и в синтезиращата кухня на обонятелната му фантазия, където непрестанно фабрикуваше нови композиции от миризми, все още не господствуваше никакъв естетически принцип. Това бяха само причудливи хрумвания, които съграждаше и пак разрушаваше като изобретателно дете, което си играе с кубчета, строи и събаря — без видим творчески принцип.