Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Парфюмът
Историята на един убиец - Оригинално заглавие
- Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Юрия Симова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 189 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (22 юни 2007 г.)
Издание:
Издателска къща „Кибеа“, 2000
История
- — Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Парфюмът. Историята на един убиец | |
| Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders | |
 Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г. | |
| Автор | Патрик Зюскинд |
|---|---|
| Създаване | 1949 г. |
| Първо издание | 1985 г. Германия |
| Оригинален език | немски |
| Жанр | роман |
| Издателство в България | Христо Г. Данов, 1988 г. |
| Преводач | Юрия Симова |
| ISBN | ISBN 978-954-330-077-8 |
| Парфюмът. Историята на един убиец в Общомедия | |
„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]
До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с „Името на розата“ на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново“.
През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.
Гласове
Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският „Фигаро“ отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният „Тайм“ пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“
Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.
Гениалното чудовище
А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.
Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.
Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.
Културата на сетивата
Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.
Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа „Тенекиеният барабан“. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.
Бележки
- ↑ Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.
Източници
- Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.
|
50
Свести се в леглото на Лаура Риши. Реликвите от нея — дрехите и косите й — бяха прибрани. На нощното шкафче гореше свещ. През открехнатия прозорец от далечината долиташе ликуването на празнуващия град. Антоан Риши седеше на табуретка край леглото и бдеше. Държеше ръката на Грьонуй и я милваше.
Още преди да отвори очи, Грьонуй провери атмосферата. В глъбината му тя бе спокойна. Нищо вече не клокочеше и не напираше. В душата му отново цареше обичайната студена нощ, която му бе необходима, за да смрази и избистри съзнанието си и да го насочи навън: там вдъхна своя парфюм. Беше променен. Високите нотки бяха попритъпени, така че сега още по-прелестно изпъкваше сърдечната нотка от уханието на Лаура — благ, притъмнял, но искрящ пламък. Почувствува се сигурен. Съзнаваше, че часове наред ще остане неприкосновен, и отвори очи.
Погледът на Риши почиваше върху му. С безкрайна доброжелателност бе изпълнен този поглед, с нежност, умиление и с празната, глуповата дълбочина на всеки любящ човек.
— Сега всичко ще се уреди — усмихна се Риши и стисна по-крепко ръката на Грьонуй. — Магистратът вече обжалва присъдата, Всички свидетели се отрекоха от показанията си. Ти си свободен. Можеш да правиш каквото искаш. Но моето желание е да останеш тук. Загубих дъщеря си и искам да станеш мой син. Приличаш на нея. Красив си като нея, твоите коси, устата ти, ръката ти… През цялото време държах ръката ти, твоята ръка е като нейната. А вгледам ли се в очите ти, имам чувството, че ме гледа тя. Ти си неин брат и аз искам да станеш мой син, моя радост, моя гордост, мой наследник. Родителите ти живи ли са?
Грьонуй поклати отрицателно глава и от радост Риши почервеня като пуяк.
— Тогава ще ми станеш ли син? — промълви той и скочи от табуретката, седна на ръба на леглото и стисна другата ръка на Грьонуй. — Искаш ли? Ще станеш ли? Съгласен ли си да ти стана баща? Не казвай нищо! Не говори! Прекалено слаб си, за да говориш. Само кимни!
Грьонуй кимна. Щастието бликна като червена пот из всички пори на Риши, той се наведе над Грьонуй и го целуна по устата.
— Спи сега, мили ми сине — прошепна Риши, след като се изправи. — Аз ще бдя над твоя сън.
И след като го съзерцава дълго в нямо блаженство, добави:
— Ти ме правиш много, много щастлив.
Грьонуй леко изви ъгълчетата на устните си, както бе виждал да правят хората, когато се усмихват. После притвори очи. Изчака, докато задиша по-спокойно и по-дълбоко, както спящите. Усещаше любящия взор на Риши. Усети как бащата на Лаура отново се наведе над него, за да го целуне, ала се спря от страх да не го разбуди. Най-подир Риши духна свещта и на пръсти се измъкна от стаята.
Грьонуй остана в леглото, докато стихнат шумовете из къщата и града. Когато се надигна, вече се развиделяваше. Облече се и тихо се измъкна по коридора, по стълбите, сетне прекоси салона и излезе на терасата. Оттук погледът стигаше отвъд градската стена, отвъд котловината на Грас, а при ясно време навярно и до морето. Сега над полята се стелеше рехава мъглица, по-скоро омара, и уханията, които долитаха оттам — на трева, жълтуга и роза, — бяха като измити: чисти, скромни, утешително прости. Грьонуй прекоси градината и прехвърли зида.
Горе на площада още веднъж се наложи да си пробие път през човешките изпарения, преди да излезе на открито поле. Целият площад и склоновете наподобяваха запуснат военен стан. Навред се въргаляха хиляди пияни, изтощени от разгула на нощния празник хора, някои голи, други разголени и наметнати с дрехите, под които се бяха заврели като под къс завивка. Вонеше на кисело вино, на ракия, на пот и урина, на детски изпражнения и овъглено месо. Тук-там все още димяха огньове, край които бяха яли, пили и танцували. Тук-там сред хилядогласното хъркане се разнасяше нечие ломотене или кикот. А може би някой още будуваше и прогуляваше последните останки съзнание в мозъка си. Ала никой не видя Грьонуй, който прескачаше натъркаляни-те навред туловища, предпазливо и същевременно бързо, сякаш през тресавище. А който го забелязваше, не го разпознаваше. Защото той вече не ухаеше. Чудото бе свършило.
Отминал площада, той не пое по пътя за Гренобъл, нито за Кабри, а тръгна на запад напряко през полето, без да се извърне нито веднъж. Когато слънцето изгря — знойно, жълто и палещо, — от него отдавна нямаше и следа.
Жителите на Грас се събудиха с ужасен махмурлук. Дори на тия, които не бяха пили, главите тежаха като олово, гадеше им се, бяха кисели. На площада, под яркото слънце, порядъчни селяни диреха дрехите си, които бяха захвърлили в оргиастична екзалтация, благопристойни жени диреха съпрузи и челяд, напълно непознати люде се отдръпваха ужасени от най-интимна прегръдка, близки съседи, съпрузи внезапно се озоваваха един пред друг в най-неловка голота.
На мнозина това преживяване се стори така чудовищно, така необяснимо и така несъвместимо със собствения им морал, че го заличиха от паметта си буквално в мига на отрезвяването си, поради което по-късно действително не можеха да си го спомнят. Други, които не владееха така превъзходно сетивния си апарат, се опитаха да затворят очи и уши, за да не мислят за случилото се. Но не бе лесно, понеже позорът бе очевиден и всеобщ. Който бе намерил вещите и близките си, офейкваше възможно по-бързо и по-незабелязано. Към пладне площадът бе като изметен.
Гражданите излязоха от домовете си — ако изобщо се осмеляваха — едва надвечер, за да направят най-належащите покупки. При среща се поздравяваха едва-едва, разговаряха само за маловажни неща. За събитията през изминалите ден и нощ не обелваха дума. Колкото по-разюздано и по-дръзко се бяха държали вчера, толкова по се срамуваха днес. Всички се чувствуваха така, защото всички бяха виновни. Никога разбирателството сред жителите на Грас не бе било така пълно, както сега. Животът започна да тече сякаш под стъклен похлупак.
Разбира се, единствено по силата на поста си някои трябваше да се занимаят по-пряко с произшествието. Неспирният ход на обществения живот, непоклатимостта между право и ред изискваха незабавни мерки. Още подир обед градският съвет се събра на заседание. Господата, сред тях и вторият консул Риши, се прегърнаха мълчаливо, сякаш с този съзаклятнически жест приемаха наново колегиума. После решиха una anima[1] и — без дори да споменат инцидента, а още по-малко пък името на Грьонуй, наредиха „незабавно да се съборят трибуната и ешафодът, а площадът и изпотъпканите нивя да се приведат в предишния приличен вид“. За целта отпуснаха сто и шестдесет ливри.
Едновременно с управата заседаваше и съдът. Без разисквания магистратът се споразумя „случаят Г.“ да се счита за приключен, преписката да се закрие, да се прибере в архива без регистрация и да се заведе ново дело срещу неизвестен досега убиец на двадесет и петте девици в департамента Грас. На префекта бе връчена заповед за ново издирване.
Още на следния ден убиецът бе открит. Въз основа на неопровержими улики бе арестуван Доминик Дрюо, майстор-парфюмерист от улица „Лув“, в чиято колиба в края на краищата бяха открити дрехите и косите на всички жертви. Първоначално Дрюо отричаше вината си, ала съдиите не се заблудиха. След четиринадесетчасово изтезание той си призна всичко, дори помоли час по-скоро да го екзекутират и желанието му бе удовлетворено още на другия ден. На развиделяване го обесиха без шум, без ешафод и трибуни, в присъствието на палач, неколцина магистрати, лекар и кюре. Трупа погребаха незабавно след като установиха настъпилата смърт, и я отразиха в протокол. С това случаят бе приключен.
Градът и бездруго вече го бе забравил и когато пристигналите през следващите дни пътници между другото поразпитаха за прословутия убиец от Грас, не намериха ни един благоразумен човек, който да им даде някакви сведения. Само неколцината луди от „Шарите“, всепризнати душевноболни, още дрънкаха нещо за някакъв пищен празник на площада пред Порт дю Кур, заради който трябвало да освободят стаите си.
Скоро животът се нормализира окончателно. Хората се трудеха усърдно и спяха добре, гледаха си работата и продължиха да живеят почтено. Водата бликаше както всякога от многобройните извори и кладенци и влачеше тинята по улиците. Градът, опърпан и горд, отново се въздигаше по склоновете на плодотворната котловина. Слънцето грееше. Дойде май. Започна розобер.