Патрик Зюскинд
Парфюмът (34) (Историята на един убиец)

35

Докато първият етап от странствуването на Грьонуй през Франция трая седем години, вторият продължи по-малко от седем дни. Вече не избягваше оживените пътища и градовете, не правеше широки обходи. Имаше собствен мирис, имаше пари, имаше вяра в себе си, ала нямаше време за губене.

Още в деня, когато напусна Монпелие, вечерта пристигна в Льо Гро дю Роа, пристанищно градче югозападно от Ег Морт, и там се качи на един платноход за Марсилия. В Марсилия не излезе от пристанището, а веднага потърси кораб, който да го отведе на изток по крайбрежието. Два дни по-късно бе вече в Тулон, след още три — в Кан. Останалия път измина пеша. Хвана нагоре по хълмовете по една пътека, дето водеше на север към сушата.

След два часа стигна превала и пред очите му се откри широка няколко левги долина, нещо като огромен природен котел, обрамчен с меки хълмове и непристъпни планински зъбери, чието просторно дъно бе осеяно с току-що преора-ни ниви, градини и маслинови горички. Въздухът в този котел бе строго специфичен, необикновено интимен. Макар морето да бе тъй близко и можеше да се зърне от хълмовете, тук не се чувствуваше нищо безбрежно, а някаква тиха самотност, сякаш брегът е на няколко дни път. И макар на север да се възвишаваха планини, по които се белееше снегът и още дълго щеше да се задържи, тук не се усещаше нищо сурово или оскъдно, нито пък студен вятър. Пролетта тук бе изпреварила посестримата си от Монпелие. Лека омара покриваше полята като стъклен похлупак. Бадемите и кайсиите цъфтяха, а в топлия въздух се впиваше ухание на нарцис.

По отвъдните склонове на този обширен казан, може би на две левги разстояние, се намираше или, по-точно казано — бе виснало като грозд едно градче. Гледано отдалеч, то не правеше помпозно впечатление. Нямаше величествена катедрала, която да се извисява над къщите, а само някакъв чокан вместо камбанария, нямаше доминиращ замък, нямаше нито една сграда, която да хване око със своя разкош. Крепостната стена бе всичко друго, но не и внушителна, тук-таме къщите бяха прелели извън нея като тесто от нощви и бяха плъзнали надолу към долината, така че очертанията му приличаха на оръфана страница. Това селище имаше такъв вид, сякаш твърде често е било ту превземано, ту отстъпвано, сякаш се е изморило да се съпротивлява твърдо на бъдещите нашественици, ала не от слабост, а от немара, та дори ако щеш — от чувство за сила. Личеше, че не му се парадира с блясък. То властвуваше над просторния ухаен котел в нозете си и вероятно това му стигаше.

Градчето, едновременно невзрачно и самоуверено, се наричаше Грас — от няколко десетилетия безспорна промишлена и търговска метрополия на благоухания, козметични стоки, сапуни и масла. Джузепе Балдини винаги бе изговарял това име с мечтателен унес. Градът бил Мека на благоуханията, обетованата земя на парфюмеристите и този, който не бил пожънал първия си успех тук, нямал право да носи името „парфюмерист“.

С трезв поглед Грьонуй обхождаше града. Той не търсеше обетованата земя на парфюмерийството и сърцето му не трепна при вида на това гнезденце, виснало отвъд по склоновете. Бе дошъл, понеже знаеше, че тук — по-добре от всякъде другаде — може да изучи техниките за извличане на благоуханията. Тъкмо тях искаше да усвои, защото му бяха необходими за неговите цели. Извади от джоба флакона със своя парфюм, напръска се пестеливо и продължи пътя си. Час и половина по-късно, по пладне, той бе вече в Грас.

Хапна в една странноприемница в горния край на града, на площад „Озер“. Надлъж по площада минаваше рекичка, където щавачите миеха суровите кожи, преди да ги опнат да съхнат. Вонята бе така остра, че на някои от гостите им секваше апетитът. Но не и на Грьонуй. На Грьонуй тая миризма му бе особено близка вдъхваше му чувство за сигурност. Във всички градове първо издирваше квартала на щавачите. Щом тръгнеше от зоната на миризмите и след това обходеше останалите квартали, не се чувствуваше повече пришълец.

Цял следобед кръстосва из града. Грас бе невероятно мръсен въпреки или тъкмо поради голямото количество вода, която шуртеше от десетки извори и кладенци, гърголеше безразборно във вади и канавки по надолнището, подкопаваше улиците или пък ги заливаше с кал. В някои квартали къщите бяха тъй нагъсто, че ги делеше само лакът разстояние и шляпащите в калта минувачи едва се разминаваха. Дори по площадите и няколкото по-широчки улици каруците едва смогваха да отбият, за да сторят път. Но при цялата мръсотия, при цялата мърлявост и теснотия градът щеше да се взриви от занаятчийски кипеж. Ни повече, ни по-малко от седем сапунджийници откри Грьонуй при обиколката си, дузина майстори парфюмеристи и ръкавичари, безброй работилнички за дестилация, ателиета за помади, дрогерии и най-подир — няколко по седмина пласьори ангросисти.

Това впрочем бяха търговците на едро, които разполагаха с истински кантори за благовония. Често къщите им не подсказваха нищо, фасадите към улицата бяха по еснафски скромни. Но що се криеше зад тях в складове и грамадни изби, що за бъчви с масла, камари най-фин лавандулов сапун, галони с цветочни води, вина, алкохол, бали парфюмиран шагрен, чували, ракли и сандъци, претъпкани с подправки — Грьонуй подушваше всичко с подробности дори и през най-дебелите зидове, — бе истинско съкровище, каквото не притежаваха и принцовете. Щом поемеше по-дълбоко дъх, щом подушеше разположените откъм улицата безлични дюкяни и складове, откриваше, че отвъд тези еснафски домове има от луксозни по-луксозни неща. Край малки, но прелестни градини, в които цъфтяха зокуми и палми и ромоняха изящни, обточени с цветни лехи водоскоци, бяха разположени пе-образно същинските крила на имота най-често с изглед на юг: окъпани от слънце, тапицирани с коприна покои — на горните етажи; пищни, облицовани с екзотично дърво салони — наравно с градината; и трапезарии, изнесени понякога на открити тераси, в които — според думите на Балдини — се хранели със златни прибори от порцеланови чинии. Господата зад тези скромновати кулиси миришеха на злато и мощ, на тежко, осигурено богатство и на него те миришеха по-силно от всичко онова, което Грьонуй бе помирисвал от този сорт по пътя си из провинцията.

Пред един от тези камуфлирани палати той се застоя по-продължително. Къщата се намираше в началото на улица „Дроат“, главна улица, прорязваща града по цялата му дължина от запад на изток. Наглед — нищо и никаква, е, фасадата й бе малко по-широка и по-разкошна в сравнение с околните огради, но ни най-малко внушителна. Пред портата бе спряла каруца с бъчви, които изтъркулваха по широка дъска. Втора каруца чакаше ред. Един мъж с книжа влезе в кантората и пак излезе, придружен от друг, а двамата изчезнаха през портата. Грьонуй стоеше отсреща и наблюдаваше суетнята. Това, което ставаше наоколо, не го интересуваше. Но продължаваше да стои. Нещо го задържаше.

Затвори очи и се съсредоточи върху долитащите откъм сградата миризми. Ето миризмата на бъчви, оцет и вино; после — стотиците тежки миризми на склада; после — миризмите на богатството, които се процеждаха през зидовете като ситна златна пот; и най-подир — нежните ухания от някаква градина, която вероятно се намираше зад къщата. Никак не бе лесно да се уловят точно те, защото се виеха над фронтона и се спускаха долу, на улицата, само във вид на тънки нишки. Грьонуй разпозна магнолия, зюмбюл, вълча ягода и зокум… но май в тази градина витаеше още нещо, нещо дяволски хубаво, някакво ухание, тъй изискано, каквото до ден-днешен не бе галило носа му — или не, веднъж… Трябваше да предприеме нещо.

Помисли дали просто да не влезе направо през портата, но с разтоварването и огледа на бъчвите вече се занимаваха толкова много мъже и сигурно щяха да го забележат. Реши да се върне назад по улицата, за да види дали няма я пряка, я проход, които да водят покрай крилото на къщата. След няколко метра стигна градската порта в началото на улица „Дроат“. Премина я, свърна веднага вляво и продължи надолу все покрай градската стена. Не след дълго улови уханието на градината — отначало слабо, примесено още с въздуха от полята, после все по-силно и по-силно. Най-сетне разбра, че е съвсем наблизо. Градината свършваше при градската стена. Той се намираше съвсем близо до нея, като се отдалечи малко, успя да зърне над зида върхарите на портокалови дървета.

Отново затвори очи. Заляха го уханията от градината, контурите на които се очертаваха ясно като цветните ивици на дъгата. А сред тях оня — важният, нему драгоценният. Изби го гореща пот от блаженство и веднага след нея студена — от ужас. Кръв нахлу в главата му като пипнато на местопрестъпление хлапе, оттече се към слабините и пак нахлу нагоре, и пак се оттече надолу, а той стоеше като вкаменен. Съвсем неочаквано бе дошла тази уханна атака. За миг, за един дъх време, за цяла вечност му се стори, че времето се удвоява или окончателно се губи, защото вече не знаеше сега сега ли е, тук тук ли е, или по-скоро това „сега“ не беше ли „тогава“ и това „тук“ не беше ли „там“, по-точно — улица „Маре“ в Париж, септември 1753 година: уханието, долитащо откъм градината, беше уханието на червенокосото девойче, което бе убил тогава. Щастието, че отново е открил по света същото ухание, наля очите му със сълзи. Мисълта, че може да не е истина, го изплаши до смърт.

Зави му се свят и той леко залитна, та трябваше да облегне гръб на стената. После бавно се свлече по камъка и клекна. Щом се съсредоточи и овладя духа си, започна да вдишва фаталното ухание на малки, не тъй опасни глътки. Установи, че уханието иззад зида и уханието на червенокосото момиче необикновено си приличат, но не са съвършено еднакви.

Естествено, че това ухание тук принадлежеше пак на червенокосо момиче — нямаше две мнения. В обонятелните си представи Грьонуй го виждаше като на картина: то не стоеше кротко, ами подрипваше насам-натам, ту се сгорещяваше, ту изстиваше — очевидно играеше на някаква игра и се налагаше да се движи бързо и бързо да спира — заедно с някаква друга персона, впрочем с напълно безинтересен мирис. То беше с ослепително бяла кожа. Имаше лунички по лицето, врата и гърдите… тоест Грьонуй затаи дъх за миг, после започна да души по-интензивно, като опита да потисне спомена за уханието на момичето от улица „Маре“ — тоест тукашното момиче все още нямаше гърди в истинския смисъл на думата! Те само бяха наболи — две хълмчета, безкрайно нежни, леко ухайни, обсипани с лунички, набъбнали едва от няколко дни, може би само от няколко часа… но не, всъщност от този миг. С една дума: момичето бе още дете! Но какво дете!

Пот изби по челото му. Той знаеше, че децата не миришат на нищо особено — също както пъпките на цветята, преди да разцъфнат. Ала този, този все още затворен цвят отвъд зида, който едва сега, незабелязан от никого освен от него, Грьонуй — се събуждаше, който още отсега ухаеше така божествено, та косите ти да настръхнат, когато се разтвореше с цялата си пищност, щеше да излъчва такова ухание, каквото светът не е помирисвал. Та тя още сега миришеше по-хубаво, отколкото момичето на улица „Маре“ — не така силно, не така обемно, а по-фино, по-шлифовано и в същото време по-естествено. След година-две обаче този мирис щеше да узрее и щеше да придобие такава мощ, че никой — било то мъж, или жена — нямаше да му устоява. И щеше да ги покорява, да ги обезоръжава, щяха да се чувствуват безпомощни пред обаянието на това девойче, но нямаше да знаят защо. И защото са глупави, защото използуват носовете си само за пъхтене, защото смятат, че с очите си могат да различават всичко без изключение, щяха да решат, че то притежава красота, грация и чар. В своята ограниченост щяха да величаят правилните й черти, стройната снага, безупречния бюст. А очите й — щяха да разправят те — били като смарагди, зъбите й — като перли, ръцете и нозете й — като алабастър и какви ли не още идиотски сравнения. И щяха да я провъзгласят за царица на празника на жасмина, и щяха да я рисуват скудоумни портретисти, щяха да зяпат портрета й и да казват, че е най-красивата жена на Франция… А младежите по цели нощи щяха да стенат под прозорците й с мандолина в ръка, шишкави богати старчоци щяха да се влачат на колене пред баща й, за да просят ръката й — а жени на всякаква възраст щяха да въздишат при вида й и да мечтаят в сънищата си поне ден да изглеждат така съблазнителни като нея. И всички те нямаше да знаят, че са попаднали във властта не на нейната външност, не на мнимата й, безупречната й външна красота, а единствено на несравнимото й прелестно ухание. Само той щеше да го знае — той, Грьонуй, единствено той. Та той го знаеше отсега.

Ах! Как искаше да се сдобие с това ухание! Да се сдобие, но не по онзи нелеп, дебелашки начин, както някога бе постъпил с уханието на девойчето от улица „Маре“. Тогава само го бе вдишал и с това разрушил. Не, уханието на момичето зад зида той искаше да си присвои в буквалния смисъл на думата: да го смъкне от нея като кожа и да го надене на себе си. Ала още не знаеше как ще го осъществи. Но нали разполагаше с две години време, за да се научи. По принцип нямаше да е по-трудно, отколкото да извлече ухание от рядко цвете.

Изправи се. Почти благоговейно, сякаш напуска светилище или спяща жена, той се отдалечи, снишен, тих, никой да не го види, никой да не го чуе, никой да не обърне внимание на възхитителната му находка. Така все покрай зида той избяга до другия край на града, където уханието най-сетне се изгуби, и чак тогава влезе през градската порта „Фенеан“. Спря в сянката на къщите. Едва сред смрадливите изпарения на уличките се почувствува в свои води, окопити се и успя да потисне обзелата го страст. След четвърт час се успокои изцяло. „На първо време — реши той — няма да при-парвам вече до градината зад зида. Не е необходимо.“ Щеше само силно да се възбужда. Цветето там ще си расте и без него, а в каква насока ще се развие, той знаеше така и така. Не биваше да се опива преждевременно от уханието му. Трябваше да се залови здраво за работа, Трябваше да разшири познанията си и да усъвършенствува уменията си в занаята, та да е въоръжен за дните на жътвата. Разполагаше с две години.