Патрик Зюскинд
Парфюмът (11) (Историята на един убиец)

11

Наистина Джузепе Балдини бе свалил ухаещия си сюртук, но само по стар навик. Одеколонът „Франджипани“ отдавна вече не му пречеше при опитите, от десетилетия го носеше навред със себе си и вече не го усещаше. И вратата на кабинета заключи, и спокойствие си измоли, ала не седна зад писалището, за да се вглъбява и чака вдъхновение свише, защото знаеше по-добре от Шение, че такова няма да го споходи — всъщност, и никога не бе го спохождало. Вярно, че остаря и се изчерпа, че вече не е велик парфюмерист, ала той знаеше, че и никога в живота си не е бил такъв. „Розата на юга“ бе наследил от баща си, а рецептата за „Галантният букет на Балдини“ бе откупил от един генуезец, пътуващ търговец на подправки. Останалите му парфюми бяха всеизвестни смески. Никога не бе изнамирал нищо. Не бе откривател. Бе старателен бъркач на приемливи миризми — като готвач, който с рутина и добри рецепти предлага сполучлива кухня, но не е измислял свое ястие. Целия този цирк с лаборатория, експерименти, вдъхновение, придаване на тайнственост Балдини беше предприел, защото това бе неотменна част от професионалния облик на всеки майстор-парфюмерист и ръкавичар. Парфюмеристът е наполовина алхимик-чудотворец — така й се искаше на публиката, така да бъде! Че изкуството му всъщност е занаят като всеки друг, си знаеше само той и се гордееше. Не искаше да става откривател. Всяко откритие му се струваше подозрително, защото винаги означава разчупване на правила. Въобще нямаше намерение да измисля нов парфюм за граф Верамон. И вечерта нямаше да остави Шение да го придума за „Амур и Психея“ на Пелисие. Вече се бе снабдил с него. Ей го там — върху писалището пред прозореца, във флакончето с шлифована запушалка. Бе го купил още преди няколко дни. То се знае — не лично. Та можеше ли да ходи лично при Пелисие и да купува парфюм! Разбира се — чрез посредник, пък той — чрез друг посредник. Защото Балдини не възнамеряваше просто да напарфюмира шагреновата кожа — за тази цел нищожното количество не би стигнало. Той възнамеряваше да извърши нещо далеч по-долно — искаше да го изкопира.

Впрочем това не бе забранено. Бе само ужасно непочтено. Да копираш тайно парфюм на конкурент и да го продаваш с твое име, страшно бе непочтено. Но още по-непочтено бе да се оставиш да те спипат, ето защо Шение не биваше да знае. Тъй като Шение бе бъбрив.

Ах, колко лошо, че такъв порядъчен човек се вижда принуден да свърне по криви пътеки! Колко лошо, че по толкова жалък начин трябва да опетниш най-драгоценното — честта си! Ала какво да се прави? Все пак граф Верамон бе клиент, който Балдини не биваше да изпуска за нищо на света. И бездруго нямаше друг клиент. Отново трябваше да тича подир клиентелата си и да кръстосва улиците със сандъче на гърди, както в началото на двадесетте години, когато започваше кариерата си. Бог знае как ще свързва двата края, ако той, Джузепе Балдини, собственик на най-големия парижки магазин за благоухания, с най-блестящо положение, вземе да обикаля домовете с куфарче в ръка. Тази перспектива не му се нравеше, защото отдавна бе прехвърлил шестдесетте и мразеше да чака в студени преддверия, да предлага на стари маркизи стоцветен одеколон и тоалетен оцет „Четиримата разбойници“ или да ги придумва да опитат балсама против мигрена. Отгоре на всичко в тези преддверия се явяваше отвратителна конкуренция. Тук бе онова парвеню Бруе от улица „Дофин“, който твърдеше за себе си, че притежава най-богатата гама от помади; или Калто от улица „Моконсей“, който се бе домогнал до поста главен доставчик на контеса Д’Артоа; или пък същият този Антоан Пелисие от улица „Сент Андре дез Ар“, за когото никога не знаеше какво ще му щукне, който всеки сезон лансираше нов парфюм и цял свят лудуваше по него.

Такъв един парфюм на Пелисие бе в състояние да разбуни целия пазар. Ако дадена година на мода бе одеколон „Унгария“ и Балдини се запасеше съответно с лавандула, бергамот и розмарин, за да задоволи търсенето, то Пелисие излизаше с „Дъх на мускус“ — ултратежък парфюм с анимална нотка. Изведнъж всеки започваше да ухае на животно и на Балдини не оставаше нищо друго, освен да преработи розмарина в лосион за коса, а лавандулата да натъпче в торбички за ароматизиране на шкафове. Поръчваше ли за идната година съответните количества мускус, цибет и боброва мас, на Пелисие му хрумваше композицията „Горско цвете“, което тутакси предизвикваше фурор. Докопаше ли най-сетне състава на „Горско цвете“ — било чрез нескончаеми опити нощем или чрез порядъчни суми за подкуп, Пелисие хвърляше коз с „Турски нощи“ или „Лисабонски дъх“, или „Дворцов букет“, или дявол знае още какво. Във всеки случай този човек с необуздания си творчески порив представляваше опасност за всички от занаята. Щеше им се да се върне непреклонната строгост на правата на гилдията. Мечтаеха за най-драконовски мерки срещу този самоюда, срещу този инфлационер на парфюми. Заслужаваше да му отнемат разрешителното, да му лепнат тлъста забрана… и изобщо този лаик първо трябваше да се образова. Защото този ми ти Пелисие не бе правоспособен майстор-парфюмерист и ръкавичар! Баща му бе нищо и никакъв оцетопроизводител, а самият Пелисие бе също оцетар — нищо повече. И само защото като оцетар имаше право да борави със спиртни напитки, можа да нахълта в лоното на истинските парфюмеристи и да се разбесува като пор в кокошарник. Че защо всеки сезон нов парфюм? Необходимо ли е? Преди публиката се задоволяваше с вода от виолетки и обикновен цветочен букет, който се променяха веднъж на десет години, и то незначително. Хилядолетия наред людете се задоволявали само с тамян, мира, няколко балсама, масла и сушени билки. Дори след като се научиха да дестилираш с колби и аламбици, да изтръгват с пара уханното съдържание на билки, цветя и дървесина под формата на етерични масла, да го изстискват с дъбови преси от семена, ядки и черупки или да го извличат с грижливо прецедени мазнини от цветовете, броят на благоуханията си остана все още скромен. По това време фигура като Пелисие не можеше да просъществува, защото за направата на най-простата помада се изискваха способности, за каквито този оцетар само можеше да мечтае. Трябваше да умееш не само да дестилираш, трябваше да си едновременно лечител и аптекар, алхимик и занаятчия, търговец, хуманист и градинар. Трябваше да правиш разлика между надбъбречната лой на овен и младо говедо, между теменужката „Виктория“ и пармската. Трябваше да владееш латински. Трябваше да знаеш кога се бере хелиотропът и кога цъфти мушкатото, и че цветът на жасмина губи ухание с изгрева на слънцето. От тези неща, естествено, Пелисие нямаше понятие. Вероятно никога не бе напускал Париж и през живота си не бе виждал разцъфнал жасмин. Да не говорим дали имаше представа за сизифовия труд, необходим да се изцеди от милиони жасминови цветчета зрънце конкрета или няколко капки есанс абсолю. Вероятно познаваше единствено нея, познаваше жасмина само като тъмнокафява течност, заключена в сейфа редом с други флакончета, от които забъркваше модерните си парфюми. Не, фигура като този поразник Пелисие не можеше да просъществува в добрите стари времена на занаята. За тази цел му липсваше всичко: характер, образование, скромност и чувство за йерархия. Парфюмерийните си успехи той дължеше единствено на откритието, направено преди двеста години от Маурициус Франджипани — италианец впрочем! — състоящо се в това, че благовонните вещества са разтворими във винен спирт. Като размесил ароматните си прахчета с алкохол и по този начин прехвърлил уханието им в течността, Франджипани освободил благовонието от материята, вдъхнал му душа, открил го като чисто благовоние, накратко: създал парфюма. Какво дело! Какво епохално откритие! Сравнимо единствено с най-великите завоевания на човешкия род, като създаването на писмеността от асирийците, на геометрията — от Евклид, на философията — от Платон, превръщането на гроздето във вино — от гърците! Наистина прометеевско дело!

И на, както всички велики дела на духа, които хвърлят не само светлина, но сянка, носят на людете не само благодеяния, но и мъка и ядове, така за жалост и прекрасното откритие на Франджипани имаше лоши последствия: защото сега — тъй като човекът се научи да приковава духа на цветя и билки, дървесина, смоли и животински секрети в тинктури, да го затваря в шишенца — изкуството да се парфюмира се изплъзваше все повече из пръстите на малцината универсални специалисти и разни шарлатани злоупотребяваха с него, стига да имаха що-годе добро обоняние като тоя скункс Пелисие. Без да го е еня как е възникнало чудесното съдържание на шишенцата му, той просто следваше прищевките на обонянието си и комбинираше както му щукнеше в момента или пък както пожелаеше публиката.

Сигурно този тридесет и пет годишен нехранимайко Пелисие вече притежаваше по-голямо състояние, отколкото той, Балдини, бе натрупал след три поколения къртовски труд. Имането на Пелисие се множеше с всеки изминал ден, докато неговото, на Балдини, се топеше с всеки изминал ден. Подобно нещо преди не можеше да се случи. Виден занаятчия и вещ търговец да се бори за съществуването си — това стана възможно едва от няколко десетилетия! Откак навред и във всички браншове избухна тая трескава страст към нововъведения, този безогледен устрем към деятелност, този бяс за експерименти, тази мания за величие в търговията, транспорта и в науките.

Или безумието по скоростите. Кому са нужни тия нови пътища, дето ги ровят навсякъде, ами тия мостове? Кому? Предимство ли е, че можеш да вземеш разстоянието до Лион само за седмица? Кого интересува това? Кому е от полза? Или пък тия пътешествия през океана: да префучиш до Америка само за месец — като че ли хората цели хилядолетия не бяха си живели добре без този континент! Че какво търси цивилизованият човек в девствените дебри на индианеца или на негъра? Та чак до Лапландия стигнаха, там някъде на север, във вечния сняг, дето живеят диваци, хранещи се със сурова риба. И още един континент разправят, че открили — някъде в Южно море, където си бил от време оно. И за какво е тази лудост? Защото и другите го вършили: испанците, проклетите англичани, дръзките холандци, с които после ще се сдавим, а това човек не може да си го позволи. Най-малко триста хиляди ливри, ама от нашите данъци, струва поне един боен кораб, а бива потопен за пет минути с един-единствен топовен изстрел — и хайде, сбогом навеки! Напоследък господин финансовият министър иска десятък върху всички приходи. Дори да не го плащаш, пак е пагубно, защото вече целият духовен живот върви към провала. Нещастието на човек се крие в това, че не иска да си седи мирно и тихо в стаята, там, където му е мястото. Тъй казва Паскал. Ала Паскал е бил велик човек, Франджипани на духа, майстор в занаята, а подобни днес не се търсят. Днес се четат подстрекателски книги от хугеноти и англичани. Или се пишат трактати и набедени научни многотомници, в които поставят всичко под съмнение. Вече нищо не било вярно, сега изведнъж всичко било не тъй, ами иначе. Напоследък пък заразправяха, че в чашата вода се въдели дребни животинки, ама не се виждали с просто око; че сифилисът бил обикновена болест, а не Божие наказание; че Господ не бил създал света за седем дни, а за милиони години — ако изобщо го е създал той; че диваците били хора като нас; че сме възпитавали погрешно децата си; че Земята вече не била кръгла, а сплескана като тиква — сякаш има някакво значение! Във всяка една област всичко се поставя под въпрос, човърка се, изследва се, обдушва се, експериментира се. Вече не е достатъчно да се каже кое как е — сега всичко трябва да се доказва, най-добре със свидетели и с цифри, и с какви ли не смешни опити. Тези ми ти там дидровци, д’аламберовци, волтеровци, русовци и Бог знае кои още волнодумни драскачи — сред тях дори духовници и господа благородници! — та те действително успяха да пренесат върху цялото общество личното си перфидно безпокойство, чистата си страст към недоволство и неспособността за удовлетворение от нищо по света, накратко: безграничния хаос, царящ в главите им.

Където и да погледнеш, цари напрежение. Хората четат книги — дори жените. Кюрета киснат в кафе-шантаните. А когато понякога полицията се намеси и тикне някой от тия глашатаи в затвора, тогава издателите надават вой и започват да връчват петиция подир петиция, а висшестоящи дами и господа пускат в ход влиянието си, докато не го освободят след седмица-две или го пуснат да забегне в чужбина, откъдето продължава да памфлетничи безнаказано. В салоните бръщолевят само за траектории на комети и за експедиции, за силата на лоста и за Нютон, за строежи на канали, за кръвообращение и за диаметъра на земното кълбо.

Дори кралят позволи да му покажат някаква модна нелепица, нещо като изкуствена буря на име електричество: пред очите на целия двор един мъж започнал да трие по някаква бутилка, заизскачали искри и Негово величество — така донесе мълвата — бил направо поразен. Невъобразимо бе неговият прадядо — истински великият Людовик, при чието благословено царуване Балдини бе имал щастието да живее дълги години — да изтърпи пред погледа си тази смехотворна демонстрация! Ала такъв бе духът на новото време и всичко щеше да свърши зле.

Щом вече безсрамно и по най-нагъл начин можеше да се поставя под съмнение авторитетът на майката-църква; щом за създадената от Бога монархия и за святата персона на краля се говореше само като за два варианта на един и същ пост от цял списък управленчески форми, които могли да се избират кой както му щукне; щом най-подир се стигна дотам — ама как стана така! — да обявят за ненужен самия Бог, всемогъщия, най-височайшия, и най-сериозно да твърдят, че редът, благонравието и щастието по земята били мислими без него, че зависели единствено от вродената моралност и разума на самия човек… о, Боже, Боже — то няма защо да се чудим защо светът се обръща с главата надолу, защо нравите се разпускат, а човечеството принизява до себе си Божия съд на този, когото отрече. Зле ще свърши всичко. Голямата комета от 1681, на която се присмяха, че не била нищо друго, освен рояк звезди, беше комай предупредителен знак от Бога, предвещаващ — сега вече се знаеше! — столетие на разруха, разложение, на духовно, политическо и религиозно тресавище — създадено от самото човечество, където самото то щеше да затъне с време, където щяха да цъфтят единствено вонящи блатни цветя като този хамелеон Пелисие!

Озарен от полегатите лъчи на захождащото слънце, старецът Балдини стоеше до прозореца и с враждебен поглед оглеждаше реката. Там долу под него изскачаха гемии и бавно се плъзваха на запад към Пон Ньоф и кейовете пред галериите на Лувъра. Ни една не пътуваше срещу течението, а поемаха по ръкава отвъд острова. Оттук изтичаше всичко: и празните, и натоварените кораби, рибарските лодки и плоскодънните ладии, мътнокафявата и златно набраздената вода, всичко изтичаше, плавно, ширно и неудържимо. А щом сведеше поглед право надолу покрай зидовете на къщата, му се струваше, че водните струи ще всмучат и ще отнесат основите на моста, и от това му се завиваше свят.

Бе направил грешка, че купи къща на мост, а грешката бе двойна, че я избра от западната му страна. Така очите му постоянно виждаха изтичащата река и като че ли сам той, къщата и имането му, събирано десетилетия, изтичаха като тая река, а бе твърде стар и немощен, за да се противопостави на това мощно течение. Понякога, когато имаше работа на левия бряг, в квартала около Сорбоната или в Сен Сюлпис, не минаваше през острова и Пон Сен Мишел, а избираше обиколния път през Пон Ньоф, зашото този мост не бе застроен. Тогава се облягаше на източния парапет и поглеждаше нагоре по реката, за да зърне поне веднъж как всичко тече към него; да блаженствува няколко мига в представата, че животът му променя руслото си, че търговията процъфтява, семейството му благоденствува, че жените летят към него, че състоянието му — вместо да се стапя — се множи ли, множи.

Ала когато леко вдигнеше взор, зърваше на няколкостотин метра собствената си къща, тъпичка и височка, кацнала на Понт-о-Шанж, съзираше прозорците на кабинета си на първия етаж и виждаше сам себе си как стои до прозореца, как оглежда реката и как наблюдава изтичащата вода — както сега. С това красивият сън отлиташе и Балдини, застанал на Пон Нъоф, се отвръщаше по-съкрушен отпреди. Съкрушен както сега, когато се отдръпна от прозореца, отправи се към писалището и седна в креслото.