Патрик Зюскинд
Парфюмът (48) (Историята на един убиец)

49

Екзекуцията бе насрочена за пет часа подиробед. Първите зяпачи пристигнаха още сутринта и си запазиха места. Мъкнеха със себе си столове и стъпенки, възглавнички и провизии, вино и челяд. Когато към пладне заприиждаха тълпи от четирите посоки на провинцията, площадът се претъпка до такава степен, че последните трябваше да се разполагат по терасовидните градини и поля около площада и дори по пътя за Гренобъл. Продавачите вече въртяха добра търговия, всичко живо ядеше и пиеше, жужеше и кипеше като на панаир. Бяха надошли към десет хиляди души, повече, отколкото за празник на жасминовата кралица, повече, отколкото за най-голямата процесия; повече от когато и да било в Грас. Чак по далечните склонове се бяха накатерили. Висяха по дърветата, клечаха по зидове и покриви, притискаха се на дузини в отворените прозорци.

Само в центъра на площада, оградено с парапет, сякаш изрязано с формичка от тестото на човешката маса, бе останало свободно място за трибуната и ешафода, който изведнъж бе заприличал на играчка или на сцена в куклен театър. И една уличка пазеха свободна — от лобното място край Порт дю Кур до улица „Дроат“.

Малко след три гръмнаха аплодисменти — появиха се мосю Папон и помощниците му. Те донесоха скования от греди кръст на апостол Андрей, нагласиха го на удобна височина, като го подпряха на четири дърводелски магарета. Един дърводелец го закова здраво. Всяко тяхно движение се съпровождаше с ръкопляскане от тълпата. А когато сетне Папон се изстъпи с желязната сопа, обходи кръста, премери крачките си, като нанасяше удари във въздуха ту от едната, ту от другата страна, избухна истински възторг.

Към четири трибуната започна да се изпълва. Пристигнаха изискани люде, на които да се възхищават: велможи с лакеи и добри обноски, красиви дами, широкополи шапки, лъскави дрехи. Цялата аристокрация от града и околностите бе налице. Господата от управата се появиха в стегнато шествие, водени от двамата консули. Риши носеше черни дрехи, черни чорапи, черна шапка. Зад управата крачеше магистратурата начело с председателя на съда. Последен пристигна епископът — на открита носилка, с ярколилав орнат и зелена шапчица. Който все още не бе гологлав, поне сега свали кепето си. Моментът бе тържествен.

После около десетина минути не се случи нищо. Господата бяха заели места, народът чакаше притихнал, вече никой не ядеше, всичко живо чакаше. Папон и помощниците му стърчаха на ешафода като завинтени. Голямо и златно, слънцето висеше над Естерел. Откъм долината лъхна благ ветрец и довя уханието на портокалов цвят. Беше много топло и невероятно тихо.

Най-сетне, когато всички мислеха, че напрежението не може повече да продължи, без да се пръсне в хилядогласен рев, в размирие, в бяс или някакво друго изстъпление на тълпата, в тишината се разнесе конски тропот и скрибуцане на колела.

Отгоре по улица „Дроат“ се зададе затворена карета с два впряга — екипажът на префекта. Тя премина през градската порта и излезе — сега я видяха — в тясната уличка, водеща към ешафода. Префектът бе настоял да придвижат осъдения по такъв начин, тъй като не вярваше, че инак ще може да гарантира сигурността му. Всъщност идеята не беше обикновена. Затворът се намираше на пет минути път и ако някой осъден не беше в състояние да преодолее това късо разстояние пеша поради някаква причина, то една магарешка каручка го извървяваше вместо него. Досега никой не бе доживял да види как някой пристига за собствената си екзекуция с карета, слуги в ливреи и кортеж от конници.

Въпреки всичко през тълпата не мина тръпка на безпокойство или негодувание, напротив. Всички бяха доволни, че все пак нещо се случва, възприеха идеята с каретата като сполучливо хрумване, също както в театъра се цени всяка изненадващо нова постановка на позната пиеса. Дори намираха този спектакъл за подходящ. На един извънредно гнусен престъпник подобаваше изключително внимание. Не можеше да го довлекат във вериги на площада и да го убият като обикновен пладнешки разбойник. Тогава нямаше да има нищо сензационно. Ала от меката тапицерия на екипажа да го метнат върху кръста на апостол Андрей — ето това се казва по-изобретателна жестокост.

Каретата спря между ешафода и трибуната. Лакеите скочиха, отвориха вратичката и разгънаха стълбичката. Слезе префектът, след него друг стражар и най-подир — Грьонуй. Той бе облечен в син сюртук и бяла риза, бели копринени чорапи и черни обувки с катарами. Не беше окован. Не го водеха под мишница. Той слезе от каляската като свободен човек.

И тогава стана чудо. Или нещо подобно на чудо, нещо дотолкова непонятно, нечувано и невероятно, че всички свидетели впоследствие щяха да го охарактеризират като чудо, ако някога биха отворили дума, което всъщност и не се случи, понеже по-късно всички вкупом се срамуваха, че изобщо са участвували в подобна чудесия.

Всъщност стана така, че десетте хиляди души на площада и околните склонове чувствуваха как с всяка изминала минута се пропиват от непоклатимата вяра, че е невъзможно дребният човечец в синия сюртук, току-що слязъл от каляската, да бъде убиец! Не защото се съмняваха в самоличността му! Пред тях стоеше същият човек, когото преди няколко дни бяха видели на прозореца на кметството и когото — ако тогава го бяха докопали — биха линчували в яростната си омраза. Същият, който два дни по-рано бе осъден законно въз основа на съкрушителни доказателства и самопризнания. Същият, когото преди минута бяха жадували да видят размазан от палача. Той беше — нямаше съмнение!

И все пак — не беше той, не можеше да бъде той, той не можеше да е убиец. Мъжът, застанал пред ешафода, бе самата невинност. Това съзнаваха в този миг всички — от епископа до лимонададжията, от маркизата до простата перачка, от председателя на съда до хлапето на улицата.

И Папон го съзнаваше. Юмруците му, стиснали железния прът, трепереха. Изведнъж почувствува здравите си мишци тъй слаби, коленете си тъй отмалели, сърцето си тъй плахо — като на дете. Не би могъл да вдигне пръта, никога в живота си нямаше да намери сили да го вдигне срещу този невинен човечец, ах, как се страхуваше от момента, когато ще го доведат тук горе, тресеше се, трябваше да се подпре на смъртоносната си тояга, за да не се свлече на колене от слабост — той, големият силен Папон!

Не по-различно се чувствуваха десетте хиляди мъже и жени, и деца, и старци, събрали се на площада: те отмаляваха като девойчета, покорени от обаянието на своите любими. Обзе ги властно чувство на симпатия, на нежност, на лудешка детинска влюбеност, да, ей Богу, на любов към дребничкия убиец, и те не можеха, не искаха да го възпрат. Чувството бе като ридание, на което не можеш да се противопоставиш, като дълго сдържано ридание, което се надига отдън утробата, като по чудо разрушава всяка съпротива, разтапя и размива всичко. Людете сякаш се бяха втечнили, бяха се разтворили в дух и душа, бяха се превърнали в аморфна течност и усещаха единствено сърцата си — как се люлееха като буци в гърдите им, и ги полагаха — всяка една, всеки един от тях — в ръката на дребничкия мъж със синия сюртук, свързани с него до гроб: те го обичаха.

Може би минути вече Грьонуй стоеше до отворената врата на каретата и не помръдваше. Лакеят до него се бе свлякъл на колене и продължаваше да се свлича чак до онази пълна с безсилие поза, в която ориенталците се хвърлят пред султана или пред Аллах. Ала дори в тази поза той продължаваше да трепери и да се олюлява. Искаше да се сниши още повече, да се просне на земята, в нея, под нея. Чак до другия край на света искаше да потъне от най-чиста преданост. Стражарят и префектът, и двамата авторитетни люде, чиято задача бе да отведат осъдения на ешафода и да го предадат на палача, не можеха да координират действията си. Те плачеха, ту сваляха шапките си и ги мятаха на земята, ту отново ги нахлупваха, хвърляха се един другиму в обятията, разделяха се, безумно размахваха ръце във въздуха, кършеха пръсти, гърчеха се и гримасничеха като болни от хорея.

Застаналите по-далеч велможи се отдадоха на своята разнеженост едва ли по по-дискретен начин. Всеки даде воля на сърдечния си порив. Имаше дами, които при вида на Грьонуй притиснаха юмруци о утробата и завъздишаха от блаженство; и други, които без вопъл и стон се свлякоха в несвяст от страстно желание по прекрасния момък — защото той им изглеждаше точно такъв. Имаше господа, които току скачаха от седалките си и пак се отпускаха на тях, и пак скокваха, пъхтейки тежко, стиснали в юмрук дръжките на сабите, сякаш искаха да ги извадят, и още докато ги измъкваха, връщаха стоманата обратно, та ножниците тракаха и щракаха навъзбог; и други, които извръщаха очи към висините и сключваха ръце за няма молитва; а монсеньор епископът се приведе напред, сякаш му призля, и заудря чело о колене, докато зелената шапчица се търколи от главата му; а всъщност на него съвсем не му бе зле, само дето за пръв път в живота си изпадаше в религиозен екстаз, защото чудо се бе случило пред очите на всинца: самият Господ Бог бе възпрял десницата на палача, бе разкрил ангелския лик на тогова, който пред целия свят минаваше за убиец — о, и подобно чудо се случваше в осемнадесети век! Колко велик бе Господ! А колко дребен и нищожен бе самият той, епископът, викнал: „Анатема!“, без да вярва в нея, само за успокоение на народа! 0, каква самонадеяност, о, какво маловерие! Но ето, че Господ стори чудо! О, какво прекрасно оскърбление, какво сладко унижение, каква милост да бъдеш така наказан от Бога, ти, епископът!

Междувременно народът отвъд преградата се отдаваше все по-безсрамно на безмерното опиянение от чувства, които развихри появата на Грьонуй. Който в началото бе изпитвал само съчувствие и умиление при вида му, сега се изпълваше с чиста похот. Който първоначално се бе възхищавал и копнял, сега изпадаше в екстаз. Всички виждаха в мъжа със синия сюртук най-красивото, най-привлекателното и най-съвършеното създание, което можеха да си представят; на монахините той изглеждаше като въплъщение на Спасителя; на следовниците на сатаната — като сияйния господар на мрака; на просветените — като висше същество; на девойките — като принц от приказките; на мъжете — като идеално копие на самите тях. И всички усещаха, че е открил най-чувствителното им място и го е докоснал, улучил бе центъра на ерогенните им зони. Сякаш този човек притежаваше десет хиляди невидими ръце и галеше всеки от тези десет хиляди люде тъй нежно, както всеки е копнял в най-съкровените си мечти.

Последицата бе, че заплануваната екзекуция на един от най-отвратителните престъпници на епохата се изроди в най-голямата вакханалия, която светът бе виждал от втори век преди Христа насам. Благопристойни жени раздираха блузите си и с истерични писъци разголваха гръд. Мъжкари с безумни погледи се препъваха през нивата от разгонена набъбнала плът, строполяваха се където им падне, съешаваха се в най-невъзможни пози и двойки — старик с девица, надничар с адвокатша, чирак с монахиня, йезуит с франкмасонка — без ред, както дойде. Въздухът натежа от сладникавата миризма на пот и похот, закънтя от писъците, грухтенето и стоновете на десетхилядната тълпа от скотове. Пъкълът бе завладял земята.

Грьонуй стоеше и се усмихваше. На людете, които го гледаха, им се струваше, че това е най-невинната, най-любвеобилната, най-омайващата и същевременно най-съблазнителната усмивка на света. Ала всъщност онова, което бе изписано по устните му, съвсем не бе усмивка, а противна цинична гримаса и тя отразяваше пълното му презрение. Той, Жан-Батист Грьонуй — роден без собствен мирис в най-зловонното кътче на света, дошъл от миазмата, изпражненията и разложението, израсъл без обич, живял без топла човешка душа, единствено от твърдоглавие и от силата на отвращението, дребен, гърбав, куц, грозен, потаен, чудовище отвътре и отвън, — бе спечелил обичта на цял свят. Каква ти обич! Любов! Почит! Обожание! Бе извършил прометеевско дело. Божествената искра, която другите люде получават ей така, още в люлката си, от която той единствен е бил лишен, си я бе извоювал с безкрайна рафинираност. Дори повече! Та нали той сам я бе запалил в душата си. Значи бе по-велик и от Прометей! Създал си бе аура — лъчиста и въздействуваща, каквато никой друг преди него не бе притежавал. И не я дължеше никому — ни на баща, ни на майка, най-малко пък на някакъв милостив Бог, — а единствено на самия себе си. В действителност той беше бог на самия себе си, и то по-прекрасен от оня, дето смърди на тамян и обитава черквите. Ето, пред него е коленичил самият епископ от плът и кръв и скимти от удоволствие. Богатите и могъщите, горделивите господа и дами замират от възхита, докато наоколо народът — сред него бащи, майки, братя и сестри на жертвите му — устройва в негова чест и в негово име невиждана оргия. Един негов знак — и всички ще се отрекат от своя Бог и ще се кланят нему, Грьонуй Велики.

Да, той беше Грьонуй Велики! Сега вече е ясно. Стана тъй, както някога в самовлюбената му фантазия, ала всичко бе реалност. В този момент той изживяваше върховния триумф на своя живот. И го достраша.

Достраша го, защото и секунда не можа да се наслади на този триумф. В мига, в който слезе от каретата на огрения от слънцето, площад, напръскан с парфюма на обичта, над който се бе трудил цели две години, с парфюма, за който цял живот бе жадувал… в мига, в който зърна и помириса как неотразимо въздействува той и как със скоростта на вятър омайва людете околовръст — в този миг цялата погнуса към човешкия род наново се надигна в гърдите му, отрови триумфа му до такава степен, че той не само не изпита радост, но дори и следа от доволство. Онова, за което бе копнял открай време — обичта на хората, в мига на успеха му стана непоносимо, защото самият той не ги обичаше, той ги мразеше. И внезапно осъзна, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мразиш и да бъдеш мразен.

Ала омразата към хората оставаше без отклик от страна на хората. Колкото по ги намразваше сега, толкова по-силно го боготворяха те, защото не възприемаха от него нищо друго освен неговата чужда, обсебена аура, неговата уханна маска, неговия откраднат парфюм, а той наистина бе достоен за обожание.

В момента му идеше да затрие всичко от лицето на земята — тези скудоумни, вонящи, еротизирани хора, — също както навремето бе унищожил чуждите миризми в държавата на гарвановочерната си душа. Щеше му се те да забележат колко много ги мрази и да отвърнат на единственото му истинско чувство със същата омраза и от своя страна да го унищожат, както бяха си наумили първоначално. Искаше поне веднъж в живота си да се раздаде. Искаше поне веднъж в живота си да бъде като другите и да раздаде душата си: както те — любовта и глупавото си обожание, така той — своята омраза. Искаше поне веднъж, поне един-единствен път да възприемат истинската му същност и да получи от друг човек отговор на единственото си истинско чувство — омразата.

Ала от всичко това не се получи нищо. Нямаше как. Особено днес. Та нали бе маскиран с най-добрия парфюм на света, а под тази маска нямаше лице, нямаше нищо друго освен пълната липса на собствена миризма. И ето че изведнъж му се повдигна, защото усети, че наново се надига мъгла.

Както тогава в пещерата — в съня, в съновидението, в сърцето, в неговата фантазия — внезапно се бе надигнала мъгла, отвратителната мъгла от собствената му миризма, която не можеше да долови, защото беше безмирисен. И както тогава, го облада безмерният уплах и си помисли, че ще се задуши. Ала за разлика от тогава, сега не бе нито съновидение, нито сън, а чиста реалност. И за разлика от някога, не лежеше сам в пещерата, а стоеше насред площад пред десет хиляди души. И за разлика от тогава, тук нямаше да помогне оня кански рев, който го бе разбудил и освободил, нямаше да помогне и бягството в добрия, топъл, спасителен свят. Защото това тук и сега бе светът, и това тук и сега бе осъщественото му съновидение. Сам той си го бе пожелал.

Ужасната задушлива мъгла продължи да пъпли от тресавището на душата му, докато народът наоколо пъшкаше в оргиастичен и оргазмен захлас. Някакъв мъж се затича към него. Беше скочил от първата редица на трибуната така рязко, че черната шапка падна от главата му. С развят черен сюртук мъжът се носеше към ешафода като гарван или като ангел-мъстител. Беше Риши.

„Ще ме убие — помисли Грьонуй. — Той е единственият, когото моята маска не ще заблуди. Той не може да се заблуди. Уханието на дъщеря му лепне по мен така предателски ясно, като кръв. Той ще ме разпознае и убие. Ще го стори.“

И Грьонуй разпери ръце, за да срещне връхлитащия ангел. Вече се надяваше, че ще усети в гърдите си прекрасно парещото пробождане от кама или меч, острието, което прониква през всички уханни брони и задушливи мъгли в студеното му сърце — най-сетне, най-сетне нещо в сърцето му, нещо друго освен него самия! Вече се чувствуваше едва ли не избавен.

Ала внезапно Риши се хвърли на гърдите му — не ангел-мъстител, а само потресен, жадно хлипащ Риши — и го прегърна, буквално се вкопчи в него, сякаш иначе не би намерил опора в морето от блаженство. Няма спасителен удар на кама, няма пробождане в сърцето, нито дори проклятие или поне вик на омраза. Вместо това — мократа от сълзи буза на Риши, лепната о неговата, и една трепереща уста, която скимти: „Прости ми, сине, скъпи мой сине, прости!“

Тогава от гърдите му се надигна бяла пелена и премрежи очите му, и външният свят стана гарвановочерен. Уловените изпарения се стекоха в бушуваща течност, подобна на врящо и кипящо мляко. Те го заляха като порой, с непоносима сила притиснаха вътрешната черупка на тялото му, без да намерят излаз. Искаше му се да побегне, за Бога, да побегне, ала накъде… Искаше да се пръсне, да експлодира искаше, за да не се задуши в самия себе си. Свлече се и загуби съзнание.