Патрик Зюскинд
Парфюмът (41) (Историята на един убиец)

42

Ала веднъж, в един мартенски ден, Риши седеше в салона и наблюдаваше как Лаура се разхожда в градината. Беше със синя рокля, върху която се сипеха червените й коси, пламнали на слънчевата светлина — никога не я бе виждал толкова красива. Изведнъж изчезна зад живия плет. А сетне се забави, може би само с два удара на сърцето по-дълго, преди да се появи отново — и той се изплаши до смърт, защото между тия два удара си помисли, че я е загубил завинаги.

Същата нощ се събуди от кошмарен сън, който вече не можеше да си спомни, но сънят бе свързан с Лаура и той се втурна в стаята, убеден, че е мъртва, че лежи в леглото си убита, озлочестена и остригана, а я намери непокътната.

Върна се в спалнята си, плувнал в пот и раздрусан от възбуда, не, не от възбуда, а от страх, сега най-сетне си призна, че го гони безумен страх, и докато си признаваше, се успокои и мислите му се подредиха. Ако трябваше да бъде откровен, той от самото начало не бе повярвал в анатемата на епископа, също не бе повярвал, че сега убиецът върлува чак в Гренобъл и че изобщо е напуснал града. Не, той още живееше тук, сред гражданите на Грас, и един ден пак щеше да поднови безчинствата. През август и септември Риши бе видял някои от убитите момичета. Видът им го бе ужасил, но същевременно, ако трябваше да признае — и очаровал, защото всичките, а всяко момиче по свой характерен начин, бяха небивало красиви. Никога не му бе минавало през ум, че в Грас има толкова много непозната красота. Убиецът бе отворил очите му. Убиецът имаше изискан вкус. И имаше система на действие. Не само защото всички убийства бяха извършени по един и същ приличен начин, а и изборът на жертвите издаваше един почти пресметливо замислен план. Наистина Риши не знаеше какво всъщност е искал убиецът от своята жертва, та нали не е могъл да им отнеме най-доброто: красотата и младежкия чар… или все пак е успял? Във всеки случай обаче му се струваше, че убиецът, колкото и абсурдно да звучи, не е разрушителен, а грижливо колекциониращ дух. Ако човек не си представя — така разсъждаваше Риши — всички тези жертви като отделни индивиди, а като част от някакъв по-висш принцип и ако идеалистично сплави в съзнанието си настоящите им качества в единно цяло, то този мозаечен портрет би бил чисто и просто портретът на красотата, а магията, която излъчва, вече няма да е от простосмъртен, а от божествен характер. Както виждаме, Риши бе мислител от епохата на Просвещението, който не се боеше да прави и богохулни заключения, и макар да не разсъждаваше с обонятелни, а с оптически категории, той все пак се приближи до истината.

Ако предположим — разсъждаваше Риши по-нататък, — че убиецът е колекционер на красота и работи върху портрета на съвършенството, макар само във фантазията на болния си мозък; ако допуснем още, че е човек с най-изискан вкус и съвършен метод, както изглежда в действителност, тогава едва ли ще се откаже от най-скъпоценния камък в мозайката на този портрет, най-скъпоценния камък, който може да се намери на земята: да се откаже от красотата на Лаура. Цялото му пъклено дело нямаше да има никаква стойност без нея. Тя бе заключителният камък в неговото съзидание.

Докато правеше това ужасяващо заключение, Риши седеше по нощница в леглото и се чудеше на собственото си спокойствие. Вече не го побиваха тръпки и не трепереше. Неясният страх, който го измъчваше от седмици, бе изчезнал и отстъпил пред съзнанието за конкретна опасност: всички помисли и въжделения на убиеца очевидно бяха насочени към Лаура от самото начало. И това последно убийство щеше да увенчае делото му. Наистина оставаше неясно каква е била материалната цел на убийствата и дали изобщо са имали такава. Ала Риши бе прозрял същественото, тоест стройната последователност в метода на убиеца и неговия идеен мотив. И колкото повече разсъждаваше, толкова по му се нравеха и двете неща и нарастваше уважението му към убиеца — уважение, разбира се, което веднага се отразяваше като от излъскано огледало върху него, Риши, защото със своя тънък аналитичен ум той винаги бе успявал да разкрие тайните ходове на противника.

Ако самият той, Риши, бе убиец и бе овладян от същите ревностни идеи, както убиеца, не би постъпил по-различно от него, би вложил всичките си сили да увенчае безумното си дело с убийството на Лаура, прелестната, неповторимата Лаура.

Тази последна мисъл особено му се понрави. Способността, да се постави в положението на бъдещия убиец на своята дъщеря му даваше изключително предимство. Защото при цялата си интелигентност убиецът в никакъв случай не можеше да се постави в положението на Риши — това бе факт, — макар и само защото не можеше да предположи, че Риши отдавна се е поставил в положението му. По принцип и деловият му живот не бе по-различен — mutatis mutandis^[1], разбира се. Ако прозреш намеренията на конкурента, вече го превъзхождаш; такъв не може да те притисне до стената; о, не, особено ако се наричаш Антоан Риши, ако си врял и кипял като него и имаш неговата борбена натура. И накрая най-голямата търговска къща за благовония във Франция, богатството му и длъжността втори съветник не бяха му паднали даром от небето, а си ги бе извоювал със собствени сили, с упоритост, с мошеничество, като овреме бе откривал опасностите, хитро разгадавал ходовете на конкурентите и надигравал противниците. И бъдещите си цели — могъществото и благородничеството на потомството си — щеше да постигне по същия начин. И пак по този начин щеше да осуети плановете на оня убиец — на своя конкурент във владеенето на Лаура — само защото Лаура бе заключителният камък в неговото собствено, на Риши, съзидание. Той я обичаше, естествено, ала също се нуждаеше от нея. А това, което му бе необходимо — да постигне най-висшите си амбиции, — него нямаше да го даде никому, ще го стиска здраво със зъби и нокти.

Сега му олекна. След като бе успял да смъкне нощните си размисли за битката с демона до нивото на делови конфликт, той почувствува прилив на смелост, дори на самомнителна дързост. Стопило се бе и последното зрънце страх, изчезнало бе чувството за малодушие и тежка загриженост, което го бе измъчвало като сенилен треперлив старик, разсеяла се бе мъглата от мрачни предчувствия, в която от седмици се луташе опипом. Намираше се на познат терен и бе готов за всяко предизвикателство.