Марго Макинтош
Рейнолд (8)

VIII

Шум от гребла изтръгна Ким от дълбокия сън. Тя стреснато отвори очи, отметна завивката и бързо се изправи.

Като се качи на палубата видя Рейнолд напрегнато да наблюдава другата яхта, към която се приближаваше лодката с двамата младежи.

— Трябва да подготвим всичко в случай, че тръгнат веднага — обърна се тя към него. — Добре, че тази сутрин има мъгла. Това няма да им позволи да се движат прекалено бързо.

Рейнолд я гледаше възхитен и почти не я чуваше. Вместо отговор той отбеляза:

— Рано сутрин, когато току-що си станала, си още по-хубава.

Очите й блестяха, а косите й бяха разпилени по раменете. Че Ким бе хубава жена, той беше установил още при първата им среща, но бе разбрал, че има и други причини, които го караха да я обича. Как се бе погрижила за момчето на плажа, сърдечно бе успокоила разтревожената майка и решително се бе впуснала по следите на тези младежи. Това беше достатъчно основание да пожелае да остане с нея до края на живота си.

— Но ти изобщо не ме слушаш — достигна до него гласът на Ким, изпълнен с негодувание.

— Съжалявам, мислех за нещо друго.

— Казах, че ако се съди по шумовете на яхтата, те се канят да тръгнат. Най-добре ще е да сляза долу и да се преоблека.

Ким се върна в джинси и дебел пуловер.

— Дали има кафе? — попита тя.

— Не се тревожи, не съм занемарил задълженията си. Засега е спокойно.

— Може би искат да изчакат да се вдигне мъглата.

Шум от двигател наруши тишината в залива. Рейнолд веднага скочи, изключи кафеварката и напълни термоса, докато Ким отваряше капака, под който се намираше двигателя.

— Ще включа мотора, след като ни отминат, тогава едва ли ще го чуят…

Тя провери маслото и подготви всичко за тръгване. После донесе мушамата си и дебелото синьо яке на Рейнолд.

Докато му го подаваше, пръстите им се докоснаха. Рейнолд не можа да устои на изкушението, остави якето си да падне и я притегли в прегръдката си. Устните му бяха топли и меки и за миг тя забрави всичко наоколо. Приближаващият шум отново я върна към действителността.

Заедно отидоха до малкото прозорче и наблюдаваха яхтата на младежите, която преминаваше на известно разстояние от тях.

— Дано да продължат да се движат с тази скорост — измърмори Ким и включи двигателя.

С ръка на румпела тя изчакваше Рейнолд да вдигне котвата и след малко „Монрейл“ се измъкна от скривалището си.

Рейнолд се върна, избърса изцапаните си ръце и седна до Ким.

— Време за сутрешно кафе — каза той, наля две чаши и й подаде едната.

Другата яхта беше на известно разстояние от тях.

— Става по-светло — забеляза Ким. — Мъглата скоро ще се вдигне. Ще сляза долу да приготвя закуска. Ще се справиш ли сам?

Рейнолд се засмя.

— С учителка като теб — винаги!

Разсъмваше се, когато Ким се върна и постави таблата с яйца и шунка на седалката. Разстоянието между двете яхти оставаше непроменено.

Хранеха се с апетит и отпиваха от кафето.

От далечината изведнъж прозвуча сирена, която известяваше навлизането в Харо Стрийт. Ким погледна през страничното прозорче, за да разбере дали вече се вижда входа на пролива. Но все още нищо не се забелязваше наоколо.

— Течението може да бъде благоприятно или да се окаже неизгодно за нас, зависи коя посока ще изберат, когато стигнат до Харо Стрийт.

— Колко време имаме още? — поиска да разбере Рейнолд. — Ще мога ли да сляза в кабината и да подредя?

Ким поклати глава и се отмести встрани, за да може той да мине. Въпреки това телата им се докоснаха.

— И тясната яхта си има своите предимства — подхвърли той закачливо.

Докато Рейнолд беше в кабината, Ким имаше време да поразмисли. Какво щеше да стане по-нататък с тях двамата? Колкото и силно да бе увлечена по този мъж, благоразумието постоянно я връщаше към действителното положение. Той живееше в Монтана и прекарваше по-голямата част от годината във Вашингтон. Тя пък живееше и работеше в Сиатъл, който се намираше на срещуположното крайбрежие на тази огромна страна. Като се прибави и проблема с извънбрачно родените й дъщери, нещата ставаха още по-сложни. Ако пресата разнищеше тази история, Трейси и Мегън щяха да страдат, а кариерата на Рейнолд може би щеше да бъде провалена.

Колкото и да се мъчеше да намери решение, случаят изглеждаше безнадежден. Едва ли щеше да се получи нещо повече от едно краткотрайно лятно увлечение. Затова не биваше да допуска да се влюби в него.

За да пропъди мрачните мисли, Ким отиде на палубата и викна към кабината:

— Хей! Смяташ ли днес да се качваш горе?

Рейнолд показа глава през вратата и тя продължи:

— Времето почти се оправи. — Застана до релинга, за да наблюдава яхтата на младежите. — Пък и вятърът действа ободрително.

Рейнолд дойде на палубата.

— Май нямат намерение да сменят курса. Какво има от другата страна на протока?

— Полуостров Санич на Ванкувър Айлънд.

— Не можем да направим нищо друго, освен да продължим да ги следваме.

Ким се съгласи.

— Поеми румпела — каза тя. — Ще вдигна платната, но не е нужно да обръщаш по вятъра, докато е още толкова слаб.

Нагласи платната и после седна до Рейнолд.

— Просто не мога да си представя, че тези млади хора планират удар срещу един от тези самотни острови. Те искат обществеността да им обърне внимание, а това могат да постигнат, само ако взривят бомбата на някое оживено място. Само да знаех къде!

Малко по-късно вятърът се усили достатъчно и те изключиха двигателя. Платната се издуха и можеше да се чуе само шума на вятъра и дрезгавите крясъци на чайките, които дебнеха за плячка над развълнуваната водна повърхност.

Разстоянието до корабчето, което следваха, оставаше същото. Ким въздъхна облекчено. Биха могли да прекарат един прекрасен ден в морето, ако не бяха тези младежи. Беше полупритворила клепки и виждаше как Рейнолд връзва по-здраво въжетата. После той седна до нея.

Обгърна я с ръка и тя почувства устните му върху своите.

— Рейнолд — прошепна тя, — не бива да губим яхтата от поглед.

— Няма да ни избягат. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

Ким обви с ръце шията му и се притисна по-плътно до него, докато той покриваше с целувки лицето й. Тя му отвърна със страст, каквато не бе подозирала в себе си.

Смътно осъзна колко много й бяха липсвали неговите ласки.

Зарови пръсти в косите му, а целувките му ставаха още по-необуздани и настоятелни. Кожата й сякаш гореше и връхчетата на гърдите й станаха твърди под пръстите му.

— Рейнолд — прошепна тя със затворени очи.

— Не… не казвай нищо сега, любима.

Той затвори устата й със страстна целувка, после изведнъж се откъсна от нея, дръпна я за ръцете и двамата паднаха на пода.

Бавно, наслаждавайки се на всеки миг, започна да я съблича. Очите й бяха притворени, а ръцете й галеха нежно тялото му. Усмивка пробяга по лицето й, когато пръстите й се спуснаха по-надолу и Рейнолд простена.

Той внимателно се отдръпна и започна да се съблича. Не можеше да издържи по-дълго да гледа Ким гола пред себе си, трябваше да я усети, да почувства прекрасното й тяло, което тя щедро му предлагаше.

Шепнейки името му, тя обви крака около него и когато той проникна в нея, тихо простена.

„Господи, как копнеех да бъда любена от този мъж“ — мислеше Ким. Усещаше как удоволствието я завладява, залива я с нарастваща сила и достигайки върха на екстаза, тя извика.

Все още вкопчена в него, продължи да го гали и да следва тялото му в страстния ритъм на любовта, докато и той намери удовлетворение.

После лежаха мълчаливо един до друг, отмалели и останали почти без дъх. Ким отвори очи и се загледа нагоре в синьото небе, по което се плъзгаха малки бели облачета.

Рейнолд се подпря на лакът, хвана брадичката й с пръст и обърна главата й към себе си, за да може да я гледа в очите.

— Обичам те, Ким — прошепна той.

Тя се усмихна и затвори очи. Знаеше, че Рейнолд чака отговор, но не можеше да му го даде толкова скоро. Като на филмова лента пред очите й се занизаха картини от миналото.

Тя седи в малката тъмна стая и подготвя изпитите си, докато близначетата играят на пода пред бюрото й. Чувства се уморена, изчерпана и без илюзии. Обстановката е мизерна. На канапето е струпана камара пране, което трябва да се глади. В мивката купчина мръсни чинии чакат да бъдат измити.

Всичко това бе минало, отдавна забравено. Но това, което Ким никога не можа да забрави, бе самотата през тези години. Бе жадувала любов и бе копняла за мъжа, с който тя и дъщерите й биха могли да живеят заедно. Отначало нямаше достатъчно време да мисли за това. А после, когато постигна успехи в професията си, не бе срещнала мъж, когото би желала да види до себе си. Докато се появи Рейнолд…

Ким усети сълзи да парят очите й. На лицето й се появи отчаяние и тя се опита с всички сили да ги спре. Трябваше да бъде силна сега — и то точно сега.

— Защо се мъчиш да се бориш срещу това, което ни свързва? — чу изведнъж огорчения глас на Рейнолд. — Знам, че изпитваш към мен същото, което и аз чувствам към теб. Защо не искаш да го разбереш?

Ким отвори очи и го погледна.

— Рейнолд, мисля, че допуснахме грешка — отговори тя без заобикалки. — Не трябваше да се поддаваме на желанията си.

— Знаеш много добре, че не е само страстта, която ни свързва. — В гласа му се долавяха нотки на нетърпение. — Харесваме се, и двамата усещаме, че между нас има нещо много повече от сексуално привличане. Да, страстта ни събра в леглото и това беше прекрасно.

Гневът му бе изчезнал. Прегърна Ким и я погали по косата.

— Имаме време, мила. Имаме много време. Не сме чак толкова стари, за да бързаме. Можем съвсем спокойно да открием, какво наистина изпитваме един към друг.

Ким знаеше, че той има право. Може би наистина прекалено се тревожеше, вместо да се наслади на това, че са заедно. Тя се сгуши в прегръдката му.

Крясъците на цяло ято чайки я стресна. Подпря се на раменете му и погледна над релинга.

— Рейнолд, те завиват към залива! — С един скок тя се изправи на крака. — Трябва да прибера платната. Включи двигателя.

Ким освободи въжетата и когато двигателят заработи, платната вече бяха долу.

— Трябва да видим къде ще пуснат котва, за да можем да си намерим място от другата страна на залива.

Рейнолд само кимна, хванал румпела.

Когато „Монрейл“ навлезе в залива, видяха другата яхта да пуска котва. Рейнолд умело се насочи към отсрещния край и няколко секунди по-късно дрънченето на котвената верига показа, че и „Монрейл“ е намерила подходящо място.

Ким се върна при Рейнолд.

— Вземи бинокъла и ги наблюдавай, докато приготвя нещо за хапване.

— Йес, капитане — отговори той и отдаде чест.

Освен крясъците на чайките и тихото пляскане на вълните не се чуваше нищо друго. Тя приготви сандвичи в камбуза, после ги отнесе горе заедно с две кутии бира, чаши и салфетки.

— Ммм…! Добре изглежда — каза Рейнолд и отвори бирите. — Вече е два часа, а от сутринта досега не сме яли нищо. Там отсреща всичко е спокойно — добави той, когато Ким посегна към бинокъла.

— Може би спряха тук, за да се нахранят на спокойствие. Наоколо няма нищо, което би било подходящо за техните цели.

Ким остави бинокъла и си взе сандвич. Известно време ядяха мълчаливо. После Ким предложи:

— Дали не трябва да информираме властите във Виктория? Те биха могли да се свържат с Фрайди Харбър.

— Идеята не е лоша — каза Рейнолд. — Дори и да смятат, че нямат достатъчно доказателства, за да се намесят, то поне така ще знаем, че сме опитали всичко.

Ким взе микрофона на предавателя, който бе инсталиран между кабината и кокпита, натисна копчето и набра номера. Но още преди да съобщи името на яхтата и местонахождението й, Рейнолд внезапно се пресегна и бързо я спря.

— Как не помислих по-рано за това — каза той ядосано. — Ако онези, отсреща са включили радиото си, ще могат да чуят всичко.

— Все пак има дванадесет канала — възпротиви се Ким. — Би било чиста случайност, ако са точно на този.

— Но въпреки това е възможно. Не бива да рискуваме.

— Как мислиш, дали да не предам все пак кодирано съобщение? — попита Ким и след като Рейнолд се съгласи, тя отново натисна копчето.

Щом установи връзка, каза само името на служителя, с когото бе говорила във Фрайди Харбър.

— Карл от Фрайди Харбър, моля, обадете се. — Ким повтори няколко пъти тези думи, докато накрая се обади мъжки глас, който тя разпозна.

Внимателно подбираше думите си, като се надяваше, че мъжът ще разбере закодираното съобщение, докато изведнъж линията прекъсна.

— По дяволите, трябва да е късо съединение — каза тя и погледна безнадеждно към Рейнолд. — Точно сега ли трябваше да се повреди! От години работи без всякакви проблеми!

— Нямам кой знае какъв опит в техниката, но все пак мога да се опитам да го поправя.

Докато Рейнолд разглобяваше уреда. Ким се облегна назад и обърна лице към слънцето. Лекият бриз разхлаждаше приятно, а тишината в този уединен залив бързо накара очите й да се затворят.