Марго Макинтош
Рейнолд (14)

XIV

Бяха изминали три седмици, без Ким да чуе нещо за Рейнолд и тя все повече губеше надежда. За първи път се довери на сърцето си и трябваше да признае пред самата себе си, че е направила грешка. С всеки изминал ден се убеждаваше, че той никога повече няма да й се обади.

Когато вечер се прибираше вкъщи, избягваше да среща Ана. Отдавна бе угаснала искрицата надежда, че икономката може да й предаде някакви новини от Рейнолд.

С бавни стъпки Ким и тази вечер се качи по стълбите горе в спалнята си, преоблече се и отново слезе долу.

Госпожа Маккензи подаде глава от кухнята.

— Не ви чух да влизате, доктор Пъркинс — каза тя с мила усмивка. — Веднага ще ви донеса пощата.

— Оставете, Ана. Едва ли има нещо важно.

Икономката я погледна изпитателно, но не каза нищо. Работеше достатъчно дълго при Ким, но никога не си бе позволила да изказва мнение по семейните проблеми, без да я питат и Ким й бе благодарна за това.

Влезе в стаята за спортни занимания и се качи на колелото. В главата й постоянно се въртеше въпросът защо Рейнолд не се обажда. Какво бе сбъркала? Близначките ли бяха все пак причината? Но той винаги бе проявявал пълно разбиране, особено към поведението на момичетата.

Ким повъртя половин час педалите и после се зае с гиричките. В стаята влязоха Трейси и Мегън и я поздравиха.

— Представи си — разприказва се веднага Мегън, — Трейси си изтървала всичките учебници точно пред Ренди Уилсън.

— Не мога да се покажа повече в училище. — Трейси изглеждаше напълно съкрушена.

— Но как така? — попита Ким загрижено. — Не разбирам за какво е цялото това вълнение.

Тя избърса потта си с хавлиена кърпа и я наметна на раменете си.

— Мамо! — започна Мегън укорително. — Как така не разбираш? Тя го е направила нарочно.

— Защо?

— Мамо! — извъртя театрално очи Трейси.

— А, разбирам! Искала си по този начин да го накараш да ти обърне внимание, предполагам.

— Но нищо не се получило — отговори Мегън и се засмя. — Той просто минал покрай нея, стъпил на учебниците и дори не я погледнал.

Трейси скри лице в ръцете си.

— Такъв позор! Никога вече няма да мога да се появя в училище!

Ким се помъчи да не се засмее, когато прегърна дъщеря си, Трейси имаше склонност да преувеличава всичко и тя знаеше добре, че тази заплаха не биваше да се приема сериозно. След няколко съчувствени думи позорът бе намалял наполовина, и дори Трейси изведнъж се сети, че днес е четвъртък и горе в кухнята я чакат Анините вкусни сладки.

— Но не яжте твърде много — викна Ким след тях. — Скоро ще вечеряме.

Тя се загледа след дъщерите си и въздъхна. Искаше й се и нейните проблеми да могат да се решават така лесно. Вкъщи и в клиниката винаги тя бе тази, която помагаше на другите, тя трябваше да се грижи за всичко и всички. Сега си мечтаеше да има някого до себе си, с когото да споделя проблемите си и на чието рамо да може да се опре при нужда.

След вечеря близначките отидоха на гости в приятели. Ким пожела лека нощ на Ана и се качи в стаята си. Още една самотна вечер пред телевизора. Питаше се още колко вечери като тази би могла да понесе. Работата по болничните листи, които бе донесла със себе си, щеше да я откъсне от мислите й. Трябваше само да се концентрира.

Изненада се, когато близначките се прибраха, а тя не бе свършила дори половината от работата си. Момичетата й разказаха за срещата, целунаха я и отидоха в стаята си.

Секунди по-късно Трейси показа още веднъж глава от вратата.

— Мамо, всичко ли е наред при теб? В последно време изглеждаш малко уморена.

Ким направи усилие да се усмихне и увери дъщеря си, че няма за какво да се тревожи.

— Добре — каза Трейси облекчено, — просто не искам да си нещастна.

Ким поработи известно време, после събра листите и посегна към вестника. Прегледа набързо заглавията от първите страници и продължи нататък.

Изведнъж трепна. От горната част на втора страница я гледаше усмихнатото лице на Рейнолд. Три пъти трябваше да прочете статията до снимката, докато разбере съдържанието й.

Рейнолд Бърнс пътуваше през Монтана във връзка с предизборната си кампания. Репортерът допълваше, че сенатор Бърнс — за разлика от младия си конкурент — посещава не само големите градове на страната, а спира и в малките градчета и села, разговаря с фермерите и по всяко време е готов да изслуша грижите и нуждите на гражданите.

Ким пусна вестника встрани до себе си и за момент се вкопчи в мисълта, че Рейнолд е бил твърде зает през последните седмици, за да й телефонира. Но после поклати бавно глава. Не биваше да се самозалъгва, познаваше го добре. Ако наистина се интересуваше от нея, щеше да намери време поне веднъж да позвъни.

През следващите нощи Ким спеше все по-лошо. Улавяше се, че реагира нервно на всичко и често е несправедлива с близначките, а след всеки гневен изблик си обещаваше да не позволява личните проблеми да вземат връх в живота й.

Момичетата се отдръпнаха от нея и даже Ана се стараеше да не й се изпречва на пътя, ако това не е необходимо.

Колкото повече наближаваха изборите, толкова повече статии се появяваха за Рейнолд. Всяка вечер Ким вземаше куп вестници със себе си в спалнята, лягаше в леглото и претърсваше страниците за снимка или съобщение, свързано с него. До изборите оставаше само една седмица.

Междувременно купчината документи на бюрото й бе станала толкова голяма, колкото никога досега. Всяка вечер тя се оттегляше да работи, но й беше толкова трудно да се концентрира, че нищо не се получаваше.

Този следобед дори бе отложила една операция за следващия ден — нещо, което никога досега не беше си позволявала. Съвестта и дългът й на лекар не й даваха покой. Отчаяно се питаше какво още щеше да се случи, ако не успее да изхвърли този мъж от мислите си.

Тя забеляза Трейси да влиза твърде късно и не успя да потисне сълзите, които напираха в очите й.

— Мамо, какво ти е? — попита Трейси и седна до нея.

Ким прегърна дъщеря си и се опита да спре хлипането си.

— Какво става, мамо? Мегън и аз много се тревожим за теб. Болна ли си?

Ким поклати глава и се опита да се усмихне.

— Не, Трейси, не съм болна, само съм малко тъжна. Няма нужда да се тревожите, уверявам те.

— Само че ние се тревожим. Защо не ни кажеш какво ти е? Все пак скоро ще станем на тринадесет. Не бива вече да се отнасяш към нас като към малки деца.

— Съжалявам, Трейси, аз и не искам да е така. Просто мислех, че е по-добре да не ви занимавам с моите грижи. Но ти имаш право, не трябваше да постъпвам така.

Ким се облегна отново назад върху възглавниците и въздъхна тихо.

— Не зная как да ти го обясня, Трейси. Свързано е със сенатор Бърнс. Мислех, че сме добри приятели, но откакто той си отиде онази вечер през септември, повече не се е обаждал.

Тя прокара ръка по челото си и погледна сериозно Трейси.

— Знаеш ли, не мислех, че това толкова ще ме засегне. В последно време не се държа с вас особено добре, а и в работата съм толкова изостанала, както никога преди.

Ким сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Но моля ви, не се тревожете, Трейси. Всичко ще се оправи, обещавам ви.

Тя стана и взе една от папките с документи.

— За да видиш, че се отнасям сериозно към това обещание, ще прегледам още сега поне тази папка, а през почивните дни ще предприемем трите нещо заедно, окей? Помислете с Мегън какво ви се иска да направим. Сигурно ще измислите нещо.

Трейси стана колебливо. Ким окуражително й се усмихна.

— Всичко е наред, повярвай ми — увери я тя още веднъж, преди Трейси да затвори вратата след себе си.

В коридора момичето спря за миг и скри лице с ръце, после изтича в стаята при Мегън.

— Угаси телевизора, Мегън. Трябва да обсъдим нещо много важно.

— Какво има?

— Държахме се просто невъзможно. Така се срамувам.

Мегън погледна изненадано сестра си.

— За какво говориш? Нищо не разбирам.

— Мегън, мама много плака и знаеш ли защо? Защото ние, собствените й дъщери, постъпихме ужасно.

— Трейси, за какво всъщност говориш? Ако не ми кажеш веднага за какво става дума, ще пусна отново телевизора.

Трейси разказа на сестра си за разговора с майка си и докато й обясняваше, лицето на Мегън също доби виновен израз.

— Да, права си — съгласи се тихо тя накрая. — Това наистина беше много подло от наша страна.

— Трябва да предприемем нещо, Мегън, и то веднага. Хайде, облечи си халата. Имам една идея.

Двете излязоха тихо от стаята, затвориха вратата, промъкнаха се безшумно на пръсти до жилището на Ана Маккензи на горния етаж и почукаха на вратата. След малко се чуха стъпки и икономката отвори.

Винаги добре подредените й коси сега бяха прибрани в мрежичка. Беше облечена в дълъг син пеньоар, с пантофи на краката. Макар че бе твърде необичайно близначките да я посещават в нейните стаи, тя ги покани любезно да влязат вътре.

— Така, първо седнете, а после ми разкажете какво ви тежи на сърцето.

Трейси смутено си играеше с колана на халата си.

— Направихме нещо много лошо — каза тя тихо, — а вие сте единственият човек, който сега може да ни помогне.

Те й разказаха цялата история, като се редуваха — от първата среща със сенатор Бърнс, до разговора на Трейси с Ким преди малко.

Икономката изслуша всичко, без да ги прекъсва.

— Днес е вече твърде късно — каза тя, след като погледна часовника, — но утре веднага щом майка ви излезе, ще се свържа със сенатор Бърнс.

На следващата сутрин двете едва изчакаха Ким да се сбогува с тях и колата й да завие зад ъгъла.

Изминаха няколко минути, докато се свържат със сенатора. Близначките напрегнато слушаха как икономката му обяснява всичко и лицето й накрая светна от радост, когато той прие поканата за вечеря.

Когато Ана остави слушалката, двете момичета се хвърлиха върху нея, задърпаха ръката й и не спираха да говорят в един глас.

— Бяхте чудесна — каза Трейси.

— Да, просто чудесна — повтаряше и Мегън. — Но как ще обясним на мама, че сенаторът така изведнъж ще ни посети?

— Уместен въпрос — съгласи се Трейси замислено.

— Е, все ще ни хрумне нещо.

Двете грабнаха чантите си и изтичаха заедно навън, където една приятелка от съседните къщи вече ги чакаше.