Марго Макинтош
Рейнолд (17)

XVII

Ким извика тихо. Трейси и Мегън влязоха бавно в стаята. Изглеждаха уморени и уплашени, главите им бяха виновно наведени.

Сълзи се стичаха по бузите на Ким, когато разтвори ръце и притисна към себе си хълцащите момичета. После се отдръпнаха и като по команда всички започнаха да говорят едновременно. Ана засили бъркотията, като се втурна в стаята и грабна децата в обятията си. Тя повтаряше, запъвайки се, отново и отново през сълзи, че е знаела, че всичко ще се оправи.

Джордж Карлсън беше скръстил ръце пред гърдите си и когато общото вълнение се уталожи, се обърна към близначките:

— Мисля, че е време двете да ни разкажете къде бяхте. Ясно ви е, че полицията ви търси, нали?

Трейси и Мегън поглеждаха ту към един, ту към друг от близките си, но никоя нямаше смелост да започне първа.

— Важното е, че сте добре. — Ким гледаше дъщерите си усмихнато, но по страните й още се стичаха сълзи. — Нали наистина нищо ви няма?

Двете поклатиха глави.

— Не, ние само… се бяхме…

— Какво искаше да кажеш, Мегън? — настоя Ким, когато Мегън млъкна. — Скрили?

— Мегън, сега ни издаде — каза Трейси с упрек.

— Значи така. — Ким поклати глава. — Но къде? И защо? Разбирате ли колко бяхме разтревожени всички?

Ана погали двете момичета по косите и още веднъж ги притисна към себе си.

— Ще приготвя за всички ни нещо за ядене.

Когато Ана излезе от стаята, Рейнолд предложи всички да седнат и да поговорят спокойно. Джордж смяташе, че вече не е необходим, взе палтото си и се сбогува с Ким. Преди да си тръгне, още веднъж смъмри близначките за мъката, която са причинили на майка си.

Рейнолд и Ким седяха един до друг на канапето, а близначките — в креслата насреща. Първо колебливо, после все по-свободно заразказваха, че се били скрили горе на тавана, след като се върнали от репетицията, защото се чувствали несправедливо обвинени от майка си.

— Знаете ли — каза Рейнолд спокойно, — когато хора, които обичаме, кажат неща, които ни нараняват, не бива да реагираме така твърдоглаво, както направихте вие.

Ким искаше да каже нещо, но той я възпря с ръка и продължи.

— Освен това някои неща съвсем не са казани с такъв умисъл, както изглежда на пръв поглед и човек трябва добре да премисли, преди да реагира. Често се случва да разбереш някого погрешно. И най-вече, когато човек е нервен или е изпитал стрес.

Ким не сваляше поглед от него, докато той говореше. Въпреки че се обръща към момичетата, тя знаеше, че думите му бяха предназначени и за нея.

Не беше ли реагирала и тя по същия начин, когато Рейнолд не се беше обадил? Бе се държала егоистично и сама си бе причинила мъка, без да се интересува от неговите чувства. И накрая бе изляла собствените си тревоги върху децата си.

Рейнолд срещна погледа й и се взря в нея, докато близначките, смутено навели глави, като че ли не се чувстваха особено удобно в собствените си кожи.

— Невинаги е лесно човек да се придържа към това — каза той. — Повярвайте ми, знам го, защото и на мен невинаги ми е било възможно.

— Надявам се, че сте разбрали какво искаше да каже Рейнолд с това — намеси се Ким. Без да отклонява поглед от дъщерите си, хвана ръката на Рейнолд и я стисна здраво. — Дори и когато понякога ни се иска да избягаме, защото някой се е държал лошо и невъздържано с нас, не бива да правим така. По-добре е да помислим дали този някой няма извинителни причини, за да постъпва по този начин.

— Беше лошо от наша страна, че избягахме — започна тихо Трейси. — Но знаеш ли, мамо, след като вече се бяхме скрили, просто не можехме да направим друго. Чухме, когато полицията дойде, а после като пуснахме старото радио на тавана, изслушахме и съобщението за издирването, пак нямахме смелост да се покажем.

— Да — потвърди Мегън, — дори днес на обед си мислехме, че ще е по-добре наистина да ни се случи нещо лошо.

Ким се усмихна уморено.

— Знам какво ви е било.

— Наистина ли, мамо? — попита Мегън. — Искам да кажа, наистина ли вече не ни се сърдиш, че се държахме невъзможно?

Ким поклати глава утвърдително.

— Ние всички се държим понякога невъзможно — отбеляза Рейнолд.

— Сенаторите обаче със сигурност не го правят — каза Трейси.

— Не съм много сигурен. — Рейнолд се засмя високо. — Когато например се сетя за някои закони, които сенаторите прокарват, започвам да се съмнявам.

Той се усмихна, като видя изпитателния поглед на Ким.

— За съжаление трябва да призная, че точно през последните седмици установих колко невъзможно съм се държал и аз самият.

Разговорът бе прекъснат от ударите на часовника. Ким не бе разбрала добре думите на Рейнолд, но не искаше да задава въпроси пред близначките.

— Всички правим грешки — каза тя, — но е добре да се поучим от тях, за да не ги повтаряме. Предполагам, че такова нещо няма да се случва повече.

— Няма, мамо, със сигурност никога — потвърди веднага Трейси.

По бузите на Ким започнаха да се стичат сълзи. Напрежението през последните дни и ужасът, който бе изживяла, си казваха думата.

Близначките скочиха и прегърнаха майка си.

— Толкова те обичам, мамо! — каза Мегън тихо.

— Никога повече няма да ти създаваме такива тревоги — добави Трейси. — Колко съм гладна! От доста време едва се държа на крака.

Тя обърна театрално очи и се заклати насам-натам.

— О, не! — каза Мегън с дълбока въздишка. — Пак започва!

Ким и Рейнолд избухнаха в смях и всички заедно се отправиха към кухнята. Рейнолд бе обгърнал с ръка раменете на Ким, докато следваха момичетата, които се нахвърлиха на ябълковия сладкиш на Ана.

Докато се хранеха, Ким усети настойчивия поглед на Рейнолд. Чувстваше смазваща умора и разбра, че не бе в състояние в този момент да води сериозен разговор.

Трейси стана, след като бяха омели и последната трохичка.

— Хайде, Мегън, трябва да обмислим какво ще разправяме утре в училище.

Мегън скочи.

— Имаш право, това никак няма да е лесно.

— Имам една идея — намеси се Рейнолд, когато момичетата бяха стигнали вече до вратата. — Ако нищо друго не става, бих опитал с истината.

— Много добра идея — съгласи се Ким.

Двете ги гледаха известно време.

— Имате право — каза накрая Трейси.

А Мегън само кимна с глава.

В кухнята бе станало много тихо. Ана се бе измъкнала, без да каже дори лека нощ. Ким я разбираше. И на нея не й беше лесно през последните часове. Тя самата едва се държеше на крака.

— Съжалявам — измърмори, като не успя да потисне прозявката си. — Страшно много сън пропуснах.

Рейнолд хвана ръката й.

— Трябва да обсъдим толкова много неща, скъпа! Но има време, първо си почини.

Ким усещаше топлината на ръката му и вече знаеше, че чувствата й към него не бяха се променили от дългата раздяла. Но заедно с това тя си спомни за всичките си страхове и съмнения. Питаше се дали е достатъчно силна да ги преодолее. Щеше ли да й се удаде още веднъж да остави сърцето да надвие разума?

Мисълта, че Рейнолд трябва да замине отново, й причиняваше болка. Вече два пъти я беше оставял сама и тя все още помнеше колко самотна и изоставена се бе почувствала. Но всички мрачни мисли изчезваха и се забравяха в мига, в който го видеше. Чувството към него постепенно ставаше по-дълбоко и по-силно след всяка раздяла.

Ким бавно вдигна глава и го погледна. Изглежда я бе наблюдавал през цялото време и тя се запита какви ли мисли го занимаваха. Той не сваляше поглед от нея и когато бавно се наведе напред, устните им почти се докоснаха.

Внезапно Трейси влетя в стаята и те се отдръпнаха стреснато като хванати на местопрестъплението тийнейджъри.

— Забравих да попитам дали наистина ще дойдете на нашето представление? Осигурили сме ви билет. Искам да кажа… ако имате желание.

— Представлението е утре вечер, нали? — попита Рейнолд и когато Трейси кимна добави: — Може и да не вярваш, но наистина ще дойда.

Трейси засия.

— Наистина ли? — И след като Рейнолд потвърди, тя се втурна с бесен индиански вик към стаята си, за да съобщи на сестра си добрата новина.

Ким се засмя. Хубаво бе, че всичко свърши добре! Опита се да прикрие една прозявка и затвори за миг очи. Когато ги отвори, Рейнолд бе застанал до нея.

— Време е да си лягаш.

Тя стана и го последва навън.

— Дори не знам къде си отседнал.

— Поръчах да ми резервират стая в хотел „Олимпик“, в последната минута между една среща и отпътуването. Утре сутринта ще бъда зает през цялото време, защото успях да съчетая идването си тук с няколко служебни ангажимента. Но какво ще кажеш, можем ли да се срещнем на обяд?

Да, Ким беше свободна, защото Джордж бе поел до края на седмицата всички нейни пациенти.

Те стояха в коридора и не можеха да се разделят. Ким призна колко е била щастлива, когато го бе видяла да стои с Джордж до камината.

— В този миг бях убедена, че всичко ще се оправи — промълви тя тихо. — Не мога да ти опиша какво облекчение изпитах.

Рейнолд я прекъсна.

— Щастлив съм, че си се почувствала така — каза той и я целуна.

Тя се притисна към него и усети топлина да се разлива по цялото й тяло, въпреки голямата умора. В прегръдките му се чувстваше защитена, а целувките му събудиха в нея страст, срещу която бе безсилна.

Рейнолд я пусна с нежелание. Тя усети дъха му на бузата си, когато той каза:

— Утре на обяд ще се срещнем в ресторант „Четирите сезона“ — и след миг само вече бе излязъл.