Марго Макинтош
Рейнолд (4)

IV

Този ден небето бе облачно и само от време на време слънцето успяваше за малко да надзърне иззад облаците. Вятърът издуваше платната на „Монрейл“, носът й пореше синьо-зелената вода на канала Сан Хуан по посока на Фрайди Харбър.

Ким не си беше определяла предварително маршрут за тази отпуска, смяташе да се остави да я насочват вятърът и приливът. Но мисълта за младите хора, които искаха да причинят смърт и разрушения на един от островите, не излизаше от главата й и тя реши да информира хората от митницата на Сан Хуан.

Студен бриз повяваше над яхтата и по тъмната вода се гонеха разпенени бели гребени. Ким погледна часовника си. Беше станало обяд. Реши да изчака, докато влезе в пристанището и тогава да хапне нещо. Не беше слагала залък в устата си, откакто тази сутрин Рейнолд си тръгна.

Оттогава почти непрекъснато мислеше за него, за нежността му и за прекрасната нощ, която бяха прекарали заедно. И сега, стиснала румпела и подложила лице на поривите на вятъра, дори не усещаше студа. Чувстваше се така, сякаш все още бе в топлата прегръдка на Рейнолд. Но какво щеше да стане по-нататък? Той бе известен политик, следен постоянно от зоркото око на обществеността. Ако хората от пресата научеха за двете й извънбрачни деца, той щеше да се отдръпне от нея, за да не провали кариерата си, а и дъщерите й щяха да пострадат. Ала всички тези трудности не можеха да заглушат копнежа й по него и да я накарат да спре да се надява отново да го види.

Когато наближи Фрайди Харбър, Ким нямаше повече време да мисли за това. Пяна обля лицето й, докато прибираше предното платно и сръчно се насочваше към кея. Малко преди да пусне котва, свали главното платно и хвърли на един млад мъж на дока въжето, с което той завърза яхтата.

— Колко време ще останете тук? — попита я младежът.

— Не знам още, може би до утре.

— Тук можете да останете до четири часа, но ако искате да стоите и през нощта, ще трябва да ви посоча друго място.

Ким слезе долу и се преоблече. След няколко минути се отправи към митницата в сини панталони, пуловер и шапка върху дългите коси. Тъкмо се канеше да влезе в канцеларията, когато изведнъж чу зад себе си един твърде познат глас да вика името й.

Тя видя Рейнолд да идва към нея и сърцето й заби по-бързо.

— Съвсем не очаквах да те видя тук — рече, когато той, позапъхтян, спря пред нея.

— Бяхме на Оркъс Айлънд, където държах речта си. След това се опитах да се свържа с теб по радиостанцията, но за съжаление не успях.

Ким се плесна по челото.

— Боже мой! Съвсем забравих да включа радиостанцията. Съжалявам, Рейнолд.

— Исках да ти кажа, че тръгваме за Фрайди Харбър и да те питам дали не можем да се срещнем тук. Един от групата искаше непременно да посети острова и затова отложихме риболова с един ден.

Рейнолд се засмя.

— Мисля, че гласувах два пъти.

Ким отвърна на усмивката му.

— Окей, в такъв случай можеш веднага да влезеш с мен в митницата. Искам да разкажа на служителите за онези младежи.

— Обещаваш ли, че след това ще вечеряме заедно?

Едва сега Ким се сети, че не беше яла нищо след закуската.

— С удоволствие — отговори тя. — В митницата ще се забавя само няколко минути.

След като разказа всичко на служителя, Ким не можеше да се освободи от чувството, че той едва ли възприема историята сериозно. Явно съвсем незаинтересован, заяви, че ще проучат случая, но без конкретни сведения не биха могли да се намесят. Ким се постара да опише точно младежите и яхтата.

Беше започнало леко да ръми, когато двамата с Рейнолд излязоха от митническата служба и тръгнаха из градчето. Намериха малък снекбар, седнаха на маса до прозореца и поръчаха бира и хамбургери.

— Знаете ли, сенаторе, че още не сте изслушал моето становище по закона? — попита Ким закачливо, след като келнерката прие поръчката.

Рейнолд се облегна назад, скръсти ръце и каза:

— Окей, давайте. Винаги съм готов да изслушам проблемите на гражданите.

— Това влиза в задълженията ви, сенаторе…

— Хубава госпожо, наричайте ме Рейнолд, така звучи по-приятелски.

Ким все още се усмихваше, но по лицето и пробягна сянка на загриженост.

Харесваше й лекия свободен тон на разговора, но въпросът беше твърде важен за нея, за да се шегува.

— Рейнолд, правителството ни върза ръцете, като определи за всяко заболяване максимални разходи, които не бива да превишаваме. Това означава, че пациентът, в зависимост от болестта си, може да остане в болница само определен брой дни, ако не може да заплати останалото от собствения си джоб. Само че много хора нямат възможност за това, трябва да ги изпишем, дори и все още да не са оздравели. Можеш ли да си представиш какво би могло да последва?

— Ти знаеш не по-зле от мен защо правителството се намеси — отговори той също толкова сериозно. — Лекарите все по-често предписваха продължително лечение, извършваха все повече изследвания, а пациентите се задържаха все по-дълго в болниците и така увеличаваха разходите — своите и тези на болниците.

— Но, Рейнолд, не можеш да упрекваш нас, лекарите, за това. Не би ли искал ти да получаваш най-добрите грижи, ако се разболееш?

— Изобщо не става въпрос за това.

— Напротив, точно за това става дума. Всички, които гласуваха за този закон, изобщо не помислиха за пациентите, които нямат възможност сами да си доплатят.

— Има още нещо, за което би трябвало да помислиш — продължи Рейнолд. — И това всъщност е едно признание за твоята професия. Благодарение на по-доброто медицинско обслужване днес хората достигат все по-дълбока старост, остават по-дълго здрави, но когато се разболеят, това трае по-дълго и струва все по-скъпо в сравнение с преди.

— Но какво очакваш от нас, лекарите? Да оставяме хората да умират, когато достигнат определена възраст? Трябва ли да им казваме, че вече са твърде стари, че няма повече да им даваме лекарства! — Ким ядосано отметна, косите си назад, а очите й мятаха искри.

Рейнолд поклати глава.

— Не мислиш ли, че преувеличаваш?

— Сега ми е ясна позицията ти, сенаторе. А аз си въобразявах, че наистина ще ме изслушаш, или най-малкото ще проявиш разбиране.

— А ти? Готова ли си да се съгласиш с моите аргументи?

Ким пое дълбоко въздух и кимна.

— Добре, имаш право. Тогава опитай се да ме убедиш в противното.

— Знам, че правителството съвсем не ви улесни с този закон — съгласи се Рейнолд. — Когато един пациент остане в болницата по-дълго от определеното време, вие трябва да се обосновете пред комисията. Повярвай ми, Ким, съвсем ясно виждам проблемите ви.

Ким въздъхна облекчено. Наистина твърде остро се бе нахвърлила срещу него.

— Но при всичкото си съчувствие не можем да отминем факта, че много лекари се възползват и печелят от пациентите си.

Ким наведе очи.

— Знам, че има и такива случаи — отговори колебливо, — но това за съжаление се среща и при други професии. Въпреки това обичам работата си и всеки ден се убеждавам, че този закон поставя лекарите в конфликт със съвестта им и довежда безброй пациенти до ръба на отчаянието.

Тя отново се ядоса. Изведнъж й се прииска да е сама на яхтата си.

— Трябва да се върна на пристанището и да закотвя яхтата на друго място.

— Но няма да избягаш, нали? Едва започнахме да обсъждаме нашите проблеми.

— Не виждам основание да остана по-дълго.

— Мислех, ме ще вечеряме заедно — рече Рейнолд. — Тогава бихме имали повече време да поговорим за всичко това.

Ким се въртеше неспокойно на мястото си.

— Нищо няма да излезе от нашата връзка — каза тя тихо, без да го поглежда. — Ние сме просто от различни светове.

Все още гледаше надолу и прокарваше пръст по ръба на полупълната халба с бира.

Рейнолд я наблюдаваше внимателно. Тази жена бе завладяла мислите и чувствата му, както никоя друга досега. Представи си самотния си живот и внезапно се запита дали кариерата му си струваше тази висока цена. Посегна към ръката й и я стисна здраво.

— Не искам да се разделяме така — каза тихо. — Ким, не мога да ти кажа какво изпитвам в момента, но знам със сигурност, че в никакъв случай не искам да те загубя.

Тя издърпа ръката си, вдигна глава и го погледна.

— Когато двама души имат толкова малко общи неща като нас двамата, то за тях просто няма бъдеще — промълви тихо, като се надяваше, че Рейнолд я разбира.

Не можеше да му разкаже нищо за миналото си, за това че то би могло да разруши кариерата му, а и не желаеше да поема риска да въвлече в тази история дъщерите си.

— Наистина ли мислиш, че това е толкова важно? — попита той. — Не можем ли да оставим настрана работата си и просто да се радваме един на друг?

Ким се поколеба.

— Не знам дали мога — отговори честно. — Готова съм да опитам, но искам да те предупредя, Рейнолд. Твърдо съм решена да направя всичко, за да осигуря на пациентите си грижите, от които имат нужда.

— Знам какво изпитваш — каза той сериозно. — Нека да опитаме да намерим някакво решение на този проблем, а?

Ким поклати глава в знак на съгласие и реши да премълчи другия проблем, който стоеше между тях и който би избухнал като бомба, ако пресата се докопаше до него.