Марго Макинтош
Рейнолд (7)

VII

Рейнолд седеше до нея, покрил краката си с част от одеялото. Откъм яхтата на младежите все още долиташе смях и говор.

Ким само погледна нагоре и срещна погледа му.

— Давам цяло кралство, за да узная какво мислиш — каза Рейнолд.

Ким се усмихна. Той беше така близо до нея, че усещаше топлия му дъх до бузата си.

— Ако там, на яхтата, е все така спокойно, ще си взема багажа и ще се преместя в малкия хотел, покрай който минахме.

Тя го погледна изненадано. Какво означаваше това решение? Знаеше, че интересът му към нея не е отслабнал. Може би просто не искаше да се натрапва и чакаше тя да го покани да остане на борда.

Докато Ким все още търсеше отговор, до тях стигна шум от двигател.

— Те тръгват!

Тя скочи бързо на крака и пусна двигателя. После се поколеба и погледна питащо Рейнолд.

— Нали не мислиш, че мога да те оставя сега сама? — Гласът му прозвуча сериозно, но в очите му проблясваха весели пламъчета.

— Твоите задължения като сенатор не включват морски приключения. Все още можеш да напуснеш борда.

Рейнолд не отговори. Скочи на кея, отвърза въжето, хвърли й го и отново се върна на борда.

— Това няма нищо общо със задълженията ми на сенатор — каза той, но не получи отговор.

Ким беше твърде заета с румпела и двигателя.

Но дори и да достигнеше максималните си шест възела, „Монрейл“ не бе в състояние да се състезава с много по-бързата яхта на младите хора.

— Можем само да сме доволни, че нощта е толкова ясна — каза Ким след известно време. — Иначе щяхме вече отдавна да сме ги изгубили от поглед.

— Как мислиш, накъде ли са тръгнали? — попита Рейнолд.

Ким вдигна рамене.

— Нямам представа. Наблизо едва ли има пристанище, където биха могли да влязат. Ако скоро не се отбият в някой залив или не намалят скоростта си, ще ги изпуснем. Трябваше да се свържем с пристанищните власти във Фрайди Харбър, след като ги открихме в ресторанта.

— Да, сигурно щеше да е по-добре, но сега е твърде късно. В най-лошия случай можем да включим радиостанцията и да алармираме шерифа. Ако се наложи, имам и още нещо предвид.

Ким въздъхна облекчено. Хубаво беше да знае, че той бе тук не само заради нея и тайно се надяваше, че не й се надсмива.

Тя не изпускаше яхтата от поглед и изведнъж забеляза, че разстоянието помежду им се скъсява.

— Завиват към Харисън Бей — каза тя и намали оборотите на двигателя. — Ще почакаме, докато влязат в залива и ще застанем на пост.

— Много добре познаваш околността.

Гласът му изразяваше изненада.

— Дъщерите ми и аз често идваме тук. Обичам тези малки разпръснати островчета. За съжаление тук наблизо е и Английската колония.

— Защо за съжаление? Какво лошо има?

— На времето англичаните са имали тук гарнизон. Днес той е исторически паметник, но е имало период, през който англичани и американци са спорили по въпроса къде трябва да минава границата. Накрая призовали неутрален съдия, който присъдил острова на Америка.

— Мислиш ли, че младежите са избрали за цел този остров?

— Може би. Това е една от възможностите.

Ким се поуспокои малко, когато наближиха залива и видяха, че яхтата, на младите хора е пуснала котва там. Тя насочи яхтата встрани от входа, откъдето можеха добре да наблюдават другото корабче, а самите те да бъдат скрити зад скалите, които образуваха нещо като естествено пристанище.

След като закотви „Монрейл“, Ким отиде при Рейнолд в кокпита.

— Нещо става там — каза тя тихо.

Една от двете двойки хвърли два големи сака в по-мощната лодка, после скочиха в нея и загребаха към плажа.

— Колонията някъде тук наблизо ли е? — попита Рейнолд.

Ким поклати глава.

— Не ми е ясно защо отиват на брега. Там няма абсолютно нищо.

Рейнолд стана.

— Ще поогледам. Ако забележиш нещо на другата яхта, свирни. Окей? Нали можеш да свириш с уста?

Ким не можеше да не се засмее.

— Това беше първото, което научихме при обучението.

Тя отвърза малката лодка и му я спусна. Рейнолд потопи греблата безшумно и след малко се скри зад скалите.

Ким чакаше и наблюдаваше яхтата. Всичко беше все така спокойно, сякаш никой не бе останал на борда. Другата двойка навярно си беше легнала. При мисълта за сън Ким се прозя неволно. Облегна се назад и прокара пръсти през косите си. Нощният въздух бе хладен и чист. Надигащият се прилив караше водата да се плиска леко о борда, но всичко наоколо беше толкова тихо, че тя с мъка държеше очите си отворени.

Чу Рейнолд, едва когато той почти бе стигнал до „Монрейл“. Той й хвърли въжето, а тя му подаде ръка да се качи.

— Няма от какво да се безпокоим — каза тихо Рейнолд, — поне до утре сутринта. Двамата, които слязоха от яхтата, разположиха спалните си чували на плажа и сигурно отдавна спят.

— Въпреки това трябва да сме нащрек.

— Знаеш какво значи това, нали? — попита той.

— Можем да се сменяме и за да не ме оставиш да спя през цялото време, аз ще поема първата вахта.

Рейнолд й се усмихна.

— Изобщо не съм уморен още. Какво ще кажеш, ако приготвя за двама ни горещо какао?

След няколко минути той донесе две димящи чаши и седна до Ким. Тя почувства близостта му, бедрата им се докоснаха и сърцето й заби по-бързо.

— Струва ми се, че не бих могъл да заспя, като знам, че ти седиш тук будна — каза той след малко, — но изведнъж се почувствах изморен. Може би е от соления въздух, с който не съм свикнал.

Той се обърна към нея и погледите им се срещнаха под слабата светлина, идваща от кабината.

— Впрочем, досещам се за един много подходящ повод да остана тук горе при теб.

Стана й ясно какво имаше предвид Рейнолд и мисълта за това я възбуди. Не без усилие успя да овладее гласа си.

— Лека нощ, Рейнолд.

— Но ще ме събудиш най-късно в полунощ, нали?

Той се наведе, целуна я нежно и се вмъкна в кабината.

Ким го чу да си тананика тихо, докато се приготвяше да легне. Усмихвайки се, тя се зави добре с одеялото и се облегна назад. Още веднъж обходи с поглед яхтата, която ясно се открояваше над спокойните води на залива.