Марго Макинтош
Рейнолд (1)

I

Следобедното слънце разпръскваше топлите си лъчи върху плажа на Луми Айлънд. Планината в средата на острова се издигаше над околната местност като гигантски гръб на кит. Със своята пищна зеленина Луми Айлънд изглеждаше като оазис посред океана. Слънцето се беше спуснало вече на запад и се готвеше да потъне в Пасифика зад Сан Хуан Айлънд.

Освен Ким Пъркинс, в този късен следобеден час на плажа бяха останали само още няколко любители на слънцето. Една майка с двете си синчета търсеше мидени черупки в мокрия пясък близо до края на скалите, а един мъж стоеше самотен на пясъчния нанос, който водата все още не беше заляла. Мъжът стоеше неподвижно, зареял поглед над морската шир.

Ким спря за момент поглед на стройното му атлетично тяло. Защо ли я заинтересува толкова? Тя хвана малката лопатка по-здраво и я заби в мекия пясък. При вида на мидите в ямката, която веднага се напълни с вода, се усмихна и си представи една вкусна вечеря, предусещайки удоволствието от нея.

Чайки прелитаха над бляскащата водна повърхност и кацаха по ниските скали, които скоро щяха да бъдат покрити отново от прилива.

Ким се изправи и се протегна. Беше висока и стройна, с тънък кръст и приятно заоблен ханш. Навътре в морето бе закотвена ветроходната й яхта „Монрейл“. Как само я обичаше! Единствено двете й дъщери и професията й на лекар имаха за нея по-голямо значение.

Близначките сега бяха на дванадесет години. Да отгледа две момиченца сама, никак не й беше лесно, но с помощта на Ана Маккензи, нейната икономка, досега не бе имала проблеми.

Докато Ким гледаше към яхтата, смехът на двете момчета, прозвучал съвсем наблизо, я откъсна от мислите й. Тя отново хвана лопатката, но забеляза, че кошницата, в която събираше мидите, бе вече почти пълна.

Няколко крачки по-нататък отново опита късмета си. В този миг един вик я накара да подскочи.

В първия момент Ким помисли, че е от две чайки, които се биеха, но след това чу втори вик, и този път можа да определи посоката му. Обърна се и видя до скалите майката на момчетата да маха отчаяно.

Ким захвърли лопатката и се втурна нататък. Едновременно с нея до мястото достигна и непознатият. Заедно се изкачиха по острите камъни и се добраха до жената, която стоеше, хлипайки, до единия от синовете си. Изглежда той бе паднал при катеренето и сега лежеше зашеметен върху камънака.

Непознатият се наведе, за да вдигне момчето, но Ким го задържа.

— Не го пипайте! Не бива да го местим, преди да се установи със сигурност, че няма вътрешни увреждания. Аз съм лекарка — обърна се тя към майката.

Жената я гледаше, изпълнена със страх.

— Сигурно не е чак толкова лошо — добави Ким и с уверени движения започна прегледа.

Най-напред провери пулса, след това постави малката си ръка на челото му.

— Господине — помоли тя непознатия, който все още стоеше коленичил до нея — ще бъдете ли така добър да намокрите ризата си във водата и да ми я донесете?

Мъжът слезе към прилива.

Когато се върна, Ким напръска леко лицето на момчето и избърса челото му с мократа риза. Никой не проговори, чуваше се само приглушеното хлипане на майката. Момчето бавно отвори очи, изпъшка и се опита да се изправи.

— Моля те, остани там — нареди му Ким спокойно и внимателно го задържа легнал.

В очите на момчето се появи страх при вида на непознатата жена, наведена над него.

Ким продължи да го преглежда, като му говореше успокоително. Попита къде го боли и помоли да раздвижи внимателно ръцете, краката и главата си.

— Как се чувстваш? Лошо ли ти е?

— Не, съвсем не — отговори момчето.

Ким се усмихна и се обърна към непознатия.

— Сега можете да го вдигнете.

Той кимна и се наведе, при което ръцете им леко се докоснаха. Почти без усилие вдигна момчето и стройното му тяло се изпъна.

— Хей — забеляза мъжът усмихнато, — това, което напипвам, да не би да са мускули? Много са добри за твоята възраст.

Хлапето се ухили и погледна към Ким, която вървеше до тях по пясъка. Мислите й се въртяха около нараняванията, които малкият все пак можеше да е получил, без тя да е могла да ги установи. Трябваше да се погрижи да бъде закаран в болницата и да му бъде направена рентгенова снимка.

В края на големия паркинг мъжът внимателно остави момчето на тревата и Ким още веднъж прегледа ръцете и краката му.

Майката протегна двете си ръце.

— Благодаря, много благодаря. Толкова се радвам, че вие бяхте тук точно в нужния момент.

После се обърна към непознатия.

— Благодаря ви много. Съвсем не знам какво щях да правя без вас двамата.

Ким погледна още веднъж очите на момчето и посъветва жената веднага да го закара в болницата.

Мъжът помогна да настанят детето в колата и после двамата с Ким се загледаха след синята лимузина, която бързо се отдалечаваше по крайбрежната улица.

— Много добре се справихте — отбеляза с уважение непознатият. — Какъв лекар сте? Явно чудесно се разбирате с децата.

— Ортопед-хирург съм — отговори Ким и отметна дългите си кестеняви коси.

Колкото по-дълго гледаше този мъж, все повече й се струваше, че някъде го бе срещала.

— Красота и дух — чу го да казва. — Чудесна комбинация.

Ким не отговори, а само му благодари с приятелска усмивка.

„Тя наистина е красавица“ — мислеше си непознатият, докато скрито я оглеждаше. И все пак не можеше да преодолее неприязънта си към жените, правещи кариера, макар тя да бе така атрактивна с дългите си крака, тънка талия и хубави гърди.

Беше срещал достатъчно жени като нея във Вашингтон, където пребиваваше в качеството си на сенатор от Монтана. Но можеше ли наистина да я сравнява с тях? Нещо в тази хубава лекарка му се струваше различно в сравнение с другите, които познаваше. Въпреки това бе по-добре и спрямо нея да бъде нащрек.

След доста дълго мълчание той подаде ръка на Ким.

— Приятелите ми ме наричат Рейнолд.

В гласа му неочаквано тя долови респектиращия тон, който досега не бе усетила. Поколеба се за миг, после пое дланта му.

— Бих искал да ви предложа едно питие — продължи с усмивка той, — но за съжаление не познавам този остров и не знам къде наблизо има ресторант. Дойдох с наета лодка от Кап Санти — обясни, като не пускаше ръката й.

— Благодаря, но мисля, че е време да се върна на моята яхта — отговори тя. — Приливът… По дяволите! — изруга Ким, сещайки се, че водата може да достигне кошницата и погледна към скалите.

— Хайде… Ако побързаме… — прозвуча гласът на непознатия.

Те побягнаха заедно нататък, изкатериха се и достигнаха кошницата точно в момента, когато водата заплашваше вече да я отнесе. Ръцете им се докоснаха и за миг погледите им се срещнаха, после Ким избухна в смях.

— Наистина спасихме кошницата, но погледнете си само панталоните! Мокър сте до коленете.

Той се погледна и също се засмя.

— Имате право! А защо още стоим във водата?

— Уместен въпрос — отвърна Ким.

— След вас, мадам. — Той направи театрално дълбок поклон и я последва назад към сухия пясък. Там се наведе и си нави крачолите до коленете.

Ким го наблюдаваше мълчаливо. В присъствието на този мъж се чувстваше странно несигурна.

— Бих могъл да запаля огън, ако искате — предложи той.

Ким поклати глава.

— Не, благодаря, наистина трябва да се върна на яхтата.

— Да не би да искате да кажете, че плавате съвсем сама с нея?

В гласа му прозвуча съмнение.

Лицето на Ким се помрачи. Защо мъжете непрекъснато отказваха да признаят на жените всякакви умения? Тя често бе чувала този въпрос, но никога зададен от жени.

— Разбира се, че сама я управлявам — отговори малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — И то от години.

Той я погледна учудено.

— Лекарка и умела ветроходка, събрани в една личност. Е…

Ето отново този надменен, ироничен тон, който Ким така мразеше.

— Значи мислите, че жените не бива сами да плават с яхта?

— Сигурен съм, че това също е една от областите, които жените оспорват на нас, мъжете.

— Това не ви харесва, така ли? — попита тя.

— Не, не искам да кажа това. Всеки ден се срещам с много интелигентни, пълни с енергия хора, някои от тях дори са жени. Впечатлен съм. Каква е дължината на яхтата?

— Около десет метра. — Ким посегна към кошницата и се изправи. — Благодаря, че ми помогнахте да спася вечерята си — каза тя и се обърна. Колебливо погледна още веднъж към него. — И затова, че ми помогнахте за момчето.

След това бързо тръгна към мостчето, където бе привързана лодката й.

През цялото време усещаше, че той гледа след нея. Слънцето вече бе изчезнало зад хоризонта и бе обагрило морето в преливащи се цветове.

Ким сложи кошницата в лодката, отвърза я и я изтика във водата. Тъкмо искаше да скочи вътре, когато изведнъж видя Рейнолд до себе си.

— Позволете ми да придържам лодката — помоли той и посегна към борда.

— Рейнолд, скоро ще стане тъмно — поколеба се Ким. — Надявам се, че имате сигнални светлини на вашата лодка, иначе е твърде опасно да се плава с нея в открито море.

— Не се тревожете, доктор…

Чак сега Ким осъзна, че изобщо не му бе казала името си.

— О, извинете. Ким Пъркинс.

— Значи доктор Ким Пъркинс? Наистина няма нужда да се безпокоите. Преодолявал съм и по-трудни неща, повярвайте ми.

Отново този поглед под гъстите вежди, който караше Ким да се чувства толкова несигурна.

— Освен това съвсем не е необходимо още тази вечер да се отправям в морето. И без това никой не ме чака вкъщи. Може би просто ще остана тук — свикнал съм на сандвичи с фъстъчено масло и даже ако ги ям тук, на плажа, за вечеря, ще се чувствам като у дома.

— Не, няма да позволя това — възрази Ким. — Не бих могла да се насладя спокойно на моите миди. Елате с мен на яхтата. Уловът ще стигне и за двама.

Непознатият се усмихна.

— Какво ви кара да ме каните? Състрадание или чувство на вина за мокрите ми панталони?

— Какво значение има това? — попита Ким. — Доколкото виждам, няма изгледи да ви бъде направено по-добро предложение.

Гърленият му смях бе единственият звук в спускащия се здрач. Когато той спомена сандвичите с масло, Ким реши, че сигурно е ерген. Дори и така да беше — какво я засягаше?

— Щом приемате нещата така, бих бил глупак, ако не приема поканата — каза той, качи се в лодката и хвана греблата.

— Няма нужда — протестира Ким.

— Приемете го като благодарност за вечерята — отвърна той и потопи веслата във водата.

Ким обгърна коленете си с ръце и леко потрепери, защото вятърът се бе усилил.

— Съжалявам — обади се мъжът, — но освен мократа си риза не мога да ви предложа нищо друго.

— Ей сега ще стигнем.

Гласът й прозвуча несигурно, защото изведнъж й стана ясно какво всъщност правеше. Би трябвало да е полудяла, за да вземе със себе си на яхтата един напълно непознат.

Преди да може да обмисли това, вече бяха стегнали до „Монрейл“.

Ким посегна към корабното въже, което висеше от борда и привърза лодката.

Със сръчно движение се покатери през релинга, а непознатият я последва.

— Трябва да облечете нещо топло — каза той.

— И вие също.

Тя се отправи към кабината. Той тръгна след нея и изчака, докато запали лампата. Мека светлина заля малкото помещение и му придаде уют.

Ким бръкна в шкафа и извади син моряшки пуловер.

— Ще ви бъде доста малък, но за съжаление изборът не е много богат.

После отиде в предната кабина и затвори вратата след себе си.

Рейнолд съблече мократа си риза и пробва пуловера. Той наистина беше малко тесничък, но все мак така бе по-добре, отколкото допира на мокрия плат до тялото му.

Огледа се и с удивление установи колко уютно бе подредена малката кабина. От двете страни имаше тапицирани пейки, които през нощта можеха да бъдат разпънати и да служат за легла. Преди Ким да затвори вратата, той бе видял в предната част също такива пейки, разположени под ъгъл.

Рейнолд издърпа надолу твърде късите ръкави на пуловера и се запита как ли изглежда. После се засмя. Държеше се като ученик, който иска да направи впечатление на някое момиче. Ким беше много хубава жена и освен това — явно изключително интелигентна. Не можеше да отрече, че му харесва.

Няколко минути по-късно вратата се отвори. Тя влезе, облечена в сив вълнен панталон и бял пуловер. Дългата й коса беше вдигната.

За миг, когато погледите им се срещнаха, Рейнолд почувства как помежду им сякаш премина искра.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Тук е твърде тясно за двама, но можете да седнете на пейката и да изчистите мидите. Надявам се, че знаете как. В хладилника има бяло вино, „Шабли“, мисля, което исках да пия с мидите.

Когато тенджерата беше вече на печката, Рейнолд й подаде чаша вино и тя седна на пейката срещу него.

— Все още не съм ви питала с какво се занимавате, Рейнолд. На почивка ли сте тук?

Той кимна.

— Да, карам отпуската си тук, на островите. Утре ще се присъединя към група по спортен риболов. Чух, че по тези места може да се улови чудесна сьомга.

— Но вие съвсем не приличате на рибар — засмя се Ким.

— Това трябва да е заради пуловера — засмя се и той и пак придърпа ръкавите надолу. — Не бих могъл да се дегизирам по-добре, за да скрия истинската си самоличност.

— Не, не е това — поклати глава Ким. — Преди, на плажа, ми се стори, че ви познавам отнякъде. Но вероятно така ми се е сторило. Откъде сте, Рейнолд? И каква всъщност е фамилията ви?

— Позволете ми да ви се представя. — Той стана и леко се поклони. — Рейнолд Бърнс, сенатор от Монтана.

Когато отново вдигна глава, Ким го гледаше с широко отворени очи.

— Знаех си, че ви познавам. Сега ми е ясно и откъде. Вие въведохте новия закон за болниците. Снимката ви често се появяваше във вестниците.

От всички мъже на света точно този ли трябваше да срещне?

— Значи вие сте човекът, който взриви цялата американска общественост? — продължи тя. — Защо ли не ви познах веднага? Знаете за кой закон говоря, нали, сенаторе?

Гласът на Ким звучеше все по-ядосано. Колко често си бе пожелавала да може да пипне този мъж за яката!

— Законът, който принуждава лекарите да изписват пациентите, независимо дали здравословното им състояние позволява или не, само защото определеното време е изтекло — щом не заплащат от собствения си джоб.

— Този закон е в сила повече от една година.

— Този факт обаче все още не го прави по-добър, сенаторе. И ако искате да знаете, аз лично не мога да го приема. Не ми казвайте, че не сте получил безброй оплаквания от лекари, пациенти и близките им, които всекидневно се сблъскват с безсмислието на този закон.

— Докторе, мога да си представя много добре, че вие, от гледна точка на лекаря, виждате нещата по друг начин, но помислете: медалът има винаги две страни.

— Това би трябвало да го кажете на себе си, сенатор Бърнс. Аз не смятам, че сте загубил време да мислите за втората страна.

— Напротив, тъкмо обратното, доктор Пъркинс. Участвах в обсъждания, които често продължаваха повече от дванадесет, дори четиринадесет часа. И така седмица след седмица. Не се говореше за нищо друго, освен за този закон. Към това прибавете изказванията в Конгреса, където най-способните умове на нацията взеха отношение по въпроса, между тях и някои от вашата професия. Мога само да се удивлявам, доктор Пъркинс, откъде черпите вашата информация. От някое медицинско списание може би?

— Не е нужно да ставате саркастичен, г-н Бърнс. Моите сведения се базират на личния опит, единственият сигурен източник в този случай. Нима не знаете, че хиляди болни и умиращи трябва да напуснат болниците, само защото правителството е констатирало, че лекари и болници поглъщат твърде много пари?

— Трябва да погледнете нещата и от другата им страна — каза той. — Повярвайте ми, ние не действахме лекомислено, а след като проведохме безброй проучвания, трябваше просто да поставим някаква граница. Болниците ставаха все по-скъпи и ние установихме, че в много случаи пациентите са се задържали там ненужно дълго.

От тенджерата на печката заизлиза пара, която изпълни малката кабина.

Ким намали температурата и махна капака.

— Мидите са готови — каза тя без всякакво въодушевление. — По-добре би било да приключим този разговор.

Тя вече копнееше да може да се наслаждава на почивката си на спокойствие, без този мъж, който развали удоволствието й от приятно прекараните дни.

— Като лекар би трябвало да знаете, че спорът по време на ядене вреди на стомаха. Хайде, нека изпием по още една чаша вино и да поговорим спокойно. Може би все пак ще намерим някакъв компромис и ядът ви ще мине.

— Аз съм спокойна — подскочи Ким. Как изобщо беше възможно да вижда в този мъж най-върлия си противник и въпреки това да го намира толкова привлекателен?

— Взех тази толкова закъсняла отпуска, за да си почина от проблемите, които вие създадохте.

— Окей, тогава пийнете още една глътка вино и да поговорим за нещо друго. Съгласна ли сте? Мидите ухаят превъзходно и трябва да призная, че съм ужасно гладен.

Безнадеждно беше да се бори срещу този мъж. Ким реши да не позволява да развалят почивката й, нито той, нито законът му.

Изсипа мидите в една купа, постави я на масата и седна отново срещу него. Топяха бял хляб в соса, вземаха си миди от купата и отпиваха от виното. Коленете им се докосваха под тясната маса и колкото и да се мъчеше да се отдръпне от Рейнолд, това просто не й се отдаваше.

„Няма да продължи дълго — утешаваше се тя, — ще си замине и ще ме остави да се наслаждавам на спокойствие на отпуската си.“

Рейнолд напълни пак чашите. Яхтата се поклащаше леко и Ким се заслуша в надигащия се вятър. Като вдигна глава отново, срещна погледа му и за момент двамата се гледаха мълчаливо.

— Все още не мога да повярвам, че жена като вас кръстосва съвсем сама сред тези прекрасни острови — каза Рейнолд. — Не сте ли скрила все пак някой съпруг в един от тези шкафове?

Ким се засмя.

— Не, нито тук, на яхтата, нито вкъщи. Но имам две дванадесетгодишни дъщери.

Вятърът разклащаше „Монрейл“ така силно, че чиниите започнаха да се плъзгат по масата. Ким бързо ги прибра в малката мивка.

— Вятърът се засилва. По-добре би било да се погрижите за безопасното си връщане на брега.

Рейнолд стана и се приближи до нея. В този момент яхтата се наклони силно и Ким политна срещу него. Той я обгърна с ръце и за миг те бяха така близо един до друг, че тя можеше да усети как бие сърцето му.

Ким не се опита да се отдръпне. Почувства как в нея се надига един дълго потискан копнеж, срещу който бе безпомощна, докато се намираше в прегръдката му.

Внезапно Рейнолд наведе глава и я целуна. Ким знаеше, че няма сили да го отблъсне, но изведнъж той се отдръпна и я задържа с протегнати ръце на разстояние от себе си.

— Не трябва и двамата да се излагаме на вятъра навън — каза той и гласът му прозвуча дрезгаво. — Ще взема лодката, а утре сутринта ще поръчам да я докарат обратно до яхтата.

Той напусна кабината, преди Ким да успее да отговори нещо.