Марго Макинтош
Рейнолд (18)

XVIII

„Четирите сезона“ бе един от изисканите ресторанти в хотел „Олимпик“ — солиден и елегантен. Келнери в бели сака бързаха насам-натам със сребърни табли и сервираха избрани ястия.

Ким каза на управителя на салона името на Рейнолд и бе отведена до ъгловата маса, разположена на дискретно място зад големи саксии с растения. Келнерът й бе помогнал вече да седне, когато се появи Рейнолд.

Подаде й ръка и удължи докосването повече, отколкото бе необходимо. Взираше се в лицето й така, сякаш чакаше да намери отговор на нещо, което Ким не можеше да отгатне.

Тя се питаше дали съмненията, които я бяха измъчвали цялата сутрин, не се бяха отразили на лицето й.

Но всичко изчезваше, когато бе до него и усетеше близостта му. Тя знаеше твърде добре с каква сила я връхлиташе меланхолията, щом останеше сама. Самотата, безнадеждното чакане той да се обади, я бяха извадили от равновесие. Никога не беше допускала, че може да се чувства така.

Но въпреки всички страхове и съмнения, когато Рейнолд бе при нея, започваше да вярва, че е възможно за тях да има общо бъдеще и че ще успеят да преодолеят пречките, които стояха на пътя им.

Рейнолд нежно погали ръката й.

— Не съм преставал да мисля за теб, откакто снощи се разделихме.

— Наистина ли? — Ким се засмя. — Означава ли това, че не си спал изобщо?

— Напротив, спах и те сънувах. Приказни сънища, и се надявам те да се сбъднат.

Гледа я известно време нерешително.

— В мислите си постоянно си повтарях и подреждах думите, които исках да ти кажа, да ти обясня…

— Не вярвам да имаш нужда от това. Та ти си свикнал да държиш речи — отбеляза усмихнато Ким.

— Вярно е. Когато се касае за политика или обществени работи, мога да говоря свободно и без подготовка. Но това е друго нещо, ти го знаеш. Страхувам се, че току-що проиграх шансовете си, но ще опитам всичко, за да те убедя.

Ким го наблюдаваше изненадана. Да се колебае не беше в характера му. Обикновено той беше самоуверен и знаеше точно какво иска и как да го постигне. Сега обаче изглеждаше нервен и несигурен и я гледаше така, сякаш се готвеше да я моли за извинение.

— Бях такъв глупак — чу го да казва. — Като си помисля за това, започвам да се чудя защо ли изобщо продължаваш да ме слушаш след всичко, което ти и близначките преживяхте заради мен.

Ким поклати глава.

— Рейнолд, ти нямаш никаква връзка с бягството на момичетата.

— Може би, но тази мисъл не ме оставя намира. Все ми се струва, че нищо нямаше да се случи, ако не се бях държал така.

— Но това още съвсем не означава, че си глупак. Ти… — Ким не знаеше какво да каже.

— Не ти се обадих, макар добре да знаех, че чакаш. Постъпих детински, признавам си. — Той замълча, като че ли търсеше подходящите думи.

— Доста време ми бе нужно, за да разбера колко невъзможно се държах. Обичам те и ти се възхищавам, че си успяла да отгледаш близначките съвсем сама. Не преставах да мисля и за моята кариера и се опитвах да си изясня дали това няма да ми навреди, макар че в този момент се срамувам от мислите си.

Тези думи подействаха на Ким като плесница. Признанието й наистина се бе отразило на отношенията им. Той не беше по-добър от другите мъже. От една страна, искаше да бъде с нея, от друга обаче се страхуваше от последствията. И сега се опитваше внимателно да й даде да разбере, че окончателно ще прекъсне връзката си с нея.

Миналото й бе причината да не й се обажда! Когато осъзна това, почувства прилив на сила и решителност, които бе изгубила в последно време.

Несъзнателно изправи рамене. Нямаше да му позволи да усети колко дълбоко я бе наранил. Винаги е била силна, беше се грижила сама за дъщерите си и за себе си, и така щеше да бъде и занапред.

Рейнолд беше първият мъж, комуто бе разказала миналото си и сега съжаляваше за това. Поне беше честен и признаваше, че кариерата му е по-важна от всичко.

Никога преди не бе обичала толкова искрено, дълбоко и всеотдайно, но въпреки това трябваше да успее да го изхвърли от сърцето си и да продължи да живее.

Рейнолд протегна ръка към нейната, но в този момент дойде келнерът и остави листа с менюто на масата. Ким не пожела да го отвори.

— Не съм гладна.

— И аз не съм — съгласи се Рейнолд. — Може би по чаша вино?

Преди Ким да успее да откаже, той поръча виното.

Когато им донесоха пълните чаши, Рейнолд взе своята в ръка и я вдигна нагоре.

Ким го гледаше с недоумение.

— Рейнолд, защо се държиш така, сякаш има нещо за отпразнуване? Знам, че вече не изпитваш към мен онова, което изпитваше преди. Разбрах това, когато не ми се обади. И щом кариерата ти е по-важна от мен, аз ще съумея да го приема.

Когато остави чашата на масата, ръката му трепереше. Той се взираше в нея и не можеше да повярва на думите й.

— Като лекар твърде бързо поставяш диагнозата, Ким. Зная, че мълчанието ми те е засегнало по-дълбоко, отколкото ми се искаше, но в момента се държиш като своенравно дете.

На челото на Ким се появи дълбока бръчка. Защо й говореше така? Каква представа имаше той за чувствата й?

— И откъде знаеш какво ме засяга и какво не? — попита тя гневно.

— Не е необходимо да го зная, чета го по лицето ти. — Той сплете пръсти и подпря лакти на масата. — Знаеш ли, ако келнерът не ни беше прекъснал в решаващия момент, нямаше да седиш така ядосана срещу мен.

— Не съм ядосана!

— Може би все пак ще ми позволиш да довърша онова, което исках да кажа — помоли Рейнолд. — Вярваш ли, че щях да дойда, ако не те обичах толкова? Признавам, че малко се паникьосах, когато размислих над това, което ми разкри.

Той взе чашата си и отпи глътка вино.

— Обичам работата си. Знаеш, че при следващите президентски избори ще се кандидатирам. Дотогава има още много време. Подобна сериозна стъпка трябва да се подготви и планира грижливо.

Той се наведе напред и я загледа настойчиво.

— Да, Ким, това много ме интересува, но през последните седмици прозрях, че нищо не може да бъде чак толкова важно, че да предам жената, която обичам. Никой пост на света не е достатъчно висок, че да ме накара да се откажа от любовта си.

Рейнолд замълча за миг, без да сваля поглед от нея.

— Ако партията, или който и да е друг, не желаят да приемат това, тогава аз няма повече да съм на тяхно разположение. Много е просто, Ким. За съжаление ми отне доста време, докато стигна до това заключение. Прости ми, че ти причиних толкова неприятности.

Той се облегна назад.

— Така, сега знаеш всичко. Исках да ти го кажа, но келнерът ни прекъсна.

Ким мълчеше. Този обрат настъпи твърде бързо за нея, за да е в състояние да реагира веднага.

Рейнолд се пресегна, взе ръката й и я погали нежно.

— Това беше най-трудната реч, която някога съм държал в живота си — отбеляза той, а по устните му играеше усмивка. — Сега, преди да кажеш нещо по този въпрос, ще трябва сериозно да го обмислиш. Не искам да вземаш прибързано решение.

— А какво по-точно трябва да обмисля, сенаторе? — попита тя със смях.

Само преди минути Ким бе стигнала ръба на отчаянието и не беше сигурна дали някога ще може да забрави Рейнолд. Изведнъж всичко се промени и тя беше зашеметена от внезапното щастие, което я връхлетя.

— Това дали желаеш да се омъжиш за мен — чу тя гласа на Рейнолд. — Бих желал да станеш моя жена.

Лицето й светна в щастлива усмивка и й се прииска да извика отговора така силно, че да може да го чуе целият свят. Вместо това тя каза съвсем тихо, но с цялата сила на любовта си:

— Да.