Марго Макинтош
Рейнолд (11)

XI

Рейнолд хвана Ким за ръката и двамата затичаха под подрязаните, покрити с мъх дървета към малкото мостче, построено в японски стил, което водеше към голяма поляна.

Младежът с червената риза се беше мушнал в тълпата посетители, които се разхождаха край ниски, обрасли с рози аркади. До естрадата, където се изнасяха концертите, двамата преследвачи внезапно го изгубиха от поглед.

— Нека се качим в павилиона — предложи Ким и посочи малък хълм, където се издигаше бял павилион.

Не след дълго стояха задъхани там и се оглеждаха.

— Ето го — каза Рейнолд и Ким видя момчето с червената риза, малко преди да изчезне зад едни високи храсти.

Рейнолд я повлече със себе си надолу по стълбите, направо през затревената площ, към долната част на парка, където фонтани всред изкуствено езеро разпръскваха приятна прохлада.

— Но къде изчезнаха? — хвана го Ким за ръката. — Изгубихме ги. Не виждам и хората от охраната?

— Те сигурно… — Рейнолд млъкна по средата на думите си. — Виж! Нещо се движи там под дърветата край брега. Остани тук и чакай. Ще се опитам да разбера какво става.

— Но долу зад храстите паркът свършва — възпротиви се Ким развълнувано.

— Там може да са единствено електросъоръженията за осветлението на езерото и фонтаните.

Рейнолд се обърна и тъкмо се канеше да се прехвърли през ниския зид, който ограждаше пътеката, когато забеляза двете момичета да стоят до един стълб, на който бе монтирана малка зелена кутия. Рейнолд предположи, че това е табло с предпазители.

— Бренда и другото момиче — пошепна той на Ким. — Не ги изпускай от очи.

Ким си проправяше път сред летовниците, за да се добере до девойките. Обърна се още веднъж назад и видя, че Рейнолд почти бе стигнал до езерото. Тъкмо искаше да продължи пътя си, когато двете момичета изневиделица застанаха точно пред нея.

— Не е лошо — каза едното подигравателно. — Как успя да се освободиш?

Ким се канеше просто да ги подмине и да продължи, ала в този момент видя откъм гърба им да се приближава мъж с униформа на охраната, а веднага след него се появи още един.

Тя остана спокойно на мястото си и продължи да ги гледа.

— Какво биха казали родителите ви, когато научат какво се канехте да направите?

Бренда отметна назад глава, смеейки се, после подскочи уплашено, защото забеляза отстрани стария пазач, когото бяха нападнали. Тя посегна да хване ръката на другото момиче и искаше да побегнат, но видя, че зад нея стои още един пазач.

Ким посочи с ръка към езерото, където Рейнолд тъкмо се бореше с младежа с червената риза.

— Побързайте — извика тя, — трябва да му помогнете!

Не каза нищо за бомбата. Около нея и момичетата се бяха събрали любопитни минувачи и следяха разговора. Не искаше сред тях да избухне паника.

Един от служителите на реда постави белезници на двете момичета и ги отведе. Пазачът подкани хората да направят място, но тълпата все още не се разпръскваше.

Ким стоеше край пътя и се взираше надолу към езерото. Не се виждаха нито Рейнолд, нито двете момчета. Тя чакаше с притаен дъх и видя как мъжете от охраната се отправиха към дърветата и се скриха от погледа й. Само след минута те отново се появиха. Всеки от тях водеше по един от младежите, чиито ръце бяха в белезници.

 

 

Рейнолд и Ким седяха в ресторанта и пиеха чай. Собственикът бе дошъл при тях на масата и бе настоял тази вечер да бъдат гости на заведението. Те се съгласиха с удоволствие.

Собственикът им бе съобщил, че екип от телевизията щял да пристигне, за да ги интервюира. Ким бе приела, но при условие, че въпросите ще се отнасят само до случая в парка.

— Много трудно ли беше да обезвредите бомбата? — попита Ким, докато чакаха хората от телевизията.

— Да, трябва да призная, че доста ме беше страх — отвърна Рейнолд. — Досега само веднъж съм правил такова нещо, преди време, във Виетнам. Трая едва няколко минути, но ми се сториха цяла вечност. Съвсем аматьорска работа, между другото — динамит и часовник, — но въпреки това стопроцентово смъртоносна.

— Ако бомбата бе избухнала в езерото, нямаше да може да нарани никого, нали? Алеите са доста далече от него.

— Имаш право, бомбата едва ли щеше да навреди някому. Всичко е точно така, както ти го предполагаше. Тези деца не са искали да убиват никого, а само да привлекат вниманието върху себе си. А този Алекс, който си играеше на водач, бе най-страхлив от всички.

— Все пак те постигнаха това, което желаеха. Утре всички вестници ще пишат за тях. Надявам се само това да им е добър урок за цял живот.

Ким се взираше през големия прозорец на ресторанта, който гледаше навън към парка. Слънцето се беше скрило и вече притъмняваше.

— И ти ли си така уморен като мен?

— Уморен? Да, но не така, както вероятно си мислиш. Искам да съм с теб, само двамата, нищо повече.

Междувременно бяха пристигнали телевизионните репортери и вече разполагаха нещата си в стаята с камината. Когато Рейнолд и Ким влязоха там, сърцето и се разтуптя при мисълта, дали репортерите наистина ще се придържат към условието да задават въпроси, единствено свързани с инцидента в парка.

Атрактивна млада жена дойде при тях и им постави по един миниатюрен микрофон. Интервюто започна с кратко изложение на това, което се бе случило. Пръв говори Рейнолд и когато Ким видя колко спокойно и невъзмутимо се държи той, изчезна нервността, която я бе обхванала.

Тя излагаше фактите точно, без никакви затруднения. Със загриженост сподели мнението си за погрешното възпитание на младите хора, които са искали само да им бъде обърнато внимание и за това, че бомбата не би могла да нарани никого при експлозията си във водите на езерото.

Интервюто продължи почти половин час, но на Ким й се стори, че е траяло само няколко минути. Въпреки това въздъхна облекчено, когато Рейнолд я поведе обратно към салона на ресторанта и специално подредената за тях маса.

Келнерът чакаше, готов да приеме поръчките им.

— Изненадах се, когато се съгласи на това интервю — каза Ким. — Мислех, ме не желаеш да се показваш пред обществеността в компанията на непозната жена.

Рейнолд хвана ръката й.

— Ти не си непозната жена — отговори тихо той. — С теб всичко изглежда различно, Ким. Изобщо не се поколебах да застанем заедно пред телевизионната камера.

Ким се усмихна. Репортерката наистина бе задавала само въпроси, отнасящи се до инцидента в парка. Но какво би могло да стане, ако някой се заинтересува и започне да души около нейния минал живот?

— Рейнолд, трябва да позвъня на децата — каза Ким изведнъж. — Не искам чак утре от вестниците да научат в какво е била забъркана майка им.

— В преддверието видях телефонна кабина — насочи я Рейнолд.

Когато Ким се върна, Рейнолд я запита закачливо:

— Е, изненадаха ли се от твоите геройски дела?

— Вкъщи нямаше никой. Нищо не разбирам.

— Не се тревожи — опита се да я успокои Рейнолд.

— Сигурно не е нещо особено.

Малко по-късно сервираха вечерята и Ким позабрави тревогата си.

Разговаряха за това какъв различен живот водят двамата, а Ким се опитваше да го дразни на тема закона за болниците.

— Може би още веднъж ще се занимая с него — обеща Рейнолд.

— Много великодушно от ваша страна, сенаторе. Казах ли ти вече, че ти си блестящ политик? Бях наистина горда да се появя с теб по телевизията.

— Аз винаги се гордея, когато ме виждат с теб, Ким. Все пак трябва да призная колко съм доволен, че това интервю ще се излъчва само по местния телевизионен канал.

— Не съм много сигурна в това — отговори Ким. — Все пак инцидентът стана в Британска Колумбия и това го прави извънредно интересен.

— Да, може би си права. — Той загрижено смръщи чело.

— Това май не ти харесва?

— Е, трябва да се примиря. За медиите това е направо плячка, паднала от небето. Сенатор от Монтана плава с яхта в компанията на непозната красавица.

— Мислиш ли, че ще се опитат да научат нещо повече за мен?

— Възможно е.

— Това лошо ли е за теб?

— Е, няма да е най-доброто преди избори…

— Значи се тревожиш?

— Сега няма смисъл, вече се е случило. Но какво има, Ким? Като че ли виждаш проблемите по-големи, отколкото аз.

— Не, няма проблеми — отговори колебливо Ким. — Сетих се, че тогава във Фишерманс Бей ти изказа някои съмнения.

— Оттогава всичко между нас се промени, не забравяй това.

Когато по-късно келнерът бе разчистил масата и те пиеха кафе, Ким реши да се опита още веднъж да се свърже с дъщерите си. Тъкмо се канеше да стане, когато изведнъж чу зад себе си високи гласове, които й бяха твърде добре познати.

Тя скочи и се обърна.

— Трейси, Мегън! Къде… Ана…?

Двете момиченца се смееха и говореха едновременно. Ана Маккензи стоеше до тях и се усмихваше.

— Те настояха, доктор Пъркинс — каза тя, когато най-после стана малко по-тихо и можеше да бъде изслушана. — След като гледаха новините и разбраха какво се е случило тук, просто не можах да ги удържа. Позвънихме на вашия приятел Джордж Карлсън и той ни докара с „Чесната“ си.

— Мамо, ти си известна! — Косите на Трейси се люшкаха насам-натам по раменете й, тъй като не можеше нито за секунда да стои мирно.

Мегън хвана ръката на майка си.

— Всичко наред ли е? Искам да кажа, нали не са те наранили?

Ким поклати глава и се засмя.

— Хайде, седнете на масата. Какво искате да хапнете?

След като вълненията позатихнаха и всички седнаха на масата, Ким представи момичетата и икономката на Рейнолд.

Не само на него му направи впечатление, че след това близначките като че ли размениха ролите си. Трейси седеше мирно, събрала ръце в скута си, а Мегън само леко се усмихна, когато подаваше ръка на Рейнолд.

— Тази нощ на яхтата ли ще спим?

„Практичната Мегън — помисли Ким. — Иска веднага да си изясни какви са отношенията ни и дали мъжът също ще нощува там.“

— Все още не съм мислила за това, Мегън — отговори тя.

— Гладка съм. — Трейси избягваше да гледа към Рейнолд. — Можем ли да си поръчаме това, което ти ядеш, мамо?

— В менюто има още много други неща — намеси се за първи път Рейнолд. — Какво ще кажете за горещо мляко с шоколад?

— Ние пием чай. — Мегън изрече това така, сякаш беше обидно да им се предлагат такива детски питиета.

— Откога? — попита Ким изненадано. — Досега винаги с удоволствие сте пили мляко или какао.

— Това вече се промени — отговори самонадеяно Трейси.

Ким погледна към Ана, която само вдигна рамене и не каза нищо.

— Аз ще пия мляко с шоколад — реши Ким, — както предложи сенатор Бърнс.

След като дадоха поръчката, тя продължи да наблюдава въпросително дъщерите си. Какво им ставаше и на двете? Никога не бяха се държали така недружелюбно и неучтиво. Долови напрежението, което цареше на масата, докато Трейси и Мегън ядяха десертите си, а Ана пиеше кафе.

Ким съвсем не така си бе представяла вечерта след такъв изпълнен с вълнения ден. Този неочакван обрат на нещата съвсем не й харесваше.

— Къде ще нощувате, сенатор Бърнс? — обърна се неочаквано Трейси директно към Рейнолд.

— Ще преспя във Виктория, защото утре сутринта имам съвещание в Сиатъл — отговори той спокойно и само Ким знаеше, че това бе лъжа.

Той погледна часовника си.

— Добре, че ми напомни, Трейси. Вече е доста късно, трябва да побързам, за да мога да си резервирам самолетен билет.

Ким се изправи. Дали ще може да остане насаме с него поне няколко минути? Ала веднага забеляза, че ситуацията не беше подходяща.

Близначките също бяха станали прави и стояха плътно до нея.

Рейнолд й подаде ръка и я погледна в очите.

— Благодаря за приятно прекараното време при езерото — каза той.

— Мамо, уморена съм — намеси се Трейси. — Хайде да вървим.

— Тръгвайте двете напред — предложи Ким и ги побутна към вратата. — Веднага ще ви настигна.

Трейси направи гримаса.

— Вече разбрахме. Знаем кога сме нежелани.

Ким онемя. Не бе и помисляла дори, че милите момичета биха могли да се държат по този начин. Преди, когато често се срещаше с Рон, никога не бяха правили такъв театър. Дали не усещаха интуитивно, че отношението й към Рейнолд е по-различно? Понякога децата са по-проницателни, отколкото възрастните предполагат.

— Няма нужда да обясняваш нищо — намеси се Рейнолд веднага, след като близначките излязоха. — Знам, че двете обикновено не се държат така. Няма защо да се извиняваш заради тях.

— Въпреки това ще си поговорим, когато отидем на яхтата.

Бяха прекъснати от Ана, която дойде да се сбогува. Искаше да прекара известно време с братовчедката си и да се върне навреме в Сиатъл за пристигането на Ким и децата.

— Не им се карай, Ким. Ще обсъдим това, когато ви посетя. Кога ще се прибереш отново вкъщи?

— Още три дни ще останем в морето, после си отиваме у дома.

— Добре. Сега ще отлетя до Портланд, а после ще ми остане достатъчно време, преди да е необходимо да се връщам във Вашингтон.

Рейнолд държеше ръката й и дълго я гледа в очите. След това се обърна и тръгна към вратата. Там се спря, обърна се още веднъж, помаха й с ръка и излезе.

Ким пое дълбоко въздух и се опита да потисне чувството на самотност, което отново се опитваше да я завладее.