Марго Макинтош
Рейнолд (6)

VI

Ким и Рейнолд седяха в полупразното заведение на хълма на пристанището и отпиваха от горещото кафе, когато изведнъж от една маса в отсрещния ъгъл долетя силен смях.

Ким се обърна… и се вцепени! Там седяха младите хора, които търсеха.

— Рейнолд, виж само!

Той също бе забелязал малката група.

— Трябва да изчакаме, докато си тръгнат и да ги последваме. Не ги гледай така явно — предупреди я той. — Държа четиримата под око.

Ким го погледна замислено.

— Рейнолд, все още можеш да се оттеглиш, помисли добре. Все пак си в отпуска и искаше да си починеш от напрегнатата предизборна кампания.

— А при тебе как е? Не мога да си представя, че обикновено прекарваш отпуската си в преследване на младежи, които искат да вдигнат нещо във въздуха.

— Не, разбира се, че не. Но този път просто не може другояче. Имам непреодолимото чувство, че съм права.

Рейнолд хвана ръката й през масата и я задържа. Колко много значеше тази жена за него! Трябваше да съществува някаква възможност да съчетаят неговия живот във Вашингтон с нейния в Сиатъл. Струваше си да помисли по този въпрос.

— Искам да ти помогна — каза той тихо и погали ръката й. — Разбира се, ако искаш да съм до теб.

— Да, искам — отговори Ким също толкова тихо.

— Добре, тогава ще остана с теб, докато приключи тази история, или докато се срещнеш с дъщерите си във Виктория. Бих искал да се запозная с тях при първа възможност.

— Ако дотогава не успеем, трябва да предупредя Ана.

Зарадва я желанието му да се запознае с Трейси и Мегън. Ким бе запланувала дълъг уикенд с дъщерите си, преди да продължи плаването към канадските Гълф Айлъндс.

Тези почивни дни през лятото във Виктория бяха станали почти традиционни. Ана Маккензи щеше да заведе двете момичета там и после да посети една братовчедка наблизо.

Изведнъж Рейнолд прекъсна мислите й възбудено:

— Не поглеждай натам, четиримата са станали и се готвят да тръгват.

Изчака малко, после грабна ръката й.

— Ела — каза той и остави банкнота на масата. — Тъкмо излизат.

Ким и Рейнолд последваха групата навън в хладната пещ. Острият вятър бе спрял, откъм морето полъхваше само лек бриз.

Вървяха мълчаливо един до друг. Ким виждаше отстрани широките му рамена и лицето с остри черти. Искаше й се да го докосне, да се притисне до него и да усети устните му върху своите.

Малко преди доковете пътят стана тесен и Рейнолд хвана отново ръката й. Очите им се срещнаха под светлинна на лампите и за миг Ким забрави защо е тук.

Тогава някой от групата извика нещо, което те не успяха да разберат, друг се изсмя високо. Откъм лодките в пристана долетяха сърдити гласове, които протестираха против нарушаването на нощната тишина.

Внезапно един от младежите спря и запали цигара. Рейнолд задържа Ким, така че разстоянието между тях да остане същото. Мъжът бе прикрил пламъчето с ръка, за да го запази от вятъра. После свали длан, вдигна кибритената клечка нагоре и вятърът загаси пламъка. Смеейки се, младежът викна към другите:

— Точно така ще духнем тези острови!

Останалите се присъединиха към смеха му и някой изимитира експлозия.

Ръката на Ким трепереше така силно, че Рейнолд бе принуден да я успокои. Прегърна я и я притегли към себе си.

— Ще ги наблюдаваме — каза той тихо, — ако трябва дори цяла нощ. Яхтата им не е далече от нашата — допълни Рейнолд, когато видя, че младежите се качват на борда.

— Най-добре да останем на палубата — предложи Ким. — Най-малкото докато се уверим, че нямат намерение да отплават.

Тя слезе долу и донесе вълнено одеяло.

Рейнолд стоеше на релинга и наблюдаваше другата яхта. После се върна до Ким и видя одеялото в краката й.

— Дали е достатъчно голямо за двама?