Джей Ръсел
Тунел (5)

5.

— Часови!

— Аха. Искам да кажа… първи.

— Какво е положението?

— Всичко е наред.

— Часови!

— Втори.

— Какво е положението?

— Всичко е наред!

— Часови!

Слабо пропукване.

— Часови!!

Тишина и статично електричество. Раздвижване. Млади черни ръце посягат към оръжия и пълнители. Моргън стиска своя „Глок“. Седемнайсет патрона. Пълна готовност.

Сигнал по интеркома. Задъхан глас.

— Трети.

— Къде беше, Къртис?

— Хей, Моргън, трябваше да се справя с Уолис.

— Казах ти бе, Къртис, ще се занимаваш с голямата черна маймуна, след като ти свърши дежурството. Всичко наред ли е?

— Уф, човече…

— Не ме карай да се съмнявам в теб, Къртис. Ако се наложи да те наблюдавам, ако изобщо ми хрумне такова нещо, хич няма да ти е гот. Обещавам ти го. Чуваш ли ме?

Кратко мълчание.

— Чувам те, Моргън.

— И?

— Ясно ми е.

Все още непокорни нотки.

— Моля?

— Ясно ми е.

Покорство.

— Моля?

— Ясно ми е.

Пълна победа.

— Часови!

— Трети.

— Какво е положението?

— Всичко е чисто, Моргън.

— Така те искам, Къртис. Карай в тоя дух.

Другите бяха оставили оръжията си, но Моргън продължи да стиска лъскавия си „Глок“. Прокара гладката тъмна цев по покритата си с белези буза и се замисли за Къртис. Не му харесваше това колебание в отговора. Никога не беше имал проблем с него, но Моргън предпочиташе да се справя с проблемите още в зародиш. Кило предпазливост струва колкото грам лекарство, винаги казваше майка му и той приемаше думите й присърце. Спокойно можеше да се прости с Къртис, обикновен редник. Безброй други с нетърпение чакаха да заемат мястото му.

Моргън Карти, от друга страна, бе единствен по рода си. Поне така смяташе той. Като шеф на „Трей-дюс“, Моргън беше един от най-могъщите хора в Лос Анджелис. Тази мисъл го накара широко да се усмихне. На двайсетгодишна възраст не можеше законно да си купи кутия бира от някоя закусвалня, но можеше да заповяда да убият когото и да е в града.

Никой си нямаше и представа кой е. Снимката му никога не се появяваше по вестниците или телевизията. Не знаеше дали ченгетата са сигурни за името му. Но властта му беше абсолютна. Понякога си представяше как се появява по някоя от онези стари реклами на кредитни карти:

— Здрасти. Вие не ме познавате, но аз бях оня, дето нареди да изнасилят майка ви и да нахранят питбула ми с нея. Естествено, черният ми гъз не ви говори нищо, но аз бях оня, който пръсна главата на хлапето ви на връщане от училище. Ето защо аз нося тази кредитна карта.

Само че нямаше карта на „Американ експрес“ с името М. Карти, написано с големи черни букви. Единствено „Глок“-ът винаги му бе подръка. Веднъж Моргън нареди на хората си да му доведат някакъв пиян доктор, защото искаше да разбере дали пистолетът му може физически да бъде закачен за тялото му. Лекарят се уплаши, но въпросът го накара да се изсмее. Да се изсмее пред „Кръвта“.

Затова Моргън нямаше друг избор, освен да го застреля.

С петдесет и един куршума.

След това се отказа от идеята, но рядко изпускаше от ръце пистолета и никога не го оставяше надалеч от себе си. Патлаците бяха икони, а „Глок“-ът беше неговата църква.

Но тунелът бе негово спасение.

За малко повече от две години Моргън издигна „Трей-дюс“ от незначителен клон на „Кръвта“ до настоящото й положение на най-могъща банда в южната част на централен Лос Анджелис. Територията им излизаше далеч извън първоначалния им район на 132-ра улица. Моргън си спомняше, че когато на девет години беше влязъл в бандата, „Трей-дюс“ все още се бореха с „Крипс“ за контрол над собствената им пресечка.

Отлично си спомняше и деня, в който извърши първото си убийство — с ръждясал тъпонос патлак трийсет и осми калибър, задигнат от убито ченге — когато „Кръвта“ разби последните от „Си Си Крипс“ с вече легендарната сеч в Атинс Парк. Някакъв два пъти по-голям и по-едър от него тип го наръга в корема, но Моргън го изненада с патлака и пръсна черепа на скапаняка. Не минаваше и ден, без да посочи дългия белег на стомаха си и триумфално да покаже как мозъкът на онзи се разсипал по сухата трева.

Оттогава Моргън и „Кръвта“ бяха извървели дълъг път. Бяха започнали от Комптън и постепенно завладяваха града. С пистолет в едната ръка и тунел в другата.

От самата мисъл за златната дрога ужасно му се прииска. Боцкаше се девет-десет пъти на ден и като че ли не можеше да престане.

Не искаше да престане.

Моргън се огледа наоколо в стаята. Както винаги К’тома пазеше на вратата, но повечето от другите се бяха изтегнали по диваните или на пода, летяха в небесата или гледаха широкоекранния телевизор. На стълбището Джу Джу се канеше да начука някаква кранта. Тя държеше ръцете си скръстени, за да му попречи да я сграбчи за увисналите цици, но двамата се кикотеха и нямаше съмнение, че момичето не след дълго ще се предаде. Иначе защо беше тук? Лютис ги наблюдаваше и изглежда малко ревнуваше. Предишната седмица ченгетата бяха пипнали последното му гадже да проституира и оттогава той бе в кофти настроение.

Сред празните кутии от пица и бирени бутилки из стаята бяха пръснати спринцовки. Сребристите им игли проблясваха като котешки очи нощем. Моргън внимателно остави „Глок“-а в скута си, пресегна се и взе една от тях, като случайно се убоде по пръста с мръсната игла. Без да се замисля, той облиза с език малката капка кръв. Ръцете му — също като на всички други — бяха татуирани с абстрактни мотиви от боцкането. Няма нужда да взимаш кръвна проба, за да разпознаеш наркомана, просто трябва да му погледнеш ръцете.

Той завъртя спринцовката и отдели правоъгълното тяло от острия стоманен връх. После хвърли празната ампула настрани и извади от джоба си пълна.

Винаги носеше в себе си поне пет дози.

Стисна спринцовката между палеца и показалеца си и я вдигна на светлината. Тунелът бе светлозлатист и като че ли излъчваше вълшебно сияние. Бавно завъртя спринцовката между пръстите си — обичаше усещането на плоската, гладка ампула. Всяка съвършена спринцовка му осигуряваше петнайсет минути райско блаженство. Трябва да ги правеха от пластмаса — бе почти невъзможно да се счупят — но за него те струваха повече от порцелан или кристал. Мислеше за тях като за малки златни кюлчета, а за самия себе си като за пират, заровил шепи в златно съкровище.

Понякога в редките мигове между полетите си Моргън изпитваше съмнения за дрогата и нейната власт. Какво правеше тунелът с него? Някога щеше ли да е в състояние да престане? И най-вече, как се бе случило така, че той и „Кръвта“ имаха късмета да са единствената връзка с дрогата?

Изобщо не беше успял да разбере как го е открил мъжът и защо му е оказал това благоволение.

Но майка му имаше и друга любима поговорка: на подарен кон зъбите не се гледат.

Макар че този тип като че ли наистина имаше адски гадно чене.

Моргън беше приел сделката и дрогата и засега пътуването минаваше вълнуващо. „Кръвта“ плащаше нищожна цена, а печалбата им бе неприлично голяма. Имаха абсолютно всичко. Уважаваха ги и се страхуваха от тях. Ако Моргън поискаше някой готин гъз, само щракваше с пръсти. Ако поискаше кръв, плясваше с ръце. Можеше да обидиш „Трей-дюс“ само със стопроцентово гарантиран риск за живота си.

Той пъхна иглата в пълната спринцовка. „Удивително изобретение“ — помисли си Моргън. Купуваш цялата опаковка за доста пари, но новите ампули струваха стотинки. Мъжът твърдеше, че системата действала така и Моргън нямаше намерение да спори с него. Той му обясняваше нещо, че хората трябвало да използват индивидуални игли — някакви глупости за СПИН — но очевидно не ставаше така. Наоколо винаги имаше игли и когато можеш да вземеш четири дози за цената на нова спринцовка, клиентите не се вълнуваха прекалено много откъде идват иглите.

Но в някакво ъгълче на ума си Моргън все пак се вълнуваше.

Той постави иглата, после опитно я заби в кожата си между кутрето и безименния пръст на лявата си ръка. След секунди тунелът вече проникваше в мозъка му и целият свят потъна в райското златно сияние на дрогата. Джу Джу най-после беше успял да избави крантата от ризата й и я водеше нагоре по стълбите към една от спалните. Лютис, който изглеждаше готов да се разплаче, се настани, за да се дрогира и се присъедини към другите тунелджии, хипнотизирани от телевизора.

Моргън се помъчи да се съсредоточи върху екрана, но пикселите отказваха да образуват картина. Танцуващите червени, сини и зелени точици блещукаха като звезди в очите му. Той още повече се концентрира и накара точиците да се слеят в образ. Лице. Видя очи, черни като гарван, и усмивка като на смъртта.

Лютис се закикоти и звукът грозно отекна в ушите на Моргън. Той захвърли настрани празната спринцовка и стисна „Глок“-а. Усещането на пистолета в ръката му го успокои. Моргън заплува в екстатичната мъгла на тунела, после изплува на повърхността и натисна един от бутоните на интеркома.

— Часови!