Джей Ръсел
Тунел (33)

33.

Греймарч подробно разпита Рейгън какво знае за Бернули, тунела и изобщо за ситуацията. На детектива не му хареса много, но когато се замисли какво точно да каже на похитителя си, осъзна, че знае толкова малко — при това абсолютно нищо със сигурност — че изглежда нямаше да навреди никому, ако му съобщи цялата известна информация. Най-вероятно, реши Рейгън, по-скоро щеше да спечели от размяната, отколкото да разкрие нещо съществено. Опита се да е предпазлив в разказа си, особено когато говори за нещо абсолютно неизвестно, като предполагаше, че Греймарч няма да се досети за това.

Защото ако беше на негово място, той нямаше да се досети.

Колкото и да се мъчеше да точи локуми, разказът не му отне много време и когато свърши, Греймарч го гледаше малко тъжно. Рейгън смутено разбра значението на този поглед: бе го виждал много пъти в заключените стаи в участъка, когато се оказваше, че разпитват просто поредното тъпо улично хлапе с третокласно образование, което не би успяло да избяга даже да му отключеха вратата.

— Ами Тайтъс? — тихо попита Греймарч. — Какво точно знаеш за него?

Рейгън се опита да събере останалото си достойнство, но това не беше лесно, особено ако си закован на легло в болнична нощница с интравенозна система в единствената ти здрава ръка. И дори още по-трудно, тъй като всъщност не знаеше абсолютно нищо.

— Тъкмо започвахме да търсим информация за него — отвърна той. — Изглежда е… хм… малко потаен тип. — Рейгън импровизира: — Свързахме се с данъчната служба, за да…

Греймарч го прекъсна с остър смях.

— Данъчните ли? Господи боже! Ти не знаеш нищичко за него, нали?

Детективът прехапа устни като стара даскалица и въздъхна.

— Не. Нищичко — въздъхна той.

— Ами, ето това е Тайтъс. — Греймарч се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

Рейгън се размърда, за да се намести в леглото, докато другият мъж започна разказа си.

— Спомняш ли си… как се казваше… Робърт Веско? Стария боклук на Никсън. Присвоил милиони, стотици милиони и отпрашил на някакъв пустинен остров, от който не могат да го екстрадират. Имал пръст във всяка мръсотия от Кенеди до Уотъргейт. А ла Оливър Стоун. Живеел на брега, пушел хавански пури и си пиел коктейли десетки години. Е, в сравнение с Тайтъс, Веско е дребен нарушител. А и никога не му се е налагало да бяга. Защото има връзки.

Рейгън смръщи чело.

Греймарч се усмихна и продължи, преди детективът да успее да го попита каквото и да било.

— Не зная какъв е първоначалният произход на парите му — може би от дрога, може би от оръжие — но е имал пръст в много кални дела. Замесен е навсякъде, където има проблеми: продавал е „Стингър“ в Салвадор и Афганистан, крадено зърно в Сомалия и Судан, хероин в Украйна и навсякъде другаде, където можеш да си представиш. Той е един от онези невидими хора, които движат света на нелегалните операции. Но никога не е оставял след себе си документи. Можеш да проследиш само труповете.

Рейгън нямаше представа за какво говори Греймарч, но попиваше всяка негова дума.

— Най-голямата дарба на Тайтъс е винаги малко да изпреварва събитията. Беше се изнизал от Никарагуа много преди да се появят Оли Норд и неговите момчета. Има нюх за такива неща, така си е. По дяволите, трябва да му отдам дължимото: той е истински талант, мамка му. Точно така откри Бернули и се свърза с него. Според онова, което съм чувал, двамата установили контакт още през осемдесетте години, когато Тайтъс флиртувал със Савимби в Ангола, а Сам развъждал вируси на ебола в Заир. Предполагам, че са се запознали по време на сафари за изчезващи видове в Кения. И двамата обичаха да убиват.

— Какво? — попита Рейгън.

— Не знаеш много и за Сам, нали? — поклати глава Греймарч. — Смешно.

— Проверихме Бернули… — изпъшка Рейгън. Но в момента, в който го каза, се почувства като капитана на „Титаник“, опитващ се да защити решението да погледнат отблизо онзи айсберг.

— Нима? — рече Греймарч.

— Работил е във „Фидра“ години наред. Преди това в Калифорнийския университет. Дори не е бил глобяван за неправилно паркиране.

Греймарч силно се изсмя.

— Нито пък аз — отвърна той. — Хей, чух, че Джефри Дамър бил страхотен шофьор.

— И Хитлер е обичал майка си — въздъхна Рейгън.

— Но навярно прекалено много — прибави Греймарч.

— Ами Сам Бернули?

— Предполагам, че Сам не е обичал майката на Хитлер. Но пък…

Рейгън сбърчи лице.

— Сам е човек на Компанията. А „Фидра“ е компания на Компанията.

— На Компанията ли? Да не би да искаш да кажеш, че всичко това е някакъв заговор на ЦРУ?

— Не — отвърна Греймарч, — не е толкова просто. ЦРУ е глупост, само прикритие. Ако ЦРУ струваше нещо, мислиш ли, че на скапаняците щеше да им се размине? Как ли пък не. ЦРУ е само за публична консумация, за повдигане на духа като в романчетата на Том Кланси и филмите на Харисън Форд.

Греймарч придърпа стола си малко по-близо до леглото на Рейгън и се наведе напред.

— Ето какво прочетох веднъж от някакъв французин, Жан еди-кой си. Напълно побъркан тип, но беше улучил десетката така, както могат само лудите. Както и да е, той твърдеше, че Дисниленд наистина е Америка, защото скрива факта, че цяла Америка всъщност е Дисниленд.

— Много умно — презрително рече Рейгън.

— Можеш да се обзаложиш. Замисли се малко. Защото наистина е така. ЦРУ съществува, за да те кара да смяташ, че останалата част от държавното управление е на ЦРУ. Но всъщност не е така. Всичко е продажно. Всеки може да бъде купен. И всичко е за продан.

На Рейгън му бе трудно да се съсредоточи. Виеше му се свят от опиатите, които му беше дала Джуди, от болката в ръката и параноичните конспиративни теории на Греймарч. Но бе сигурен, че тази история не е само безумен брътвеж.

— Какво общо има това с Бернули? — отново попита детективът.

— „Фидра“ се издържа с пари на Министерството на отбраната. Правят и всякакви други говна — всичко е Дисниленд, не забравяй — но основни са проучванията за военните. А Сам е… хм… беше най-умното им момче. Започнал е да разработва биологично оръжие още като професор. Той беше царят на вирусите в „Дейвис“. Само че университетът не бе прекалено очарован от проекта му, въпреки всички онези пари от военните, които му носеше. Така че го уволниха и Компанията…

— Компанията, която не е ЦРУ — прекъсна го Рейгън.

— Правителството — така по-добре ли ти звучи? Та правителството го взе във „Фидра“. Която и без това беше тяхна. ’Щото правителството вече не би трябвало да разработва биологични оръжия, ’щото сме подписали някакъв си скапан договор и не е политически правилно. Само че ония продължават да правят гадните си вирусчета, така че някой трябва да работи по тях и у нас. На това му викат „да вървиш в крак с Хюсеините“.

Греймарч внезапно се изпъна на стола си и погледна към вратата, макар че Рейгън не чуваше нищо. Пистолетът се оказа в ръката му още преди детективът да забележи, че е помръднал. В ключалката се завъртя ключ. Когато видя лицето на Джуди, Греймарч остави оръжието си, и Рейгън изпита облекчение от завръщането на жената. Похитителят му очевидно беше луд и той не разчиташе, че ще оцелее под неговите грижи.

Джуди носеше няколко плика с готова храна. Тя подаде пакетите на Греймарч и отиде да прегледа ранения. Провери превръзките и интравенозната система, после сякаш останала впечатлена, кимна на Греймарч.

— Как се чувстваш? — попита лекарката.

— Като пленник — отвърна Рейгън.

— Гладен ли си? — бе единственият й отговор.

— Малко — призна той.

— Добър признак.

Тя хвана Греймарч за ръка и го отведе в другата стая.

Детективът напрегна слух, но не успя да долови нищо. По едно време Греймарч високо изруга.

Няколко минути по-късно Калвин се върна при него с чиния, в която имаше пилешко бутче, ориз с домати, лук и чушки и царевична тортила. Той помогна на Рейгън да седне на леглото и му подаде чинията и запотена чаша ледена лимонада. Полицаят естествено грабна чинията с лявата си ръка и протегна дясната към пластмасовата вилица, но замръзна по средата на движението.

Последва неловко мълчание, докато Рейгън зяпаше към бинтованата си китка и после към чинията.

Греймарч се пресегна към вилицата, за да го нахрани, но детективът изръмжа:

— Не!

Той постави чинията върху краката си и взе бутчето с лявата си ръка. Греймарч го наблюдава около минута, после си облече якето.

— Трябва да изляза за малко. Джуди ще се грижи за теб.

Той се насочи към вратата и сякаш спомнил си в последния момент, прибави:

— А, да. Тя стреля почти също толкова добре, колкото и аз. Затова недей да правиш глупости.

Рейгън хвърли поглед към лекарката, която гризеше пилешко крилце. В ръката й висеше „Смит енд Уесън“ трийсет и осми калибър.

Той отново се върна към вечерята си. Въпреки всичко, въпреки болката, изтощението и лудостта, мазното пиле беше невероятно вкусно.