Джей Ръсел
Тунел (29)

29.

Изрева автомобилен двигател, последван от писък на гуми. Сирените бързо се приближаваха.

Облегнат на дивана, Рейгън се надигна. Той стискаше чуканчето на китката си със здравата си ръка и се мъчеше да запази съзнание. Греймарч се огледа наоколо, все още насочил автомата към лицето на детектива, после се втурна към натрошените щори на разбитите врати, водещи към верандата. Изтръгна прозрачната пластмасова пръчка и я хвърли настрани.

— Проклети щори — каза мъжът.

После отново се огледа наоколо, изтича при телефона върху една от малките масички, вдигна го и силно го запрати към стената.

— Безжично лайно — измърмори Греймарч и за пореден път се огледа. Изтръгна електрически шнур от стената и откъсна другия му край от основата на висока халогенна лампа. Извади от закачената на глезена му кания петнайсетсантиметров нож и отряза половинметрово парче от шнура. После го подхвърли на Рейгън.

— Завържи го. Точно под лакътя.

Лейтенантът взе шнура и се опита да го увие около ръката си, но нямаше достатъчно сила да го стегне. Дишаше неравномерно и полагаше невероятни усилия да държи главата си изправена.

— За бога — каза Греймарч.

Той приклекна до него, здраво уви шнура около горната част на хлъзгавата му предлакътница и го завърза на възел. Кръвта от раната почти спря.

Сирените вече виеха съвсем близо. Греймарч нервно погледна към предната врата и прехвърли ремъка на автомата си през рамо. После измъкна от пояса си деветмилиметров револвер.

— Трябва да тръгваме, шефе.

Рейгън се опита да поклати глава, но това бе прекомерно усилие.

— Аз съм… ченге.

— А стига бе, Шерлок.

— Ти си… арестуван — направи комичен опит да извика лейтенантът.

— Божичко, шефе, аз не мисля така. И в момента не мога да си позволя да те оставя да пишеш доклади за мен. Така че или идваш, или ще ти тегля куршума зад ухото. Устройват ме и двата варианта.

Рейгън се насили да повдигне брадичка и погледна Греймарч в очите. Стори му се, че долавя в тях весела нотка, но нямаше и следа от съчувствие. Той сведе очи към револвера. Мъжът леко го държеше в ръка с цев в посоката на Рейгън.

Сирените виеха точно отпред и по стените на коридора пробягваха бели сенки, хвърляни от въртящите се лампи на полицейските автомобили. Ченгетата щяха да влетят след секунди, но лейтенантът имаше чувството, че ако се опита да забави Греймарч, няма да е жив, за да ги посрещне.

— Ще… ох… дойда — изпъшка той.

Греймарч кимна и го издърпа да се изправи. Детективът залитна. Стори му се, че ще избълва на пода онова, което е останало в стомаха му. Опита се да направи крачка сам, но глезенът му отново запулсира и краката му се подкосиха. Другият мъж го подхвана точно преди да падне, като го прегърна през кръста и го повлече към верандата. Панталоните на Рейгън все още висяха около глезените му и Греймарч ги сряза с един замах. Поне му оставаха чорапите и обувките. Едва не се засмя гласно, сякаш излизаше от шоу на Бени Хил, но обувките му го спасиха от нови наранявания, когато Греймарч го задърпа по килима от натрошено стъкло.

Придвижваха се трудно, като участници в състезание по надбягване на три крака, но Калвин подкрепяше едрия полицай без видимо усилие. Той неприятно силно го стискаше и дори в замъгленото си полусъзнателно състояние Рейгън забеляза, че мъжът е невероятно силен.

Когато прекрачваха прага към верандата, детективът се дръпна назад към дневната.

— Без игрички, задник такъв! — каза Греймарч. Пистолетът все още бе в другата му ръка.

— Хла… хлапето — успя да изрече Рейгън и посочи назад към Арсенио.

За миг Греймарч се поколеба. Не беше обърнал внимание на никого от гангстерите, но докато наблюдаваше развитието на събитията от верандата, му бе станало ясно, че един от тях е предал братята си. Не му беше хрумнало, че ченгето може да познава хлапето, но определено изглеждаше логично. От тук не можеше да види Арсенио, но чуваше хриптенето от раната на гърдите му. Знаеше, че ченгетата само след минути ще заобиколят къщата отзад.

— Нищо не мога да направя, шефе — каза Греймарч. — Мисля, че вече е мъртъв.

Рейгън тихо простена. Калвин не бе сигурен дали това е реакция на съобщението му за гангстера, или просто от болка. Може би и двете. Във всеки случай нямаше повече време за губене.

Повлече го през затревен участък към края на вътрешния двор. Тревата завършваше на ръба на стръмния склон, който даваше на къщата великолепния й изглед. До улицата долу имаше двайсет метра. Хълмът не беше отвесен, но бе прекалено открит. Нямаше да е проблем да се спусне сам, но нямаше да е толкова лесно да носи Рейгън на гърба си. На ченгето щеше да му се наложи да се бори за живота си, а Греймарч изобщо не беше сигурен, че му е останала достатъчно сила за това.

Отново се зачуди дали да не му пръсне мозъка и да реши въпроса, но просто не му се струваше правилно. А и му се искаше да научи какво е открил детективът и какво е казал на началниците си. Специално за него това нямаше чак толкова голямо значение, но знаеше, че Джуди и другите ще побеснеят, ако го очисти. Ако не друго, поне можеше да се окаже полезно оръжие срещу Тайтъс.

В този момент предната врата на къщата рязко се отвори и не му остана друг избор. Той метна Рейгън на гръб и здраво хвана ръцете му около врата си. Детективът отново простена, но поне все още беше в съзнание.

— Дръж се здраво, иначе ще се разпльокаш като пица на пътя.

Рейгън изсумтя и се вкопчи във врата му колкото сила имаше, като прехапа устни, за да не припадне.

Когато първото ченге влезе в дневната на Сам Бернули, веднага повърна, при вида на кланицата вътре. През това време Греймарч се прехвърляше с товара си през ръба на хълма. Той се вкопчи в мрежата от корени, които стърчаха от сухата пръст, и с максимална бързина се заспуска надолу, като опипваше с крака, без да вижда нищо под себе си.

Благополучно се спуснаха по горната половина на склона, но до края оставаха още десетина метра, когато ръцете на Рейгън започнаха да се изхлузват. Греймарч веднага разбра, че ченгето е изгубило съзнание и притисна с брадичка ръката му, преди окончателно да се изплъзне. За щастие имаше достатъчно здрава опора, иначе щеше да го изпусне и най-вероятно да падне долу заедно с него.

— Хей! — изхриптя той, като едновременно се опитваше да говори и да притиска ръката на детектива. — Хей! Хей!

Нямаше смисъл. Ченгето беше припаднало.

Греймарч постоя така около минута. Вратните му мускули трепереха от тежестта на Рейгън. Не можеше да вдигне очи нагоре, но знаеше, че няма да мине много време и на блестящите лосанджелиски полицаи щеше да им хрумне да погледнат надолу по склона.

Отново се запита дали да не се избави от детектива.

Погледна към улицата под тях и остана доволен, когато видя, че няма движение. После плавно повдигна брадичка, пусна се от склона и сграбчи ръцете на ченгето.

Двамата полетяха надолу.