Джей Ръсел
Тунел (3)

3.

Дъжд.

Когато в Лос Анджелис вали, улиците стават убийствено хлъзгави. Бетонните и асфалтови гръбнаци на града потръпват и се свиват под ударите на странната течност. Вибриращите лосанджелиски фасади се срещат в яростен двубой със сивите небеса, дори когато ги докосват сребристите пръсти на мълниите.

Дъждът не е на място в Лос Анджелис. Не изглежда нормално и естествено. Неразбираем е.

Не е част от начина на живот.

Скъпи автомобили се плъзгат и се поднасят като детски картинг в лунапарк. Стомана и фибростъкло хрущят и се пръскат стъкла, докато нервни, объркани шофьори се движат с петнайсетина километра в час по-бавно или по-бързо от необходимото. Меки тела отскачат като топки за боулинг по хлъзгавите магистрали и потъват в тъмночервени локви.

На Греймарч това му харесваше.

Той мрачно се усмихна, докато автомобилът му се плъзгаше по пасаденската магистрала на път за гробището. Беше дал на траурната процесия достатъчно преднина. Полузаслушан в брътвежа по радиото — някаква психодокторка пръскаше психослюнки — Греймарч несъзнателно почукваше с пръсти по волана в такт със скърцането на чистачките.

Погребенията го опияняваха. Всички са облечени в почтително черно и мрачносиво, всички са сковани, благоприлични и с издължени лица. Подсмърчащи и разплакани. С твърд и стоически вид или унили и патетични. Мокри цветя, стиснати в юмруци пред сълзливи гримирани очи. Покашляне и тътрузене на крака. Джавкащи свещеници и хилещи се бебета. Дълги черни коли с отегчени шофьори в строги униформи и тъпи фуражки.

Смрад на цветя и тлен.

И за какво?

Разбираха ли го? Изобщо имаха ли някаква представа?

Не, естествено.

Смъртта беше загадка. Стената, която не можеше да се изкатери, бездната, която не можеше да се прескочи. Смъртта бе абсолютната непознаваемост.

Греймарч обаче разбираше: малко надценяваха смъртта.

Докато минаваше през центъра на Лос Анджелис движението оредя, но дъждът още повече се усили. Трябваше рязко да натисне спирачки, когато изскочи иззад остър завой на старата магистрала и някакъв скапаняк със сребристочерно порше, без да сигнализира, му пресече пътя. Греймарч видя, че шофьорът си приказва по клетъчен телефон. Регистрационният номер на колата отразяваше суетата на собственика й: „АЗ СЪМ СУПЕР“.

Той намали звука на радиото и настъпи газта, за да се залепи за поршето. Другият шофьор също увеличи скоростта, но Греймарч не изоставаше и се движеше само на сантиметри зад него. Поршето рязко се престрои, но той го последва под воя на клаксоните. Автомобилът на другия внезапно се върна вдясно и безразсъдно се пъхна между две коли. Задницата му леко поднесе.

Греймарч се изравни с поршето и яростно го изгледа. Шофьорът имаше малка глава и дълга до раменете червена коса. Чиста проба скапан рокаджия. Той гледаше назад-напред между Греймарч и хлъзгавия път през себе си. От устните му се сипеше яростен порой ругатни, пъхнал телефона между рамото и ухото си. До него седеше холивудска блондинка, загоряла и синтетична, цялата цици и коса. Тя се наведе напред и се втренчи в Греймарч. Изглеждаше нервна, пълните й устни бяха нацупени. Греймарч кимна.

„Минетчийски град“ — помисли си той.

После се усмихна и прати въздушна целувка — с език — към поршето.

Червенокосият обезумя.

Той заудря по волана и запрати клетъчния телефон на пода. Изскочи от платното си и се понесе право към Греймарч, който отби в скоростното платно. Зад него запищяха спирачки. Поршето не го улучи и припряно се върна вдясно. Някъде назад отново засвириха клаксони.

Греймарч намали скоростта, докато отново се изравни с другия, но този път през едно платно. Видя блондинката. Изглеждаше уплашена, викаше на шофьора и го дърпаше за ръката. Червенокосият вдигна юмрук и й изкрещя. Тя потръпна, когато той за миг загуби контрол и колата се качи върху тясната наклонена странична лента.

Шофьорът яростно гледаше Греймарч. Устните му се движеха като на преживяща крава. Той удари с малкия си юмрук по прозореца.

Греймарч бръкна в жабката, когато в платното помежду им застана камион. Беше натоварен с хляб и отстрани под емблемата на фирмата бе нарисувано херувимско бебешко личице. Дъждът се стичаше по бузите му като радостни сълзи.

Греймарч спусна електрическия прозорец от дясната страна.

Камионът отмина напред. От ауспуха му бълваха гъсти валма черен дим, които се сливаха с лосанджелиските миазми.

Той видя поршето през дима — все още се движеше успоредно с него.

Сто и десет километра в час.

Четири хиляди оборота в минута.

Двайсет и втори калибър.

Една от неговите играчки.

Улучи предната гума на поршето с втория изстрел. Почувства се зле.

Би трябвало да му е достатъчен само един.

Мишелинът експлодира и се превърна в ленти безполезна гума. Шофьорът изгуби контрол. Поршето се замята наляво-надясно, после се качи върху наклонената лента и с дъжд от искри отскочи от бетонния парапет. Червенокосият рязко върна колата в платното. Автомобилът ужасно поднасяше по хлъзгавата настилка и той натисна спирачки.

Голяма грешка.

Гадно зелен форд се вряза в него. Поршето отново се качи върху лентата. Изправен пред опасността от извисяващата се бетонна стена, шофьорът зави наляво.

Грешка номер две.

Той улучи бронята на форда и отлетя от нея като билярдна топка. Шофьорът на форда наби спирачки и поднесе, незабавно ударен отзад от черен сааб, който на свой ред отнесе мотоциклетист без каска от лявата си страна.

Навсякъде пищеше метал.

Поршето отново се плъзна по леко наклонената лента. Все още се движеше прекалено бързо. Греймарч намали скоростта и отби в дясното платно, за да проследи развръзката в огледалото за задно виждане. Видя, че червенокосият изглежда замаян. Пищяха спирачки, скърцаше гума, виеха клаксони.

Червенокосият изобщо не видя дебелия стоманен парапет.

Поршето рязко спря и изкуствената блондинка изхвърча през предното стъкло.

„Винаги закопчавай предпазния си колан — помисли си Греймарч. — Не само, че е разумно, такъв е законът.“

Той се закова по средата на пътя. През купчината от стомана и плът, която задръстваше и трите платна на магистралата, не можеше да мине автомобил. Покрай бетонния парапет от другата страна станаха още катастрофи, тъй като шофьорите непредпазливо намаляваха скоростта, за да напълнят очи с кървавата гледка.

Греймарч направи обратен завой и откри останките от нелюбезното порше. По напуканото стъкло над волана имаше червени пръски.

Той се усмихна. Този нюанс на червеното беше по-тъмен от косата на шофьора.

И се стичаше. Бавно.

Психарката по радиото приказваше за самозареждане във връзки, в които единият е психически зависим от другия. Греймарч усили звука. Това го интересуваше.

После започна да почуква с пръсти в такт с чистачките.

И подкара напред.

 

 

Когато прескочи високата до гърдите каменна стена на гробището, Греймарч пак се зачуди дали Бернули изобщо ще дойде. И ако дойдеше, кой можеше да е с него. Докторът обичаше да е в центъра на вниманието и нямаше проблем да го следи, но някои от спътниците му — неговите господари, макар че д-р Сам никога не би го признал — напоследък бяха трудно откриваеми. Греймарч беше започнал да предусеща кой се грижи за Бернули напоследък.

Може би щеше да дойде с Тайтъс.

Той скочи на земята и приклекна сред някакви храсти. В далечината изтътна гръмотевица, сякаш извисяващата се планина Сан Гейбриъл мощно се беше оригнала. „Странно, че семейство от центъра на Лос Анджелис има парцел в такова гробище“ — помисли си Греймарч. Дъждът отслабна до едва доловим ръмеж, който пареше кожата като ухапвания от комари. Той отвори уста и напълни гърлото си със студената гадна течност.

Забеляза опечалените, събрани около парцел на петдесетина-шейсетина метра. Приведен, Греймарч се затича през мокрите шубраци и се приближи достатъчно, за да може да гледа.

Застана зад огромен мраморен паметник, увенчан с фигурата на „Мустанг’68“. Хвърли бегъл поглед към надписа, после внимателно го препрочете:

„ГАРИ ДЖОУНС, 1951–1986

Той обичаше майка си.

Той обичаше автомобила си.

Той обичаше да лиже путки.“

Не за пръв път се зачуди дали на света има друго място като Южна Калифорния.

Гръмотевиците продължаваха да тътнат из долината, докато траеше траурната служба. Греймарч огледа тълпата от предимно чернокожи опечалени. Изглеждаха отвратени — дъждът им проваляше деня. После трябваше да носят хубавите си костюми и рокли на химическо чистене.

Забеляза го застанал на първия ред между уморена наглед чернокожа старица и нервен тийнейджър. Беше минало доста време, но не успя да открие в Бернули каквато и да е промяна: висок и як в безукорен черен костюм. Квадратна, здрава челюст и орлов нос. Смайващо сребриста коса, отметната назад над високо, гладко чело. Проницателни сини очи, забележителни въпреки разстоянието и сумрака. Държеше набръчканата лапа на старицата в собствените си добре поддържани ръце.

Изглеждаше отегчен.

Докато го наблюдаваше, Греймарч внезапно усети тревога.

Поне един от другите трябваше да е наблизо.

Легна по корем върху гроба, предпазливо надникна иззад паметника, бавно завъртя глава и огледа присъстващите. После запълзя като змия по мократа трева и се върна в храстите до оградата.

Тръгна покрай каменната стена, отдалечавайки се от тълпата опечалени. Пръстите му се свиха около дръжката на деветмилиметровия „Браунинг“ в джоба му. Извади от палтото си втори пълнител с патрони с кухи върхове и го пъхна в левия си външен джоб. Мокри къпини протягаха бодли към него и закачаха дрехите му. Калта покри черните му ботуши с цвета на засъхнала кръв.

Когато излезе иззад гъстия храсталак, погледите им се срещнаха.

Русокосата и азиатецът стояха сред няколко палмови дървета вляво от опечалените и извън полезрението им. Блондинката Хедър наблюдаваше службата, но азиатецът — Греймарч не бе успял да научи името му — гледаше право към него. Греймарч извади пистолета от джоба си и го остави да увисне отстрани, скрит сред листата и клоните.

Нито следа от Тайтъс.

Азиатецът сръга жената, която забеляза Греймарч и се усмихна. Мъжът не изглеждаше зарадван. Усмивката на Хедър бързо се стопи, когато наклони глава към яката си и заговори в нея. Греймарч видя, че от ухото й излиза жица, която изчезва под якето й. Същото се отнасяше и за азиатеца.

Греймарч огледа тълпата, като търсеше друга слушалка или някаква реакция, но опечалените бяха неспокойни и погледите на неколцина небрежно се плъзгаха наоколо.

Бернули също се оглеждаше, но не в посоката на Греймарч. Имаше още по-отегчен вид.

Греймарч бавно тръгна обратно към колата си, като неспокойно следеше другите. Сега не бе нито моментът, нито мястото за сцени, колкото и да беше забавно. Пък и видът на Хедър и азиатеца му казваше онова, което искаше да научи. Той се препъна в някакъв корен и с плясък се приземи в мътна локва.

Няколко секунди остана неподвижен, забил лице в калта. През храстите видя, че неколцина от присъстващите на церемонията озадачено поглеждат в неговата посока. Бернули също го зяпаше с поглед, твърд като надгробен камък. Започнаха да спускат ковчега в гроба и всички погледи се върнаха към него.

Освен на Бернули. Беше видял Греймарч сред растенията и очите му се бяха разширили от… от какво? От страх? Омраза? Съжаление?

Греймарч не можеше да определи. Никога не бе успявал.

Колкото можеше по-тихо изпълзя от локвата и хвърли поглед назад към палмовата горичка. Хедър и азиатецът продължаваха да го наблюдават, но не се приближаваха към него. Русокосата все още се усмихваше. Тя се наведе и си повдигна роклята, за да оголи задник към него.

Не носеше бельо.

Греймарч видя, че опечалените тихо минават покрай гроба и хвърлят вътре цветята си. Бернули се нареди на опашката, но продължи нервно да се оглежда. Дъждът заваля още по-силно.

Тъкмо понечи да прескочи оградата, когато внезапна мълния разцепи небето. За миг фигурата му се очерта на сивия фон и като че ли всички глави се обърнаха към него.

Той бързо се скри в сенките, докато опечалените се разотиваха и гръмотевиците тътнеха последно сбогом за мъртвото чернокожо момиче.