Джей Ръсел
Тунел (24)

24.

Петнайсетминутният път до жилището на Бернули му отне близо половин час. Непознатите криволичещи улици на Шевиът Хилс го объркаха. Въпреки че не бе толкова скъп, колкото Белеър или Палисадите, кварталът се състоеше от внушителни, макар и не толкова разкошни сгради, разположени върху поредица от по-скоро ниски възвишения, отколкото истински хълмове. Районът винаги изненадваше посетителите, защото макар сравнително скромната му височина да не се забелязваше отдалеч, къщите бяха издигнати достатъчно нависоко, така че от тях да се разкриват шеметни гледки към долината на Лос Анджелис.

Когато Рейгън най-после откри дома на Бернули — двуетажна сграда в псевдотюдоров стил, заобиколена от почти двуметрова ограда от секвоя — тъкмо минаваше девет. Къщата се намираше на върха на най-високото възвишение в района и имаше блестящо западно изложение. Зад нея последните тъмночервени нишки потъваха в далечния океан. Лейтенантът се беше опасявал, че вече може да е изпуснал Бролин и Маклиъд, но с облекчение видя, че отпред са паркирани автомобилите и на двамата. На улицата имаше още няколко коли и както трябваше да предполага, все още не бе видял нито един пешеходец. Разбира се, фактът, че тук нямаше тротоари, трябваше да обезсърчи онези, които не бяха достатъчно издигнати, за да притежават двигател с вътрешно горене.

Докато излизаше от колата си, Рейгън се поколеба, замислен за това колко откъснат е този квартал от останалата част от града. Представи си колко хубаво би било да живее тук. Тихите улици с величествени къщи, прелестни градини и безупречни морави щяха да са точно на мястото си в някой малък град. Той отлично знаеше, че до районите с най-високата престъпност в цялата страна има не повече от осем километра, но оттук му бе трудно да повярва, че тези домове, тези хора наистина са част от същия град, в който ставаха над четирийсет убийства седмично, в който имаше достатъчно наркотици, за да дрогират третия свят и в който се водеше гангстерска война, в сравнение с която тази в Босна можеше да мине за сбирка на религиозно дружество.

Навярно точно това беше проблемът, помисли си той: навярно ако хората, които живееха на тези съвършени улички, дори само от време на време се докосваха до всекидневния ужас, вилнеещ точно извън границите на този квартал, някои от тях най-после наистина щяха да се загрижат и да преобразят Лос Анджелис, а не само да дрънкат глупости.

Рейгън погледна назад към имението на Бернули и кисело се засмя. Но пък може би, помисли си той, външните събития бяха засегнали тези прелестни малки къщички повече, отколкото си мислеха — или признаваха — хората. Може би именно тези събития правеха възможно съществуването на такива квартали.

Рейгън закрачи към тежката дървена порта и тъкмо се канеше да натисне звънеца, когато усети, че по гърба го полазват тръпки. Вътрешният му клаксон засвири и той се завъртя, сигурен, че зад него се приближава някой или нещо.

Там нямаше нищо.

Внимателно огледа храстите и живия плет, който заобикаляше съседните къщи, дори вдигна очи нагоре към гъстите дървета, образуващи зелен покров над улицата.

Нищо.

От няколко дни изпитваше усещане, че от време на време двамата с Бролин ги следят, но сега това чувство определено беше много по-силно. Отново се обърна към вратата и протегна ръка към звънеца, после рязко се завъртя с надеждата да зърне някакво движение.

Тихата улица спокойно можеше да е нарисувана.

Раздразнен от нервността си, той извади от джоба си кърпичка и попи потта на челото си. Високо над портата бе монтирана малка видеокамера и Рейгън се помоли Бролин да не е наблюдавала странното му поведение на монитора вътре, иначе никога нямаше да се отърве от подигравките й.

Той натисна звънеца и си поправи вратовръзката, после вдигна поглед нагоре към камерата и зачака пропукването на интеркома. Изтече цяла минута, без да се случи нищо. По гърба му отново полазиха тръпки и Рейгън бръкна под спортното си сако към кобура, когато чу, че вътре се отваря врата и от другата страна на портата се приближиха тихи провлачени стъпки. Лейтенантът извади ръката си навън, но остави сакото разкопчано. Разнесе се дрънчене на верига и тежката порта се отвори.

На прага застана дребен азиатец с малки черни очи и късо подстригана на паница коса. Рейгън погледна над рамото му към настлана с обли камъни пътека, пресичаща градината пред къщата.

— Какво иска? — попита мъжът.

Когато лейтенантът бръкна в джоба си, за да извади полицейската си карта, дребният азиатец се напрегна и отстъпи назад. Рейгън му разтвори идентификацията си и я протегна към него.

— Лейтенант Рейгън. Аз съм със сержантите Бролин и Маклиъд. — Азиатецът му отвърна с празен поглед. — Идвам на среща с доктор Бернули.

Мъжът продължаваше тъпо да го гледа. Рейгън вдигна очи към пътеката в търсене на някаква помощ, но входната врата бе затворена. Той отново погледна към човека и си спомни думите на Бролин, че Блейн имал прислужник азиатец. Дойде му наум, че това трябва да е често явление сред лосанджелиските богаташи.

— Оттук — най-после каза азиатецът и му даде знак да тръгне пред него по пътеката.

Рейгън прибра картата обратно в джоба си. Когато се насочваше към вратата, усети, че прислужникът върви точно зад него и отново го полазиха тръпки. Спря по средата на пътеката, привидно, за да се полюбува на градината, макар че в тъмното не се виждаше почти нищо. Предпочиташе дребният мъж да мине пред него. Но той също спря и остана на половин крачка зад него.

— Чудесна градина — каза Рейгън, като отстъпи назад.

— Чудесна — съгласи се другият и последва движението му.

— Я кажете, защо не използвахте интеркома? — Лейтенантът се обърна, за да застане с лице към азиатеца, който се плъзна още половин крачка наляво.

— Повредено — отвърна мъжът.

— Разбирам — каза Рейгън и отново се придвижи наляво, така че да е с гръб към портата.

Танцът продължи, когато азиатецът запази относителното си положение спрямо него. Беше едновременно обезпокояващо и смешно. Лейтенантът престорено направи полузавъртане надясно, после наляво, но дребният мъж се движеше заедно с него. Трябваше да сподави усмивката си и реши, че човекът навярно се държи като истински прислужник и че излишно го затруднява в изпълнение на задълженията му. Той широко се усмихна и продължи нататък по пътеката.

Когато наближи тежката дъбова врата, Рейгън забеляза, че е открехната. Отново го полазиха тръпки, когато азиатецът припряно го изпревари и се отпусна, когато видя, че просто бърза да му отвори вратата. С ръка на бравата човекът му даде знак да влезе. Рейгън кимна и му прати широка усмивка, после погледна надолу, докато прекрачваше прага.

Само съвсем слабото проскърцване на несмазани панти го предупреди. Той вдигна поглед точно навреме, за да види, че тежката врата запълва полезрението му. После го удари по носа и го строши.

Рейгън падна назад и китката му изпращя при сблъсъка с острите камъни на пътеката. Усети, че по устните му се разлива влажна топлина. От средата на лицето му се излъчваше електрически огън. Видя, че по вратата бавно се стича червена течност, но не му хрумна незабавно, че това е собствената му кръв. Отвори уста, за да си поеме дъх и едва не се задуши в кървави храчки. Изхрачи се и понечи да посегне към пистолета си, но азиатецът светкавично се хвърли отгоре му.

Рейгън успя само да забележи, че зъбите на дребния мъж са оголени и че бадемовидните му очи са присвити в яростни цепки. Дори се удиви на изящните му движения, когато азиатецът описа с дясната си ръка къса, мощна дъга и замахна напред с твърдия си жълт юмрук, изпънал два пръста като щикове. Дъжд от слюнка изригна от устата му, наред с пронизителен вик и цепките на очите му се разшириха от убийствена ярост.

Рейгън видя, че пръстите се носят към шията му като нападаща кобра. Дъждът от слюнки се превърна във фонтан от експлозивна светлина.

После мрак.