Джей Ръсел
Тунел (22)

22.

Арсенио се опитваше да издържи изпитателния поглед на Моргън. Главатарят на бандата лежеше на голямото си легло и се почесваше по носа с лъскавата цев на „Глок“-а си. Очите му грееха от издигналия го във висините тунел. Момчето видя, че измежду пръстите на дясната му ръка бликва капка кръв и бавно се стича по загрубялата му кожа. Моргън носеше само пъстри боксерки. Арсенио забеляза, че изглежда слаб и измършавял, дори болнав и предположи, че се дължи на постоянно растящата му потребност от тунел. По краката му имаше червеникави люспи и някога мастиленочерната му кожа придобиваше грозен сивкав оттенък. Както винаги К’тома стоеше до него с „Узи“ в ръка и наблюдаваше наоколо. Лютис и Ендзоун нервно пристъпваха от крак на крак зад Арсенио в очакване Моргън да издаде присъдата си. Лютис беше споменал, че Джу Джу е заловен от ченгетата по време на нощен обир.

Отначало Арсенио не знаеше дали ще е способен да се изправи пред Моргън. Или дори дали трябва. Не вярваше, че детективът наистина ще му позволи да избяга, смяташе това за капан, който ще свърши с изстрел в гърба. Бе достатъчно голям, за да не вярва на лосанджелиската полиция. Беше виждал и слушал достатъчно истории за чернокожи заподозрени, убити при „оказване на съпротива“ или „опит за бягство“, но смяташе, че няма друг избор. Ако си бе държал устата затворена, може би никога нямаше да научи истината за сестра си и да отмъсти за нея. А ако ченгето пуснеше слух, че е предал „Кръвта“, щеше да свърши в консерва кучешка храна.

За миг след бягството си от ченгето — не можеше да повярва колко просто се беше оказало това: очевидно в лосанджелиската полиция можеше да постъпи всеки възрастен бял — си бе помислил просто да офейка и да хване първия автобус за друг град. Но даже да продадеше клетъчния телефон и пистолета, щеше да има в джоба си само неколкостотин долара. А нямаше къде да иде. Единствените му други роднини живееха в Чикаго, но колкото и отчаяно да беше положението, не можеше да си представи просто да избяга от баба си, без да й се обади. Никога не би си позволил да разбие сърцето й по този начин. Не и след като улицата бе отнела другите й внуци. Затова Арсенио се опита да се прибере вкъщи. Но откри, че човек невинаги може да направи това.

Рейгън го беше предупредил, че ще трябва да докладва за бягството му. Детективът му каза, че при тези обстоятелства за повторното залавяне на момчето няма да бъдат положени много усилия, но че това е извън непосредствения му контрол. Предупреди го, че ще трябва да се крие, но че в общи линии ще е просто поредният със заповед за арест, който може безпрепятствено да се разхожда по улиците, стига да не бъде арестуван за нещо друго. Лейтенантът също му каза, че непременно ще съобщят на баба му и за ареста, и за бягството. Арсенио настоя Рейгън да измисли начин да не го правят, но ченгето просто сви рамене и отвърна, че сделката е такава, независимо дали я приема.

Арсенио се приближи към дома на баба си изотзад и пресече моравата на съседите, облекчен, че териерът им е заключен в къщата. Изпълзя до обраслата с орлови нокти телена ограда и надникна през храсталака към задната веранда.

Баба му седеше на плетен стол и хранеше своя папа Джером. Две години по-рано Джером беше получил удар и сега бе прикован към инвалидна количка. Дори не можеше да говори и едва успяваше да движи устата и езика си, за да приема твърда храна. Понякога Арсенио го хранеше. Постепенно свикна с тази задача, но на баба му изглежда й беше приятно и когато станеше време за ядене, извеждаше стареца на двора. Тя тихо му говореше, докато бавно пъхаше лъжица с овесена каша, рядка супа или някаква друга смляна храна в устата на съпруга си. Джером никога не отвръщаше на Арсенио, но от време на време, когато баба му го хранеше, на момчето му се струваше, че съзира в очите на дядо си бледа искрица живот.

Той остана за малко там, като наблюдаваше сцената. Погледът му се плъзна по малката зеленчукова градина до верандата, пълна с кървавочервени домати, огромни чушки и краставици. В задната половина на двора имаше леха с пъстри цветя. Баба му постоянно се опитваше да привлече интереса му към градината, но Арсенио се съгласяваше да й помага само когато се чувстваше гузен за нещо.

Но сега му се искаше да е прекарвал малко повече време в грижи за цветята и доматите заедно с баба си, защото се страхуваше, че никога повече няма да има тази възможност. С примирена въздишка той прескочи високата до раменете му ограда, като внимаваше да не стъпче пъстрата цветна леха.

Баба му вдигна глава и уплашено го погледна, докато момчето се приближи достатъчно, за да може да го фокусира с късогледите си очи. Тя облекчено се отпусна, после пак се скова, все още стиснала в ръце подноса с обеда на папа Джером. По брадичката на стареца се проточваше тънка нишка слюнка и устните му продължаваха да мърдат, въпреки че в устата му нямаше нищо.

— Здрасти, бабче — кротко каза Арсенио, но тя не отговори.

Остави подноса на пода, като разсипа навън малко супа и освободи спирачката на инвалидната количка на съпруга си. С ловкост, дължаща се на дългогодишен опит, отвори задната врата с една ръка и с другата внимателно избута количката през ниския праг. Момчето се пресегна да задържи вратата, но тя го плесна по ръката и сама вкара мъжа си в къщата. После прошепна няколко думи на папа Джером, но Арсенио не успя да разбере какво казва.

Баба му се върна до вратата, но не излезе навън. Тя затвори решетката пред себе си, като гледаше към внука си през разкъсаната телена мрежа. Лицето й беше по-твърдо от диамант, но очите й бяха влажни и ръцете й трепереха.

— Бабче…

— Не те познавам — каза тя.

Арсенио усети тежест в гърдите си.

— Бабче, моля те, знам какво са ти казали, но…

— Нищо не знаеш. Мислех си, че съм те научила, момче, но ти нищо не знаеш. И аз не те познавам.

Тежестта стана двойно по-голяма. Арсенио мъчително преглътна и се опита да не позволи на гласа си да трепери.

— Не е каквото си мислиш, бабче. Моля те. Аз… Сега не мога да ти кажа, но не е лошо, както си мислиш.

— Имах момче — рече тя, като гледаше някъде надалеч. — Казваше се Арсенио. Но си отиде. Отиде си като другите.

Арсенио вече хлипаше и притискаше ръка към старата мрежа в опит да докосне дланта на баба си. Но тя стоеше на разстояние и твърдият й поглед оставаше непреклонен.

— Заради Даян е, бабче. Ти не знаеш… заради Даян е. Не е каквото си мислиш.

Този път старицата го погледна. В очите й имаше сълзи.

— Даян я няма, момче. Вече не можеш да направиш за нея нищо друго, освен да плачеш. Освен да скърбиш.

— Моля те, бабче — каза той, провря кутрето си през дупката по средата на мрежата и го протегна към ръката на баба си.

Тя сведе очи, когато сълзите започнаха да се стичат по лицето й. После леко докосна пръста му, бързо се отдръпна назад и погледът й отново стана твърд като камък.

— Всички си отидоха — повтори старицата и се отдалечи.

Няколко минути Арсенио остана там, разтърсван от ридания. Накрая се завъртя и се втурна обратно през двора, оставяйки след себе си пътека от изпотъпкани цветя.

 

 

Известно време се скита безцелно, като проклинаше Рейгън, Моргън и самия себе си, неспособен да понесе факта, че баба му го е отблъснала. Не обръщаше внимание къде отива, докато не вдигна поглед и видя, че стои срещу мястото, където беше заслужил прякора си. Иронията почти го накара да се засмее. Пресече улицата и стигна до покрития с отпадъци тротоар. Опита се да открие къде е паднало момчето с червената шапка, но единствените следи бяха парчета жълта найлонова лента за ограждане на местопрестъпление, пръснати сред другите останки.

— Точния мерник — каза на боклуците той. — Арсенио.

— Точния мерник — каза Моргън и небрежно насочи „Глок“-а към него.

Нямаше къде другаде да иде и какво друго да направи, затова скочи на градски автобус и отиде в свърталището на „Кръвта“. Когато го видя, Лютис се изненада и момчето усети, че гангстерът го стрелва с подозрителен поглед. Докато Ендзоун потърси Моргън, го накараха да чака в дневната заедно с Тамара и дори тя беше неестествено мълчалива. Арсенио изгледа с нея повторението на „Шоуто на Косби“, но всеки път щом понечваше да се засмее на нещо, момичето бързо поглеждаше към него и се сковаваше. Накрая Ендзоун и Лютис се върнаха, за да го придружат до спалнята на Моргън.

— Как се озова навън? — попита Моргън, като продължаваше да размахва „Глок“-а.

— Избягах — отвърна Арсенио. Спомняше си, че Рейгън му беше казал да се придържа колкото може по-близо до истината. — Проклетото ченге беше толкоз тъпо, че не ми закопча белезниците. Ударих го изотзад и се чупих. — Той не спомена факта, че лейтенантът предварително му бе дал ключа и че се беше погрижил Уидърспун да излезе невъоръжен.

— Защо не беше с другите?

Арсенио бе готов и за този въпрос, отново с груба версия на истината.

— Ченгето ме познаваше. Детективът. Веднъж идва в къщата на баба ми за нещо и аз му се изрепчих. След като отпрати другите, той ме задържа в участъка. Понаплеска ме малко, но нищо сериозно.

Моргън кимна, но цевта на пистолета сочеше към важни части от анатомията на момчето.

— Какво искаше?

— Всъщност, нищо — излъга Арсенио, като си мислеше, че звучи убедително. — Просто този път той ми се репчеше. Разпитва ме с кой движа, но през повечето време просто ме блъскаше. Нищо не му казах и накрая се отказа. Прати ме с оня другия пич, дето го ударих.

— Ела тук — заповяда Моргън и потупа матрака до себе си.

Арсенио хвърли поглед към К’тома, после назад към Лютис и Ендзоун, но не откри в очите им съчувствие. Почти на пръсти се приближи до леглото и предпазливо седна на ръба.

— Не — каза Моргън. — Ела тук при мен.

Арсенио колебливо се качи на леглото и легна отляво на Моргън. Другият го прегърна през раменете с потната си, мускулеста ръка. Отблизо можеха да се видят между пръстите му хиляди малки дупчици. Тялото му смърдеше гадно, сякаш имаше треска, но кожата му бе студена. Момчето не беше сигурно дали Моргън е болен, или това е постоянна миризма в резултат от тунела.

— Ще ме изчукаш ли отзад? — попита Моргън.

Арсенио се покашля, но не знаеше какво да каже. Накрая успя леко да поклати глава.

— К’во значи това? — каза Моргън.

— Не — отвърна момчето. — Няма да стане.

— Добре — кимна другият. За кратко полежаха в мълчание. Моргън продължаваше да го държи за раменете. — Вече сигурен ли си?

— А? Аха. Искам да кажа, да.

— Да, тоест ще ме изчукаш отзад ли?

— Не! — твърдо отвърна Арсенио. — Не бих могъл да го направя. Трябва да го знаеш.

— Добре. — Отново мълчание. После: — ’Щото, ако искаш да ме изчукаш отзад, направи го веднага. Ще се обърна, а ти ми се качи и ми го заври. ’Щото, ако после разбера, че си ме преебал с полицията, хм… — Моргън протегна ръката, в която стискаше „Глок“-а, и опря дулото в рамото на момчето. — Виждаш ли това?

Арсенио протегна шия, за да погледне към мръснокафяво петно на стената, към което сочеше цевта.

— Това е последният пич, който си мислеше, че може да ме изчука отзад. Нали ти е ясно?

Арсенио отново кимна.

— Извинявай — рече Моргън. — Нещо не те разбрах.

— Чух те — бавно отвърна момчето.

— Добре. Добре. — Другият завъртя китка и студената цев на „Глок“-а одраска Арсенио под ухото. — Значи сега няма да ме изчукаш отзад.

— Не. Няма.

— И няма да ме изчукаш отзад с полицията.

— Ъхъ. В никакъв случай.

— Чудесно. Добре. Справил си се страхотно. Сега се върни долу и кажи на…

Моргън погледна към К’тома.

— Ланис — подсказа му едрият мъж.

— Да. Иди и кажи на Ланис, че съм наредил да ти се пусне. Но здраво се дръж за големите й цици, иначе можеш лошо да паднеш. Върви.

Арсенио се опита да се усмихне и припряно напусна стаята, последван от Лютис и Ендзоун, които отново се смееха и го потупваха по гърба.

— Какво мислиш? — попита К’тома, след като излязоха.

— Уф, човече. Предал ни е. Това негро е адски сериозно гадно копеле. Обаче няма проблем. Ще го използваме в наша полза.

Телохранителят кимна и се насочи към вратата.

— А, К’тома — прибави Моргън, като посочи към стената зад леглото, — и направи нещо за това тук. Хич не прилича на човешки мозък.