Джей Ръсел
Тунел (46)

46.

Рейгън излезе на верандата, за да запали цигара. Леко ръмеше, но вятърът беше топъл и облаците, които се носеха откъм океана, дори на места се бяха разкъсали. Той погледна надолу към калния склон на крайбрежната магистрала и видя кървавочервен джаг, обърнат в погрешната посока във водещите на юг платна край „Гладстоунс“. Автомобилите пъплеха и в двете посоки и лосанджелиските шофьори както обикновено изпадаха в паника от дъждовното време.

Рейгън погледна над каньона към опустошеното имение на Тайтъс. Беше изгоряло. Най-вероятно Блейн го беше запалил, преди да отстъпи в Сайми вали. Или пък някой от приятелчетата му след това. Джуди смяташе, че са останали още неколцина. След смъртта на Тайтъс те не бяха сериозен проблем, според нея. Рейгън не беше сигурен, но нямаше желание да спори.

Бяха се нанесли в тази къща, защото имаше изглед към предишната бърлога на Тайтъс. Принадлежеше на член от „тайния кръг“ на Джуди, макар че Рейгън все още не го познаваше, а лекарката отказваше да говори за него. Детективът дръпна от цигарата.

Имаше вкус на говна.

Въпреки това я изпуши.

Коремът адски го сърбеше. Беше решен да не се чеше, тъй като така само влошаваше положението. Направи компромис, като потърка мястото с чуканчето на китката си. Това не облекчи сърбежа, но го накара да се почувства малко по-добре. Също като цигарата.

Джуди вече го бе предупредила, че ще има промени и че ще са непредсказуеми.

— Карамелизирани пуканки — отвърна тя, когато й каза за цигарите.

— А? — попита той.

— Повече от всичко на света обичах карамелизирани пуканки. Напълвах си една огромна стара купа пуканки със захаросани фъстъци и гледах някой сълзлив филм. Сега ми се струва, че имат вкус на стар картон.

— Ами че те винаги са си имали вкус на стар картон — каза Рейгън. — Просто е паднало булото от очите ти. И изобщо как е възможно разумен човек да сравнява карамела с никотина?

Но сега смяташе, че е била права. „Непредсказуеми“ — отново си помисли той. Е, това отлично обобщаваше всичко.

Стъклената врата зад него се отвори и Арсенио излезе на верандата. Той погледна към дъжда, намръщи се и скръсти ръце на гърдите. Момчето беше отслабнало още повече. Имаше измъчен вид. Погледът на Рейгън отново се плъзна към голямата цицина на главата му. Когато го беше открил в колата през нощта на последната атака, Греймарч го бе ударил с дръжката на пистолета си. Арсенио имаше късмет, че Греймарч не го е убил на място, като се имаше предвид психическото му състояние. И все пак, мислеше си детективът, Арсенио вече не приличаше на момче. Още едно нещо, което му беше отнето.

— Да имаш някой фас? — попита Арсенио.

— Още си много малък да пушиш — отвърна Рейгън.

— Вече не — сякаш прочело мислите му, възрази хлапето.

Детективът му подхвърли пакета и Арсенио запали от неговата цигара. Когато си дръпна, той се закашля и се усмихна в опит да го скрие.

Рейгън го наблюдаваше и чакаше. Арсенио се преструваше, че гледа към океана, но очите му постоянно се насочваха към него. Накрая за последен път дръпна от полудопушеното марлборо, отново се закашля и хвърли угарката от терасата.

— Какво? — попита той.

— Това е моят въпрос — рече Рейгън.

— Нищо.

— Казвай.

— Ти как мислиш?

— Нищо не мисля — отвърна детективът, — затова те питам.

— Не иска да приказва с мен — въздъхна Арсенио.

— Изобщо ли?

Момчето поклати глава.

— Само ме погледа за минута, после си влезе вкъщи. Вдигна слушалката и телефонира в полицията. Можеш ли да повярваш? Да ме изпорти собствената ми баба.

Рейгън се опита да си представи строгата старица. Вярваше, естествено.

— Съжалявам — каза той.

Арсенио кимна.

— За всичко, Арсенио… за всичко.

Момчето погледна към ченгето. При други обстоятелства може би щеше да се засмее на неспокойното извинително изражение, което не подхождаше на лицето му.

Но просто не му се смееше.

— Поне Моргън е мъртъв — каза той. — Поне това!

На Рейгън му се искаше да каже още нещо, но не знаеше какво. Понечи да опита, когато усети, че болката пронизва стомаха му. Олюля се и трябваше да се хване за парапета, за да не падне. Арсенио се втурна да му помогне и го заведе до влажния сгъваем стол.

Нов спазъм разкъса стомаха му и той се преви. Изкашля някаква зеленикавосива храчка и я изплю на терасата. Гледката — и миризмата — накара Арсенио да свие устни, но продължи да придържа детектива.

Пристъпът отмина и Рейгън успя да седне. Лицето му пребледня и отново му стана студено.

— Добре ли си? — попита момчето. То гледаше назад през стъклените врати и търсеше Джуди.

— Нищо ми няма — отвърна Рейгън.

Вледеняването изчезна също толкова бързо, колкото се бе появило. Той потупа ръката на Арсенио на рамото си. Дланта му беше студена като леден блок.

— Всеки плаща своята цена — каза момчето.

Рейгън кимна.

Все още дишаше тежко, но дъждът се бе превърнал във фина мъгла. Над плажа дори се показваше слънце, макар че магистралата долу продължаваше да е задръстена.

— Как казваш, че й било името? На леля ти в Чикаго? — попита детективът.

— Тя не ми е истинска леля.

— Нали така ми каза?

— Да. Отговори ми, че можело да остана при тях. Обясних й, че съм имал проблеми, но тя не ме разпитва повече.

— Искаш ли да го направиш?

— Имам ли друг избор?

Рейгън поклати глава.

— Поне аз не виждам такъв. Тук имаш цяла камара заповеди за арест.

— Никога няма да мога да се освободя от тях, нали?

— Не — отвърна детективът. — Освен ако не успея да се върна.

— Има ли някакъв шанс?

— Не зная — каза Рейгън. — Чисто и просто не зная.

Най-после беше разговарял с Донатели, но това не реши нищо. Не можеше да отговори на всички въпроси на капитана и все още не бе готов да се срещне с него. Донатели му каза, че е издадена заповед за ареста му, но Рейгън не спомена това на Арсенио. Самият той не знаеше какво ще прави.

Първо трябваше да уреди други неща. Неща, с които щеше да му се наложи да свикне.

Сякаш по даден знак нов спазъм сгърчи вътрешностите му. Този път повърна много слуз и високо изпъшка, когато се разтърси от тръпки. Арсенио се опита да го потупа по гърба, но Рейгън го отблъсна. Успя да се изправи на стола си едва две-три минути по-късно. Слънцето беше изчезнало и дъждът отново се усилваше.

— Най-добре да вляза вътре — изхриптя детективът.

Арсенио му помогна да се изправи и отвори плъзгащата се врата пред Рейгън, който внимателно закрачи по килима в дневната.

— Да ти помогна ли? — попита момчето.

Рейгън отрицателно махна с ръка и поклати глава.

— По-късно пак ще поговорим — каза той.

— По-късно — въздъхна Арсенио. Той бавно го последва към кухнята и сподави желанието си да потръпне. После слезе на долния етаж и се насочи към широкоекранния телевизор в кабинета. Не искаше да е наоколо, когато се хранят.

Джуди очакваше Рейгън в кухнята. Всъщност това беше сервизно помещение, превърнато в импровизирана лаборатория с хладилник до едната стена и медицинско оборудване в ъгъла. След престрелката тя се бе погрижила за раните му.

Джуди прие лекарското си изражение и успя да не сбърчи лице при вида на Рейгън. Искаше й се да му помогне да пресече стаята, но знаеше, че той предпочита да го направи сам. Беше упорито копеле.

— Отдавна е време — каза тя, докато детективът се настаняваше на количката.

— Зная — отвърна той.

— Няма никаква полза да се съпротивляваш. Това няма да направи нещата нито по-добри, нито по-лоши.

Той вдигна измъчен поглед към нея.

— Не мога по друг начин.

Джуди понечи да възрази, после се отказа. „Всяко нещо с времето си“ — помисли си тя.

Отиде до хладилника и извади от лавиците на вратата две ампули кръв. Вкара едната в своята спринцовка, после другата в тази на Рейгън. Златистите опаковки тунел вече бяха на мястото си.

Нов остър спазъм накара Рейгън да простене, но бързо отмина. Тя му подаде спринцовката, но той не я взе и се опита да избегне погледа й. Разкопча ризата си и докосна изпъкналите тумори под пъпа си върху възрозовите огнестрелни рани.

— Само да имаше някакъв друг начин — каза Джуди.

Той кимна.

— Раните бяха прекалено тежки. Без лекарството щеше да си мъртъв.

— Зная — промълви Рейгън.

— Това ли предпочиташ? — попита тя.

Детективът не отговори. Протегна ръка за спринцовката и лекарката му я подаде. Той се втренчи в цветовете й.

— Кръв и пикня — каза Рейгън.

— Какво значи това?

— Моите училищни цветове. Червено и златно. Кръв и пикня.

— Това трябва да е добро предзнаменование — рече Джуди.

Рейгън изсумтя.

— Трябва — усмихна се той.

И започнаха да се хранят.