Дженифър Уайлд
Коварство (8)

Глава осма

Сервитьорът ме преведе през полупразния салон. Забелязах огромната камина и грамадната медна кофа със съчки до нея. Опушени греди поддържаха ниския таван, а по облицованите с дървена ламперия стени висяха старинни щитове. На няколко от масите проблясваха свещи в зелени стъклени абажури и хвърляха издължени сенки върху белите покривки. Долавяше се приглушена музика — приятен фон за тихи разговори и празничен звън на чаши.

Чувствах се изнервена до полуда. Не ми се случваше често да приемам покани за вечеря от мъже, с които току-що съм се запознала, а онова, което бях научила за Алекс Танер, съвсем не ми помагаше да се успокоя. Имах нужда да се доверя на някого, а той беше член на семейството. Бях подбрала дрехата си изключително внимателно — къса ефирна рокля в тъмнооранжев цвят. Вървях след сервитьора и се питах дали няма да е по-добре да забравя за всичко това и да се върна в Блекрест.

В дъното на салона имаше просторна дървена тераса. Под японските фенери, висящи от клоните на дъбовете, бяха наредени грубовато издялани маси и столове. Точно под терасата ромонеше реката. Ясно долавях как водите й се плискаха в коритото. В овалните сенки на фенерите различих силуетите на няколко човека. Алекс Танер седеше до парапета и се взираше в реката. Дори не ме видя да приближавам.

— Подраних с цели десет минути — обадих се аз. — Това ми е стар навик — да пристигам по-рано на срещи.

Той енергично се изправи на крака. По лицето му се разля усмивка на задоволство. Беше облечен в спортно сако на сиви и бели райета и тъмнозелена вратовръзка. Кичур тъмно кестенява коса бе паднал на челото му и му придаваше момчешко изражение. Пое ръката ми. Чарът му беше почти осезаем.

— Само когато очаквам нещо с нетърпение, все пак — добавих аз.

— Очаквала си с нетърпение тази среща? — Той ми помогна да се настаня на мястото си.

— За моя собствена изненада — да.

Той седна насреща ми. Продължаваше да се усмихва.

— И защо си изненадана? — попита ме.

— Обикновено не приемам срещи с непознати.

— Така ли го възприемаш? — повдигна той вежди. — Аз се чувствам така, сякаш те познавам от цяла вечност. Сигурно защото съм те виждал на екрана. От снощи не съм мислил за нищо друго, освен за тази среща.

— Бил си сигурен, че ще дойда? — запитах го аз.

— Естествено — отвърна той и се ухили като непослушен хлапак.

— Доста си самоуверен — отговорих с усмивка.

— Жените ме направиха такъв — не ми остана длъжен той.

— Не се и съмнявам.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката ни. Отказах коктейла и настоях Алекс да не се въздържа заради мен. Той поклати любезно глава и поръча направо вечерята. Продължихме да бърборим оживено, след като сервитьорът се оттегли. Аз обсъждах ресторанта, а той коментираше качеството на храната. Когато порциите ни пристигнаха, вече се чувствах напълно спокойна и отпусната. Имаше нещо у Алекс Танер, с което мигновено печелеше хората. Питах се колко ли други жени са се чувствали по този начин. Достатъчно много, отговорих си сама.

— Доколкото разбрах, обичаш загадките — казах му, когато приключихме с предястието.

— Така ли? Защо?

— „Кръвта на Бела“ — отговорих лаконично аз.

— Значи си разбрала. Надявам се, че не си я прочела?

— Не съм — признах си аз чистосърдечно.

— Добре. Не бих искал да добиеш погрешна представа за мен. Всяка една от тези истории е написана за по-малко от пет седмици. Нямам талант, но имам най-развинтеното въображение на света. Това не е изкуство, но ми дава възможност да движа сред висшето общество.

— И всичките ти книги ли са криминални романи?

Той кимна.

— Убийства и разчленени трупове, страхливи подлеци и хубавки, целомъдрени момичета…

— Мисля, че имам един сюжет за теб — казах аз.

— Така ли?

— Едно момиче изчезва. Казва на всичките си приятели, че заминава да се омъжи, после напуска града и никой повече не я вижда.

Той се засмя приглушено, а в кафявите му очи проблеснаха игриви пламъчета.

— Вече съм го използвал в една книга. Нарича се „Удушвачът сред полето“. Всъщност, момичето излизаше за тайна среща с един непознат, когото срещна в някакво заведение. Той пък беше избягал от лудницата и направо си умираше за доверчиви млади дами с руси коси. Това бе един от най-продаваните ми романи.

— И какво се случи с момичето? — попитах го аз.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Заинтригува ме.

Той ми описа в детайли някои от най-жестоките, вдъхващи ужас убийства от книгите си. Говореше безгрижно, а гласът му беше приятен и изразителен. Алекс се забавляваше със сюжетите и характерите, които сам бе създал. Почувствах как кръвта се оттегля от лицето ми, докато ми описваше потресаващата гонитба из полето. Това, което си представях, не беше русокосата, синеока героиня на Алекс, преследвана от престъпника. В съзнанието ми изникваше образът на момиче с къси червени къдрици, със закачлива трапчинка на лявата буза и животински ужас в кафявите очи. Струваше ми се, че през цялото време говорим за Делия.

Алекс ме погледна и се сепна.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Добре съм.

— Хайде, стига — каза той и се намръщи. — Лицето ти внезапно пребледня. Гласът ти трепери. Какво има?

— Разказваш толкова… живо.

— Не ми приличаш на жена с такава крехка психика. Да не би да се разстрои от кървавите ми измислици?

— Не, нищо подобно — отвърнах аз, внезапно притеснена от мисълта, че той ме взема за страхливка, която пребледнява само при споменаването на капка кръв.

— Тогава какво има? Нали нямам пърхот по раменете? Защото веднъж видях една реклама по телевизията, в която някакво момиче пребледня, защото… — Той се опитваше да обърне всичко на шега. Усмихнах се, благодарна за загрижеността му.

— Вече съм по-добре — отвърнах му. — А ти наистина нямаш пърхот.

— Камък ми падна от раменете. Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?

— Не, поне засега.

— По-късно?

— Може би.

— Видя ли сега кой обича загадките?

— Това притеснява ли те?

— Интригува ме — отвърна той.

Довършихме вечерята си, потънали в оживен разговор за маловажни неща. Постепенно осъзнах, че въпреки проблема си наистина се забавлявам и почувствах нарастваща симпатия към този човек, който съумяваше да остане все така остроумен, забавен и сърдечен. Имах чувството, че наистина сме отдавнашни приятели. Питах се дали не трябва да му се доверя. Изпитвах отчаяна нужда да поговоря с някого за мистериозното изчезване на Делия, и все пак… Този мъж беше братовчед на Дерек Хоук.

Реших да отложа това решение за известно време. Той ме заразпитва за филмовата индустрия и като че ли не беше никак разочарован, че не съм истинска знаменитост. После ми разказа за някои проблеми, които възникнали с неговите издатели и доста хумористично ми описа как държал поредица от лекции пред достопочтени дами с шапки на цветя, които имали ненаситна страст към убийства, и колкото по-кървави — толкова по-добре.

— Поглъщаха жадно всяка моя дума — добави Алекс.

— Обикновено хората са любопитни — отбелязах аз.

— Аз също — призна си той. — По отношение на теб. Чудя се защо му е на такова приказно създание като теб да се навърта из град като Хоукстаун. Снощи ми каза, че идваш да посетиш близък роднина, и все пак още не си споменала брат или сестра, леля или чичо. Започвам да подозирам, че си тук с някаква тайна мисия и няма никакъв роднина.

— Поне за последното си прав — отвърнах аз.

— Знаех си.

— Точно там е проблемът.

— По-точно? — попита той и небрежно се подпря с лакти върху масата. Топлите му кафяви очи изразяваха очакване, плътните му устни се извиваха в лека усмивка. Очевидно очакваше да чуе някоя несериозна женска история. Поех си дълбоко дъх.

— Не съм сигурна, че трябва да ти разкажа за това — промълвих накрая.

— Защо?

— Имам известни притеснения.

— Хайде, моля те — каза той. — Аз съм отличен слушател.

Поколебах се само за момент.

— Добре…

Разказах му всичко, още от нощта, в която Делия се прибра у дома и за първи път ми каза, че на партито в Сохо срещнала някакъв невероятен мъж. Говорех тихо, овладяно. Спирах от време на време, за да се досетя за някоя и друга подробност. Алекс се облегна на стола си и обгърна лактите си с длани. Докато ме слушаше, лицето му се свиваше в многозначителна гримаса, сякаш му бе трудно да повярва на думите ми. Когато привърших разказа си, той повика сервитьора и поръча две уискита — двойни, без сода.

— Струва ми се, че имаш нужда да пийнеш — обърна се той към мен, когато сервитьорът се оттегли.

— Мислиш ли, че съм луда, задето подозирам братовчед ти, че е… сторил нещо на Делия? — попитах го напрегнато аз.

— Не знам какво да мисля — отвърна той. — Направо не е за вярване.

— Знам. В наше време никой не може просто да изчезне. Не е нормално.

— Не и в истинския живот. В книгите сякаш звучи убедително, но когато се случи в действителност, човек трябва да има логични причини. Не бива да правим прибързани заключения. Трябва да обсъдим проблема от всички възможни страни.

— Опитах се. Ако познаваше Делия…

— Не бързай. Имам нужда да помисля.

Седяхме в пълно мълчание, докато сервитьорът не се върна с напитките. Лъч синя светлина от свещта падаше върху покривката, а в краката ми проблясваше бледожълтото пламъче от фенера. Цветовете потрепнаха като живи, когато клоните на дъба се разлюляха от вятъра. До терасата долиташе музиката от салона, мека и приглушена. Алекс Танер седеше насреща ми с изправени рамене. Той намести възела на вратовръзката си. Веждите му се сключваха на челото в замислена гримаса. Когато уискито пристигна, той погълна своето на три глътки. Аз отпих предпазливо от чашата си.

— За втори път от двадесет и четири часа насам ми се налага да пия алкохол — отбелязах аз. — Не ми се иска да развалям представата ти за безупречна светска дама, но наистина не го обичам.

— Изпий го все пак. Имаш нужда.

Обърнах чашката с разтреперана ръка. Уискито беше силно. Алекс Танер барабанеше с пръсти по масата, все още навъсен. Почувствах парливата струя да се разлива по гърлото ми. Това ме замая, но поне вече не се чувствах толкова напрегната. Бях му разказала всичко, бях му прехвърлила част от грижите си. Чувствах животинско облекчение. Знаех, че той ще ми помогне. Вече не бях сама в тая каша.

— Не се разбираш много с Дерек, нали? — осмелих се да го попитам накрая.

— Истината е, че го ненавиждам, но това не ми дава право да го обвинявам необосновано в такова тежко престъпление.

— Мислиш ли, че е способен да го извърши?

— Дерек е способен на всичко. Но по-добре ми разкажи за братовчедка си. Вече разбрах, че е актриса, но що за човек е тя?

— Пълна с живот и енергия. Обича развлеченията — стига да са здравословни. Не пие и не пуши, макар че има доста грубоват речник. Всъщност приказва като пиян моряк, но това е част от чара й. Обожава предизвикателствата. Веднъж се качи на една бронзова статуя в центъра на Пикадили Съркъс и взе да хвърля захарни целувки към тълпата, която се насъбра да гледа. Това, разбира се, беше хрумване на нейния агент. Така попадна във вестника с една зашеметяваща снимка, която й помогна да изгради имиджа си на необуздана лудетина. Лудетина — това определение сякаш е най-подходящото за Делия, но това не я прави по-малко мила, сърдечна и почтена. Виждала съм я да изпразва портфейла си заради сирачета и да плаче от съжаление, че няма повече пари. От години споделяме мъничкото си апартаментче в Челси. Можехме да се преместим в по-голям, но този си го обичаме. Тя… просто не е такъв човек — да избяга с някакъв си мъж.

— Разбирам — отвърна той. — И ти вярвам.

— Мисля, че този човек й е направил нещо — прошепнах аз. Гласът ми трепереше. Отместих поглед от Алекс.

— Не знам… какво да кажа — пророни накрая той. — Сякаш всички следи водят към него, но липсва сериозен мотив.

— Трябва да има — отвърнах разпалено аз. — Просто трябва да има.

— Не каза ли, че братовчедка ти е изтеглила спестяванията си от банката?

— Хиляда и сто паунда. Защо… защо питаш?

— Тъкмо ми хрумна… — Гласът му беше изключително сериозен. Като че ли му беше трудно да обясни онова, което се въртеше в ума му. — Дерек има известни вложения в Лондон. Управлява ги една фирма. Знам, че напоследък е направил доста сделки. Знам също, че поиска леля Анди да му заеме пари, за да покрие някакви загуби. Не знам подробности, но доколкото ми е известно, тя отказа да му даде парите. Двамата се спречкаха. И все пак… това не е толкова важно.

— Но това вече е мотив — настоях разпалено аз.

— Хиляда и сто паунда? Не ми се вярва, Дебора.

— Човек като него…

— Трябва да бъдем справедливи — отвърна спокойно Алекс. — Той твърди, че никога не е виждал братовчедка ти. Нали знаеш, че това може и да е вярно. Тя може да е прочела статията и да е измислила цялата история, както Дерек ти е подхвърлил. Може би в цялата работа дори не е замесен мъж. Сигурно просто е искала да се усамоти за известно време. В артистичните среди, доколкото знам, цари пълен хаос и напрежение. Може би е искала да се откъсне от всичко това за няколко седмици, без да казва на никого къде отива. Вероятно е искала да размисли, да подреди живота си. Това е доста модерно в момента. Индуските проповедници…

— Делия би полудяла, ако й се наложи да остане сама в продължение на двадесет и четири часа — прекъснах го аз. — Освен това животът й беше съвършено подреден. Имаше хубава работа в шоу програма, от която печелеше купища пари. Това напълно я задоволяваше. А идеята ти за индуския проповедник е направо смешна, и то меко казано. Ако се бе опитала да се консултира с гуру, това би било омраза от пръв поглед.

— Но все пак е напуснала работата си — настоя Алекс.

— Защото смяташе да се омъжи. Никога не би го сторила, ако нямаше разумна причина. Тя обичаше този спектакъл.

— Никога не можеш да си сигурна за другите хора — отвърна Алекс.

— И братовчед ти ми каза нещо подобно.

— Но е истина.

Известно време Алекс мълчеше. Беше потънал в мислите си. Японските фенери обливаха терасата в червеникавата си светлина. Няколко жълъда изтрополиха по дървените дъски на пода. Долавях аромата на реката. Алкохолът започваше да ми действа и всичко ми се струваше някак замъглено. Вперих поглед в мъжа насреща си. Спортното сако обгръщаше ласкаво широките му рамене. Ръцете му бяха отпуснати в края на масата — силни, тъмни ръце, които сякаш живееха свой собствен живот.

— Не биваше да те натоварвам с всичко това — промълвих сънено аз. — Не трябваше да те въвличам. Той ти е братовчед…

— Имаш нужда от помощ — отвърна Алекс. — Не ми се вярва нещо сериозно да се е случило и съм сигурен, че братовчедка ти скоро ще се върне. Но все пак разбирам безпокойството ти. Не можеш да седиш безучастно и да чакаш да се завърне у дома.

— Нямам такова намерение — отговорих му аз. — Смятам да събера доказателства. Затова останах в Блекрест.

— Не съм съвсем сигурен, че одобрявам този ход — каза той.

— Защо?

— Все още не мога да повярвам, че Дерек е замесен в това, но ако наистина е, и ако знае, че го подозираш, Блекрест не е най-безопасното място за теб. По дяволите! Тази история ми звучи като сюжетна линия от собствените ми книги. Само че е истинска.

— Мога да се грижа за себе си.

— Виж, нали Дерек ти е казал, че има човек в Лондон, който работи по случая. Може пък той да открие нещо.

— Не вярвам, че такъв човек съществува — отвърнах аз. — Смятам, че ми го каза, за да може временно да ме успокои и да ме държи настрана от полицията.

— Чудя се… Имам един приятел, Мартин Крег. Той е детектив. На няколко пъти ми е помагал за книгите — проверявал е детайли по полицейските процедури, потвърждавал е факти за поведението на престъпниците, такива неща. Бих могъл да му се обадя в Лондон и да го помоля да се поразрови. Мартин е много добър. Ако в тая работа има някаква мръсотия, той ще я открие. Дължи ми услуга. Ще му се обадя.

— Много мило от твоя страна.

— А междувременно искам да се махнеш от Блекрест. Тревожа се за теб.

— Не бива — отвърнах му. — Вече съм голямо момиче.

Алекс Танер се усмихна.

— Ще трябва да ти повярвам — каза той. — Знаеш ли, ти си забележителна жена. Никога не съм срещал друга като теб. Представяш ли си, водя си съвсем обикновен, безличен живот, и както си шофирам в една дъждовна нощ, замислен за глупавите си проблеми, спирам да сменя една спукана гума и се оказвам въвлечен в нещо необикновено. — Той поклати глава и направи знак на сервитьора. — Направо не е за вярване. Сметката, моля.

Той плати сметката, остави внушителен бакшиш и ме поведе по дъсчения под на терасата към главния салон. Главата ми се завъртя от неочакваното движение, походката ми беше нестабилна. Алекс сякаш го забеляза. Когато най-после се озовахме навън, той ме хвана за ръката и ме поведе по някаква пътека, която се виеше покрай реката. Не се възпротивих. Ръката му здраво ме поддържаше. Залитнах веднъж или два пъти. Мирисът на реката все по-натрапчиво се набиваше в ноздрите ми — ухаеше на кал, мъх и водорасли. Беше студено. Раменете ми потръпваха. Алекс спря, свали сакото си и ме загърна с него.

— Наистина нямаш навика да пиеш, нали?

— Нали ти казах, че не пия. Пияна ли съм?

— Не съвсем. Имаш нужда само от малко чист въздух, за да ти се проясни главата. Но в ресторанта ми се струваше, че всеки момент ще се приземиш по очи на пода.

— Питието беше силно — опитах се да протестирам.

— Ти си пълна с изненади — отбеляза той.

— Къде отиваме?

— Хрумна ми, че можем да се пошляем малко покрай реката, докато ти попремине. Надолу по течението има един парк, гледката оттам е прекрасна. Любимото кътче на местните тийнейджъри. Ходят там да се натискат.

— И ние ли отиваме за това? — едва успях да промълвя, упоена от алкохола.

Той се засмя приглушено.

— Не съм такъв грубиян. И нямам навика да напивам жените, за да се възползвам от тях. Все пак, ако нямаш нищо против…

— Да вървим — отвърнах аз. — Не съм чак толкова пияна.

Той отново се засмя. Беше такъв приятен звук. Ръката ми бе сгушена на топло в неговата. Тежкото спортно сако висеше на раменете ми. Материята леко драскаше кожата ми и ухаеше на груба мъжественост. Вървяхме в мълчание. Спуснахме се към брега на реката и последвахме пътеката, която се губеше из гората. Луната беше ярка, лъчите й се прокрадваха през листатата на дърветата. Пурпурни сенки танцуваха по прашната пътека. Под краката ни хриптяха жълъди и мъртви листа. Подминахме двойка стреснати тийнейджъри, седнали на стара мраморна пейка под едно дърво. Реката се плискаше шумно в коритото си някъде се обади кукумявка. Чувствах се замаяна като в някакъв приказен сън, спокойна и отпусната.

Алекс вървеше напред с дълги, уверени крачки. Трябваше да подтичвам след него, за да не изостана. Заведе ме до една пейка досами реката. Положи длани на раменете ми и ме настани на пейката, сякаш бях някакъв инвалид, който не би могъл да се справи сам. Облегнах се на дънера на дъба зад себе си и затворих очи. Алекс загреба пълна шепа камъчета и ги хвърли във водата. Чу се приглушено шляпване и водната повърхност се набръчка.

Не знам колко дълго съм седяла, преди отново да отворя очи. Чувствах се напълно освежена, въпреки че долавях леки пулсации в слепоочието си, които заплашваха да се превърнат в адско главоболие. Алекс стоеше над мен със скръстени на гърдите ръце и замислено ме наблюдаваше. За миг ми се стори, че е Дерек Хоук. Невероятно беше колко много си приличаха двамата братовчеди.

— По-добре ли се чувстваш? — попита ме той.

— Много по-добре.

— Главата ти проясни ли се?

— Почти.

— Това е добре.

— Сигурно ме мислиш за наивна хлапачка, щом не мога да изпия едно уиски, без да залитам след това. Чувствам се като истинска глупачка.

— Аз пък те намирам очарователна — отвърна той. — За какво ще си говорим? Нощта е прекрасна. Щурците свирят, луната е високо, а ти не искаш да се натискаме. Можем поне да поговорим.

— Разкажи ми за себе си — казах с усмивка. — Разбрах, че си много сръчен със спуканите гуми, знам също, че пишеш криминални романи и това е всичко, което ми е известно за теб.

— Анди не ти ли разказа нещичко?

— Опасявам се, че тя е доста предубедена.

Той се засмя.

— Тя е едно славно старо момиче. Много съм привързан към нея, а и тя ме обича дълбоко в себе си. Ако поискам, бих могъл да я спечеля изцяло, но не виждам особен смисъл, не мислиш ли? Дерек успешно я е убедил, че моята особа не заслужава никакво внимание. Това би трябвало да ме разстройва, но не е така. Той ще прекара живота си, затворен в оная стара купчина камъни и ще чака да получи парите й. А някой ден те наистина ще станат негови и той ще осъзнае, че най-хубавите дни от живота му са безвъзвратно отминали и че парите не могат да му купят щастие. Свикнал съм да бъда аутсайдер, синът на омразните Танер, които живяха нашироко и умряха изморени и без съжаление. Наричаха ги позор за семейството, но те изживяха щастливо живота си. Сега нямам корени, нямам роднински връзки и съм свободен да подреждам живота си, както намеря за добре.

— Наистина ли си толкова безгрижен? — попитах го аз.

— Какво имаш предвид?

— Наистина ли Блекрест и семейството означават толкова малко за теб? Наистина ли си толкова доволен да се правиш на независим, да стоиш настрана и да гледаш как Дерек наследява всичко? Нима то не е толкова твое, колкото и негово?

— Това е решението на Анди. Сама реши така — не без помощта на Дерек, разбира се. Аз не се оплаквам.

— Но ти си човешко същество — негодувах аз. — Нима не изпитваш горчивина?

— Горчивина? Животът е твърде кратък.

— Изглежда ми несправедливо Анди да те отблъсква по този начин.

— Може и така да е, но аз съм непоправимата черна овца. Дерек винаги е бил любимецът на фамилията. Винаги е бил прилежен, послушен и умееше да печели благоразположението на околните. Дори когато бяхме още деца. Аз бях този, който чупеше прозорци, пъхаше жаби в леглото на камериерката и отказваше да си изяде десерта. Дерек винаги се държеше прилично, обръщаше се към стария Стивън Хоук със „сър“ и позволяваше на Анди да се суети около него. Като деца прекарвахме доста време в Блекрест. Дерек още тогава знаеше какво би могъл да спечели, ако се държи подобаващо. На мен никога не ми пукаше. И сега не ми пука.

— Наистина ли е бил такова послушно дете?

— Да, когато наоколо имаше някой възрастен. Правеше всичко, което му кажеха. Но когато бяхме сами, ставаше съвсем различен. Неведнъж са ме наказвали заради неговите пакости. Никога не ме питаха дали съм виновен или не. Никой не допускаше, че Дерек е способен да сложи захар в газовата печка на семейство Рол или да съсипе новата рокля на Анди. Усмихваше се самодоволно, докато понасях наказанието заради него. Обичаше да ми се подиграва — често повтаряше, че когато порасне Блекрест ще е негов, а аз ще вия отвън като премръзнало куче.

— Това е ужасно! — възкликнах аз.

Алекс отново се засмя.

— Звучи като сцена от „Брулени хълмове“, нали? Само че аз не приличам на Хийтклиф. За мен беше забавлението, Дерек ще обере наградите. Така сме квит.

— И ти нямаш нищо против той да обере наградите?

Алекс повдигна рамене.

— Нямам време за мрачни размисли. Животът е толкова разнообразен, така забавен. Натъквам се на какви ли не приключения. Понякога даже срещам красиви момичета, които са спукали гума насред страховита буря и се нуждаят от помощта ми, за да открият изчезнали роднини. Кой съм аз да се оплаквам? Мислиш ли, че ще можеш да станеш?

— Ще опитам — отвърнах кисело аз. Успях. Даже се справих отлично.

— Добре ли си?

— Съвсем.

— Ти си първото съвременно момиче, което познавам и което не може да изпие едно малко уиски. Установил съм, че повечето жени са в състояние да ме напият до безпаметност. Обзалагам се, че и не пушиш?

— Не пуша.

— Забележително. Ти си пълна с добродетели.

— Това лошо ли е?

— Хм, действа ми… освежаващо. И доста обезкуражаващо, за съжаление.

— Не се отказвай съвсем — казах му ласкаво аз.

— Нямам такова намерение — отвърна той с насмешлива сериозност.

— Колкото и да не ми се иска, предполагам, че трябва да се връщаме — прошепнах аз.

— Готова ли си?

Кимнах, а Алекс пое ръката ми в своята. Вървяхме бавно по пътеката към паркинга. Никой от нас не проговори. Алекс като че ли бе потънал в мисли. Чувствах се приятно, в безопасност, щом го усещах до себе си. Стигнахме до паркинга, а аз свалих сакото му от раменете си и му го върнах. Той го облече и намести вратовръзката върху широките си, мъжествени гърди. Стояхме до колата ми. Изглеждаше съвсем порутена до супермодерния му спортен автомобил.

— Кога ще те видя отново? — попита той. — Добре е да поддържаме връзка.

— Утре следобед смятам да се отбия до Хоукстаун — отвърнах аз.

— Защо не минеш покрай моята къщурка? Може пък да е изскочило нещо.

Той подробно ме описа къде се намира домът му. Стояхме край колата и никой от нас не искаше да се сбогува. Алекс тъпчеше чакъла с връхчето на обувката си. Луната осветяваше притихналия паркинг, на който бяха останали само нашите коли. Ресторантът вече тънеше в тъмнина. Долавях шумоленето на вятъра в буйните треви по течението на реката. Алекс сякаш искаше да каже нещо, усещах го, но не знаеше как да се изрази.

— Хм… Ще бъдеш внимателна в Блекрест, нали? — прошепна накрая.

— Много ще внимавам.

— Просто… за всеки случай — добави той.

— За всеки случай. Прекарах чудесна вечер, Алекс. Чувствам се много по-добре, наистина. Нали ще се обадиш на твоя приятел детектива?

— Ще бъде първата ми работа сутринта.

— Надявам се той да се натъкне на нещо.

— Сигурно ще установи, че братовчедка ти е по-добре от всякога и си почива в някое курортно градче. Вярвам, че ще се върне, и нямам търпение да се запозная с нея. Вече имам толкова неща, за които да й благодаря.

— Така ли?

— Ако не беше Делия, двамата с теб никога нямаше да се срещнем. Вече я харесвам, защото ни събра.

Усмихнах се и отворих вратата на колата си.

— Трябва да вървя. Беше ми толкова приятно…

— Ще те последвам с моята кола. Не мога да те оставя да се прибираш сама през нощта. Ще карам след теб до портала.

— Много мило, но…

— Няма смисъл да спориш — прекъсна ме решително Алекс. — Чувствам се отговорен за теб. — Той спря и ме погледна в очите. После се ухили по детински. — Това е страхотно чувство.