Дженифър Уайлд
Коварство (3)

Глава трета

Никога преди не бях виждала такава внушителна и страховита сграда. Делия ми бе описала имението по някаква снимка, която й показал бъдещият й съпруг, но сега се оказвах съвсем неподготвена за онова, което се възправяше пред очите ми. Главната част на сградата беше на три етажа. От двете й страни тръгваха по-ниски крила, които се виеха някъде назад, а отвъд тях над покривите се издигаше истинска крепостна кула. Част от кулата бе заплашително наклонена, но все още изглеждаше поразителна в нямото си готическо величие. Окъпани от лунна светлина, тъмносините полегати покриви проблясваха в сребристи нюанси, а комините, бойниците и наблюдателниците хвърляха дълги черни сенки. Имението Блекрест бе построено от сиви каменни блокчета, с всичките сложни извивки и орнаменти на една вече отминала епоха. Прозорците приличаха на непроницаеми черни очи, безмълвно втренчени в мен. Фасадната стена бе почти изцяло покрита с тъмнозелен бръшлян, а листата му шумоляха като метални пластинки на вятъра.

Паркирах колата пред помпозния портал от черен мрамор, поразена от внушителната грозота на това имение, построено преди повече от двеста години. Имаше нещо застрашително в тази къща. Тя сякаш ме наблюдаваше, сякаш се канеше да ме погълне. Във въздуха се носеше някакво усещане за древност и предчувствие за зло — болезнено осезаеми, почти материални. Бях изненадана да осъзная, че раменете ми леко треперят и побързах да изкача стълбичките към портала. В преддверието се надбягваха зловещи сенки. Струя леден въздух отметна косата ми. Вратата беше от черен дъб, гладко излъскан с годините, а точно в средата висеше чукало — навъсен ястреб върху месингова халка. Месингът беше хладен на допир.

Почуках по вратата, опитвайки се да изхвърля от съзнанието си страховитите истории на Едгар Алън По, които кой знае защо сега изникваха в паметта ми с поразителна яснота.

Ясно дочух звука от чукалото, отекващ в салона зад вратата, а настъпилата впоследствие тишина бе непоносимо тежка, сякаш някой отвъд стоеше стъписан и заслушан. Изведнъж ми се стори немислимо да приема, че такова свежо и пълно с живот създание като Делия би могло да живее на подобно място. Отново повдигнах тежкото чукало и зачуках по-силно по дървото. Отговор отново не последва. Прииска ми се да се върна в уютния си автомобил, но кой знае по каква причина, изпитвах ужас при мисълта да обърна гръб на тази къща.

Ядосах се на себе си. Къщата несъмнено беше огромна и стара. Не можех да отрека, че подведена от лунната светлина за миг се бях почувствала като гостенка на призрачен дом, но това не ми даваше право да развихрям въображението си. Пристигах късно вечерта и никой не ме очакваше. Прислужниците вероятно спяха някъде в задното крило на замъка, а и в господарските апартаменти сигурно отдавна бяха заспали. Похлопах отново, твърдо решена да известя присъствието си. Все още не можех да се отърся от чувството, че някой стои и ме слуша точно зад рамката на вратата.

Изминаха пет минути, а може би и повече. Не бях видяла и един лъч светлина да се процежда през прозорците, но бях уверена, че все някой трябва да е вътре. Дори Делия и съпругът й да бяха заминали нанякъде, едва ли щяха да оставят къщата съвсем празна. Все трябва да беше останал някой прислужник или иконом, който да ме упъти къде да намеря братовчедка си.

Отстъпих заднешком от вратата. Бях истински изплашена, колкото и да се опитвах да си втълпя, че е абсурдно. Нещо не беше наред. Шестото ми чувство ме предупреждаваше да бягам колкото е възможно по-бързо, дори това да означаваше друго мъчително пътуване до Блекрест на дневна светлина. Тъкмо се канех да послушам инстинкта си, когато изпод тежката дъбова врата зърнах колеблива струйка светлина. В същия момент портала изскърца и се отвори навътре.

На прага стоеше някакъв мъж. Светлината идваше откъм салона зад него и фигурата му представляваше неясен силует в сумрака. Беше висок и слаб, но не успях да различа чертите на лицето му, докато не пристъпи навън. Тогава видях, че е много възрастен, със сребристо бяла коса и набръчкано лице. Прозрачно сините му очи се взираха в мен като ледени късчета кристал. Носеше черна униформа, очевидно облечена съвсем набързо, а връхната му дреха дори не беше закопчана.

— Да? — попита той. Старческият му глас прозвуча твърд като гранит.

— Аз съм Дебора Лейн — казах му, сякаш това обясняваше всичко.

Мъжът повдигна едната си вежда и продължи да ме зяпа с хладно презрение.

— Да? — повтори той.

— Дойдох да видя мисис Хоук — опитах се да му обясня.

— Мисис Хоук не приема посетители по това време — отвърна неумолимо той.

Изправих раменете си и вирнах гордо брадичка в опит да го впечатля. Може и да идвах в неподходящ час, но нямаше да позволя да ме изхвърли някакъв обикновен прислужник. Отвърнах на погледа му с подобаващо презрение. Когато заговорих, гласът ми би смразил всяко нормално човешко същество.

— Сигурна съм, че мен ще ме приеме — информирах го с тон, нетърпящ възражение.

— Боя се, че не мога да ви позволя да влезете — отвърна спокойно той.

— Но аз… аз съм й братовчедка — възпротивих се аз, напълно излязла от кожата си.

Мъжът насреща ми поклати бавно глава, без да откъсва очи от моите. Прехапах нервно долната си устна. Едва съумявах да потисна сълзите на безсилие, които напираха в очите ми.

— Мисис Хоук няма братовчедки — каза той.

— Напротив, има! — възкликнах гневно аз. — Не съм я виждала вече повече от месец и съм изминала целия този път…

— Какво има, Морис?

Гласът долетя някъде иззад вратата и прозвуча дрезгав и гърлен. Прислужникът се обърна, но не преди да зърна смутеното изражение на лицето му. Царствените му обноски изведнъж изчезнаха и сега изглеждаше истински притеснен. Пръстите му се стрелнаха съм връхната му дреха и припряно се заборичкаха с непокорните копчета. Очевидно човекът беше ужасен от появата на своя работодател.

— Една млада дама, сър — заговори той към някой, когото все още не виждах. После ми хвърли един светкавичен поглед, сякаш искаше да потъна в земята, и изправи рамене при появата на господаря си.

— Покани я вътре, Морис — наредиха решително отвътре.

— Заповядайте, мис — промърмори Морис и разтвори вратата пред мен.

Прекрачих прага, здраво стиснала в ръка очукания си кожен куфар. Озовах се в просторен салон с махагонова ламперия и червеникавокафяви стени. В дъното на помещението се издигаше спираловидно стълбище и се губеше в сенките на мрака, а точно над главата ми един полилей с потъмнели кристални висулки пръскаше мъждива светлина над износения кафеникав килим.

— Свободен си, Морис — каза непознатият.

Възрастният прислужник се затътри надолу по коридора. Останах сама с господаря на Блекрест. Оставих куфара си на земята и въздъхнах с облекчение. Усмихнах се на Дерек Хоук, но не получих дружелюбна усмивка в отговор. Той просто стоеше, пъхнал ръце в джобовете на халата си, и ме гледаше с неприкрито подозрение. Изглеждаше така, сякаш очаква да извадя револвер и да поискам семейните съкровища.

— Вие трябва да сте Дерек — усмихнах се отново, опитвайки се да вложа в думите целия си чар.

— Аз съм Дерек Хоук, точно така.

— Аз съм Дебора Лейн. Делия трябва да ви е разказала всичко за мен.

Той не ми отговори. Само продължи да се взира в мен с откровено недоверие. Разгледах го и се уверих, че братовчедка ми добре се е погрижила за себе си. Дерек Хоук очевидно беше заможен, неоспоримо привлекателен и на всичкото отгоре излъчваше някакъв животински магнетизъм, който несъмнено покоряваше жените.

Беше доста висок повече от шест фута, тялото му беше стройно и атлетично, с вродената грация на хищна пантера. Лицето му беше ъгловато, с изсечени черти и високи скули. Носът му бе леко изкривен на една страна, устните — пълни, леко непропорционални с останалите черти на лицето му. Очите му бяха тъмнокафяви, почти черни и проблясваха като горещи въглени изпод тежките му извити ресници. Отгоре се извиваха веждите, черни като нощта, а над челото му падаха разрошени къдрици гъста, гарваново черна коса.

Стоеше пред мен с изправени, широки, кокалести рамене, пъхнал ръце в джобовете на брокатения си черен халат, избродиран с по-тъмно черен копринен конец. Сигурно беше към края на трийсетте, силен и внушителен мъж, който съвсем разбираемо би извикал ужас в душата на простоватата сервитьорка от бара. Без всякакво усилие можех да си го представя облечен в униформените роби на Инквизицията или обут в пиратски ботуши и запасал крива сабя, но за нищо на света не го виждах в балните салони на Мейфеър^[1].

— Къде е Делия? — попитах го и се огледах наоколо си, сякаш очаквах всеки момент тя да се втурне към мен.

— Делия? — повтори той.

— Братовчедка ми. Вашата съпруга.

— Опасявам се, че е станала някаква грешка — отвърна любезно той.

Усмихнах се отново.

— Зная, че появата ми е съвсем неочаквана, но вие ще ми простите, нали? Нямах адреса ви, така че не можех да пиша, а когато пристигнах в Хоукстаун, открих, че телефонните връзки са повредени от бурята. Можете да си представите в каква ситуация се озовах. Делия изобщо не ми се е обаждала след сватбата и понеже в момента съм без работа и нямам какво друго да правя, хрумна ми да ви направя неочаквано посещение, хей така, импулсивно…

Говорех бързо, припряно и се усмихвах нервно, а лицето на Дерек Хоук оставаше все така непроницаемо. Тъмните му, блестящи очи нито за миг не се откъснаха от лицето ми. Плътните му, широки устни бяха присвити в неодобрителна гримаса. Спрях забързания си поток от думи и го погледнах, този път сериозно обезпокоена. Нещо не беше наред. Долавях го с всичките си сетива.

— Нямам представа каква игричка играете — отвърна в този момент човекът насреща ми, — но ви уверявам, че няма да стигнете далече. Нямам навика да посрещам натрапници в Блекрест, още по-малко такива, които твърдят, че съм женен за жена, която никога в живота си не съм виждал.

Съвсем стъписана, не откъсвах поглед от него. После нервно се разсмях.

— Можем да се майтапим на сутринта — отвърнах. — Точно сега ми се иска да видя Делия. Бихте ли я извикали?

— Вероятно не съм се изразил правилно — заяви сковано Дерек Хоук.

— Но… — подхванах неуверено аз. — Вие сте Дерек Хоук. Това е имението Блекрест. Делия ми каза…

— Не съм и чувал за тази жена — прекъсна ме той.

— Тя е ваша съпруга. Икономът ми каза, че мисис Хоук…

— Когато е говорил за мисис Хоук, Морис е имал предвид леля ми. Тя е на шейсет години.

Думите сякаш не стигаха до съзнанието ми. Дълго време се взирах безмълвно в него с очи, които сякаш отказваха да се фокусират. Ръцете ми обаче все още ми се подчиняваха и се засуетиха припряно с портмонето ми, където пазех смачканата телеграма от Делия. Подадох му я и в същия момент краката ми се огънаха.

Лицето ми се озова сред меки гънки от черна коприна. Силни ръце ме подкрепиха. Опитах се да повдигна глава, но усилието се оказа непосилно тежко за мен. Следващото нещо, което си спомням, бе как ме отнасят в друга стая. Чифт железни ръце ме подкрепяха и ме притискаха към тяло, изковано сякаш от стомана. Дерек Хоук ме отнесе до някакъв диван и ме положи върху меките възглавници. Когато най-после се свестих, той стоеше над мен с чаша бренди в ръка.

— Изпийте го — нареди ми той.

— Не пия — отвърнах му.

— Изпийте го — повтори той с глас, нетърпящ възражение.

Поех чашата с разтреперана ръка и изпих изгарящата течност. Гърлото ми пламна, но поне способността ми да разсъждавам трезво се възвърна. Оставих чашата на масичката до дивана и вдигнах очи към мъжа, който стоеше над мен.

— И нямам навика да припадам — добавих аз с пълното съзнание, че звучи идиотски.

— Значи изиграхте доста ефектен трик, мис Лейн.

— Не беше трик — отвърнах гневно.

— Така ли? Всичко това ми прилича на сценка от долнопробна постановка. А сега искам да знам какво целите.

— Мисля, че ще е най-добре да ме оставите аз да задавам въпросите, мистър Хоук. — Гласът ми трепереше и това ме ужаси.

Приседнах на дивана и придърпах полата над коленете си. Чувствах се толкова отпаднала, че се боях да се изправя. Дерек Хоук стоеше заплашително над мен със скръстени на гърдите ръце и присвити клепачи. Наложи се да наклоня глава назад, за да срещна погледа му. Не бях в изгодна позиция, за да диктувам условията, но когато заговорих отново, се постарах да прозвуча така, сякаш напълно контролирам ситуацията.

— Какво сте сторил на Делия? — запитах решително и ми се стори, че гласът ми се извива заплашително. Това временно ме удовлетвори.

— Съвсем нищо.

— Къде е тя?

— Нямам представа.

— Какво сте й сторил? — повторих аз.

— Вижте какво, млада госпожице, ще ви го кажа за последен път. Никога в живота си не съм виждал жената, за която говорите.

— Добре. Но телеграмата е в ръката ви. Прочетете я.

— Вече я прочетох.

— И все още смятате да ме убеждавате, че…

— Нищо не смятам да ви убеждавам — отвърна рязко Хоук.

Той прекоси стаята и извади тънка кафява цигара от малка кутийка на полицата над камината. Смачка цигарата между пръстите си, преди да я пъхне в устата си. После запали клечка кибрит, обгърна пламъчето с ръцете си и го поднесе към цигарата. Пушеше и стоеше до камината, спокойно положил ръка върху полицата. Тъмните му очи се взираха в мен, сякаш мислено търсеше най-добрия начин да се отърве от мен. Цигарата му проблесна, когато си дръпна от нея. Той я изтръска и избълва облак от дим. После присви очи.

— Трябва да ви предупредя, че имам богат опит с шантажори и измамници — промълви накрая мистър Хоук. — Човек с моето обществено положение често се сблъсква с подобни проблеми, фактът, че вие сте млада и привлекателна, няма да ме направи по-снизходителен, ако продължавате с този цирк.

— Смятате, че съм дошла да ви изнудвам?

— Какво друго бих могъл да си помисля?

— Нямам представа, мистър Хоук.

Вече бях спокойна и напълно се владеех. Дерек Хоук несъмнено се опитваше да ме преметне, но аз ясно виждах причината за нелепите му обвинения. Искаше да ме накара да премина в отбранителна позиция. Така щеше да спечели време, за да измисли нещо, с което да се защити. Нямах представа какво е сторил с Делия, но със сигурност вече знаех, че не е очаквал да се появя в дома му и открито да се изправя срещу него. Бях го сварила неподготвен и сега се опитваше да ме атакува, за да не ми даде възможност да изразя собствените си опасения.

— Делия не е в Блекрест, така ли?

— Това поне е съвсем сигурно.

— И никога не е идвала тук?

Той поклати бавно глава.

— Не ви вярвам — казах смело аз.

— Дори да претърсите цялата къща, няма да намерите и следа от нея, нито пък някакъв знак, че някога е идвала тук.

Той махна с ръка към вътрешността на сградата, сякаш наистина ме подканяше да я претърся. Жестът му беше сдържан и елегантен. Дерек Хоук определено не беше конте, а истински аристократ — твърд, решителен, безмилостен и изтънчен във всяко отношение. Гласът му беше дрезгав и приглушен и напомняше за гангстерите по филмите, скупчени около ролетките в някое казино. Този глас само подчертаваше изтънчената му, хладна елегантност. И това не беше заучена роля. Този човек притежаваше онова вродено превъзходство, което прави лъва господар на останалите животни и то беше истинска, почти материална част от неговото присъствие. Дерек Хоук беше роден да заповядва, да управлява, и не възнамеряваше да отстъпи това право на никого.

Вече знаех, че се изправям срещу човек с повече воля и власт, отколкото аз някога щях да притежавам, но не смятах да отстъпя примирена. Възнамерявах да се боря със зъби и нокти, колкото и безсмислено да изглеждаше това в момента.

— Тя ми каза, че ви е срещнала в Лондон — казах аз.

— Значи ви е излъгала.

— Но тя ви описа. Описа ми и къщата.

— Всеки би могъл да го направи, стига да се поразрови малко.

— А телеграмата?

— Тя поне със сигурност е истинска, но е пълна с лъжи.

— Струва ми се, че вие сте този, който лъже.

— Така ли смятате, мис Лейн?

— Мисля също, че полицията ще се заинтригува от този случай, мистър Хоук.

— Несъмнено. Вероятно ще ви създадат доста главоболия.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не съм наивник, за какъвто ме смятате и нямам време за глупости. Никога не съм виждал тази жена и никога не е прекрачвала прага на дома ми. Нещо повече — мога да докажа твърденията си и съм съвсем сигурен, че ако продължавате да разигравате този фарс, адвокатите ми ще намерят начин да ви озаптят.

— Не можете да ме изплашите — отвърнах му по-смело, отколкото се чувствах.

— Така ли?

— Не ме е страх от вас, нито от вашите адвокати.

— Не се предавате лесно, нали така, мис Лейн?

— Точно така.

— Трябва да ви уверя, че съвсем не ви отправям празни заплахи. В полицията добре ще се позабавляват с вашата история, а адвокатите ми ще се погрижат да си платите за обвиненията срещу мен. В тази страна има закони срещу клеветата, мис Лейн.

Гледах го втренчено и невярващо. Не ми хрумваше какво да му отговоря. Брадичката ми трепереше, а най-лошото беше, че всеки момент щях да избухна в сълзи. Това би било непростимо. Огледах мъждиво осветената стая и забелязах детайли, на които до момента не бях обърнала внимание. Видях тъмните стени с избелели гоблени по тях, старинните столове, тапицирани в износено зелено кадифе, масичките от тъмно масивно дърво. Погледът ми отново се върна към мъжа, който стоеше заплашително до камината и пушеше лютивата си цигара.

Не биваше да се оставям тревогата да ме пребори. Едва ли щеше да ми донесе нещо добро, ако попаднех в плен на емоциите, които бушуваха в съзнанието ми. Делия беше изчезнала. Този мъж знаеше къде е или какво й се бе случило. В този момент той бе единствената ми връзка с нея. Каквото и да бе направил с нея, едва ли беше действал непредпазливо; в това поне можех да бъда сигурна. Щом твърдеше, че би могъл да докаже, че Делия никога не е идвала тук, значи можеше. Почувствах ледена тръпка по гърба си, докато го наблюдавах как загася цигарата си в пепелника и бавно се приближава към мен.

— Не мислите ли, че вече стигнахте твърде далече? — попита той. В приглушения му глас се долавяше някаква нотка на любезност и за миг почти му повярвах, че говори истината. — Навярно сама осъзнавате, че по този начин нищо няма да постигнете. Не знам какво целите, но каквото и да е то, със сигурност няма да стане. В това поне мога да ви уверя.

Изправих се и го погледнах спокойно в очите.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, мистър Хоук — казах му.

— Нищо подобно. Беше ми интересно.

Сега той изглеждаше спокоен и напълно склонен да забрави за цялата история. Беше много убедителен. Ако Делия не ми бе говорила за него цял месец, преди да напусне Лондон, ако не бе описала него и дома му с такива подробности и ако не бях получила телеграмата й, изпратена от Хоукстаун, несъмнено щях да повярвам на всичко, което този мъж ми казваше. Но при тези обстоятелства Дерек Хоук не успя да ме заблуди и за миг, така че възнамерявах да остана в града, докато не откриех какво точно се е случило с братовчедка ми.

— Срещал съм доста измамници през живота си — каза той, — но никога някой толкова привлекателен. Следващия път си намерете по-лековерна жертва, мис Лейн. С мен просто надскочихте нивото си.

Не смей да се обзалагаш, казах си наум.

— Бихте ли ми върнал телеграмата, мистър Хоук?

— О, не, мис Лейн. Смятам да я задържа. — Той потупа джоба си с ръка. — Ще ми бъде интересно да я проследя.

Така и не успях да разчета какво се криеше зад усмивката му. Съзнавах, че би било безполезно да го убеждавам, а положително не можех да меря сили с него, за да му взема телеграмата насила. Този лист хартийка бе единственото материално доказателство, с което разполагах, а сега Дерек Хоук ми я бе отнел. Но текстът на телеграмата си оставаше запечатан в съзнанието ми. Това поне не можеше да ми отнеме.

— Трябва да вървя — казах аз и посегнах към чантата си.

— Още не — отвърна той.

— Става твърде късно.

— Твърде късно, за да излизате сама. Чака ви дълъг път до Хоукстаун, а по това време едва ли ще намерите свободна стая в хотела. Най-добре е да останете тук до сутринта.

— Няма начин.

В този момент цялата подскочих, защото отвън изтрещя гръмотевица. Последва я ослепителна светкавица и лампите на тавана премигнаха за миг, преди отново да разпръснат приглушената си светлина. Навън заваля. Дочувах едрите капки, които шумно потрепваха по верандата отвън.

— Това окончателно решава спора — отбеляза спокойно Дерек Хоук. — Оставате тук.

— Боя се, че няма да стане — отвърнах му решително и се запътих към вратата с широки крачки, но той ме настигна, преди да докосна бравата. Застана на прага и препречи пътя ми към изхода.

— Бихте ли се отместили — казах с леден глас.

— Не мога да ви позволя да си тръгнете — отвърна той. — Представете си, че нещо ви се случи. Пътищата тук са ужасни. Навън вали. Ако нещо ви се случи, ще ми тежите на съвестта. Най-добре е да останете.

— Мистър Хоук…

— Бъдете разумна, мис Лейн.

Той очевидно нямаше намерение да ме остави да си тръгна. Смяташе да ме задържи в дома си, за да бъде сигурен, че поне засега няма опасност да отида в полицията. А през нощта щеше да разполага с достатъчно време, за да прикрие следите си, в случай че бе пропуснал нещо. А може би все още смяташе, че би могъл да ме убеди, че съм допуснала грешка относно него. Във всички случаи, Хоук не смяташе да ме остави да напусна Блекрест, докато по някакъв начин не оправеше нещата.

— В Лондон има няколко човека, които знаят, че съм тръгнала насам — излъгах аз.

— Наистина ли?

— Освен това спрях в едно кафене в Хоукстаун. Попитах за пътя към Блекрест.

— Нима?

— Мисля, че най-добре ще е да ме оставите да си вървя.

Дерек Хоук ми се усмихна. Плътните му устни се извиха в ъгълчетата, а в тъмните му очи за миг проблесна весела искрица. После се разсмя.

— Нима си мислите, че смятам да ви убия през нощта? Кажете ми, мис Лейн, не е ли това малко мелодраматично? Сигурно дори и вие съзнавате колко е абсурдно.

— Не съм казала, че си мисля подобно нещо.

— Но все пак се погрижихте да вземете предпазни мерки.

Погледнах го в очите. Лицето ми се обля в руменина.

— Не мисля, че е редно да оставам — казах му дотолкова спокойно, колкото ми бе възможно.

— Настоявам — отвърна меко той. — Не бих оставил никой да излезе навън в нощ като тази. Ще прекарате нощта тук, мис Лейн. Уверявам ви, че в Блекрест има изобилие от стаи. Вероятно на сутринта бихме могли да обсъдим този проблем отново и да стигнем до някакви приемливи заключения.

Думите се изплъзваха от устните му с твърдата, дружелюбна настоятелност на гостоприемен домакин. Не се опитах да споря повече. Вероятно щеше да ми е от полза да остана. Едва ли бях в сериозна опасност, и щях да имам възможност да науча нещо повече за този човек. Отстъпих назад примирена.

— Ще позвъня на Морис — каза той. — Той ще ви отведе в една от стаите за гости. Напоследък рядко имам възможност да се проявя като гостоприемен домакин. Моля ви, не ми отказвайте това удоволствие.

Предпочетох да не му отговарям. Наблюдавах го съсредоточено, докато той пристъпи към стената и дръпна един копринен конец. Ясно дочух звънеца, който отекна в някое от задните крила на къщата. Дерек Хоук се обърна към мен и се усмихна. Предстоеше игра на котка и мишка, но едва ли някой би съумял да се досети кой ще играе ролята на котката и кой — на мишката.