Дженифър Уайлд
Коварство (16)

Глава шестнадесета

Часовникът в стаята ми беше спрял. Нямах представа колко е часът. Не знаех колко време съм лежала в леглото си, опитвайки се да овладея противоречивите емоции, които бушуваха в съзнанието ми. Странно, но даже бях заспала. Седнах в леглото си и разтърках очи. Роклята, която Бети ми бе изгладила толкова грижливо по-рано тази вечер, в момента беше като смачкан парцал върху тялото ми. Погледнах в огледалото и видях, че лицето ми е подпухнало, а косата — разбъркана. Взех четката и се залових с медните кичури по гърба си. Това движение ме успокояваше. Решех енергично косата си и се вслушвах в монотонния дъжд отвън. В момента бурята бушуваше с пълна сила.

Вече се чувствах по-добре. Главата още ме наболяваше, но поне се бях овладяла. Може би неочакваният нервен срив ми бе подействал добре. Така бях изхвърлила от себе си всички онези мъчителни емоции, грижливо потискани до момента, а сега ако не друго, се чувствах пречистена и по-решителна от всякога. Оставих четката настрана и се опитах да пригладя поне малко гънките по роклята си. Онора сигурно ме чакаше. Трябваше да подходя много внимателно към нея. Не можех да си позволя да се явя като призрак от древен замък.

Имах нужда само от малко червило. То беше в дамската ми чантичка. Чантата обаче не беше на тоалетката. Огледах внимателно стаята. Когато се върнах тук по-рано тази вечер, бях доста разстроена. Не помнех къде съм я захвърлила в яда си. Не беше на нощното шкафче. Нямаше я и на стола. Внезапно се вцепених. Спомних си как седях на масата в трапезарията. Не я бях взела със себе си, когато се втурнах след Онора. Сигурно още беше там, съвсем достъпна за всеки, който си направи труда да надникне вътре.

Господи, помислих си аз, ами ако някой вече я бе видял? Ако някой я бе отворил и открил пистолета? Трябваше незабавно да я прибера. Не можех да я оставя там цяла нощ. В този момент се проклинах за проявената несъобразителност. Алекс беше прав. Не бях родена за подобни изпитания. Не ми оставаше друга възможност, освен да прибера чантата си от трапезарията и да се надявам, че никой няма да ме види, докато слизам по стълбището.

Известно време стоях неподвижно в средата на стаята и ненавиждах себе си. Алекс насмешливо ме бе сравнил с някоя от своите героини, която спокойно би се разхождала по тъмни коридори и дори би се скрила в тоалетната, за да подслуша някой таен разговор. Е, аз нямах намерение да се крия в тоалетната, но трябваше да прекося цял лабиринт от потънали в мрак коридори, също като някое от онези безмозъчни създания, за които той говореше с такова пренебрежение. Как ли би се смял Алекс, ако можеше да ме види в този момент. Е, Алекс да върви по дяволите, помислих си аз. Той и бездруго нямаше да узнае за среднощните ми подвизи. Щях просто да сляза до трапезарията, да си взема чантата и никой нямаше да узнае за престъпната ми глупост.

Часовникът беше спрял на девет часа. Аз обаче нямах представа дали в момента е десет вечерта или три през нощта. Не мислех, че съм спала дълго, но нямаше как да съм сигурна. Може би всички бяха отдавна заспали, а може би прислужниците все още проверяваха дали прозорците са затворени и дали бурята не е нанесла някакви щети. Ако се спуснех по главното стълбище, рискувах да се сблъскам с някого. Реших, че е по-безопасно да сляза по стълбите към кулата, през подземието и страничния коридор с много прозорци. Така щях да изляза по-близо до трапезарията и да избягна риска да срещна някого. След като бях толкова безразсъдна да забравя чантата си с пистолета в нея, можех поне да обмисля най-добрия вариант да си я върна, без да ме види някой.

На площадката пред стаята ми беше хладно. Дъждът навън се лееше като из ведро, пороят плющеше по външната стена, докато се спусках опипом по стълбището. Беше съвсем тъмно, но вече познавах добре тези стълби.

Вървях бавно, придържайки се към стената. Стълбите бяха тесни, влажни и коварни. През пукнатините в стената избиваше вода, а валеше толкова силно, че очаквах всеки миг тухлите да поддадат. Въздъхнах с облекчение, когато най-после стъпих на равния под в мазето.

Потърсих опипом ключа за осветлението на стената. Хрумна ми, че е доста непредпазливо от моя страна да включвам лампата, но реших, че мога да си го позволя. Едва ли някой би забелязал светлината по това време на денонощието. Освен това дори аз не бях толкова смела — да вървя през подземието в пълна тъмнина. Напипах ключа. Светлината премигна за момент, после бледожълтите лъчи осветиха мокрите стени. Котките буйстваха в стаичката си. Протяжното им мяукане отекваше в тишината. Дращеха настоятелно по вратата, несъмнено усетили присъствието ми и изплашени от тътена на бурята. Изкачих се бързо по дървеното стълбище към коридора. Стъпките ми отекваха като пушечни изстрели. Спрях да събуя обувките си и продължих нагоре по дървените стъпала. Всяко стъпало издаваше различен звук — пронизително скърцане, после приглушено стенание. Нямаше перила, така че трябваше да се опирам на стената, за да се подкрепям. После пребягах забързано през малкото коридорче. Босите ми нозе не издаваха никакъв звук. Завих зад ъгъла, готова да се спусна по страничния коридор. Но гледката ме закова на място. Бях забравила за счупените прозорци.

Едната стена на коридора бе покрита с масивна дъбова ламперия, а другата — с огромни прозорци без завеси, които гледаха към градината. Виждах дъждовните струи, изливащи се с монотонно ожесточение върху тревата отвън, сякаш искаха да я стъпчат върху земята. Няколко от прозорците обаче бяха счупени и пороят, която плющеше през празните рамки, грубо ми напомняше за този факт. Подът беше покрит с дълбоки локви вода, а през зейналите прозорци продължаваше да се излива неумолима дъждовна струя. Нямаше начин да прекося коридора, без да прогизна от вода. Отвън проблясваха гневни мълнии, сякаш искаха да се надсмеят над глупостта ми.

Поколебах се за няколко минути. Можех да се върна назад, да използвам другата врата на стаята си и да сляза по главното стълбище. Но щеше да ми отнеме доста време. Онора ме очакваше. Сигурно вече се питаше какво ли ми се е случило. Поех си дълбоко дъх и се втурнах напосоки по коридора. Подхлъзнах се в една локва и едва не се хвърлих по лице във водата. В този момент силната струя ме удари в лицето. Изпуснах едната си обувка и трябваше да изгубя още няколко секунди, за да си я взема. Когато стигнах края на коридора, изглеждах сякаш някой ме е хвърлил в морето и ме е извадил броени секунди преди да се удавя.

Потръпнах и избърсах струйката от слепоочието си. Идваше ми да се разплача като дете, но нали сама си бях изпросила това преживяване с престъпната си безотговорност — заслужавах си го. Дори и да настина, казах си отмъстително аз, точно така ми се падаше. Бях изплашена до смърт. Оставаше ми съвсем малко разсъдък, колкото да не се предам на страха. Отърсих водата от полата си и си пригладих назад косата. Опитах се да си припомня откъде минахме с Андреа онази сутрин, когато за първи път ми показа кулата. Дали завихме наляво или на дясно?

Вървях по тъмния коридор. В една стаичка пред мен проблясваше светлина, която ми помогна да намеря пътя, без да се блъсна в някоя стена. Отворих вратата на стаичката и се озовах в малък кабинет. От пръв поглед си личеше, че го обитава мъж — миришеше на кожа, пот и тютюн. Бюрото беше отрупано с вестници и документи. Подминах го и се озовах в малък коридор, който вероятно щеше да ме изведе под стълбището.

В главния коридор, точно пред входната врата, беше оставена включена лампа, но нямаше и следа от някой буден. Вътре в къщата беше тихо и спокойно, а отвън се разнасяше грозния тътен на бурята. Страховитите гръмотевици и монотонното плискане на дъжда караше притихналата къща да изглежда още по-мрачна и самотна. Надникнах зад ъгъла. Огромно зелено растение в саксия скриваше гледката от очите ми. Тази част от коридора беше гнездо на призрачни сенки и видения. Долових някакъв странен шум, който не бях забелязала преди. После осъзнах, че е само тиктакането на огромния часовник точно срещу мен.

Минаваше дванайсет и половина. Онора сигурно бе престанала да се надява. Трябваше много бързо да взема чантата си и да се кача при нея. Само господ знаеше какво е способна да извърши в това състояние, ако решеше, че няма да отида. Промъкнах се покрай растението и погледнах иззад зелените листа. Никой не се виждаше наоколо, но имах странното чувство, че някой току-що е бил тук. Въздухът сякаш още носеше усещането за нечии движения. Навън експлодира гръмотевица, а прозорците издрънчаха, сякаш някой се опитваше да проникне в къщата.

Крайниците ми сякаш се парализираха. Едва намерих сили да продължа.

Сърцето ми препускаше като обезумяло, докато се придвижвах покрай стената към вратата на трапезарията. Ако някой случайно ме зърнеше, щеше да ми е трудно да дам логично обяснение за среднощната си игра на криеница. Това, че съм дошла да си взема чантата, звучеше съвсем логично; но фактът, че се промъквам през задния коридор и междувременно съм се изкъпала в дъждовна вода изглеждаше доста подозрително. Плъзнах се безшумно в трапезарията. През отворената врата се процеждаше достатъчно светлина, за да видя очертанията на мебелите. Отправих се решително към масата, където бях оставила чантата си. Още беше там. Нямаше следи някой да я е докосвал. Сграбчих я и въздъхнах с облекчение. Сега трябваше да побързам за разговора с Онора.

Вече излизах от трапезарията и почти бях излязла в коридора, когато дочух онзи звук. За миг ми се стори, че сърцето ми спира да бие. Отстъпих в сянката на стаята. Гърлото ми пресъхна, коленете ми внезапно се огънаха, сякаш не могат да понесат тежестта на тялото ми. Вкопчих длан в облегалката на един стол, вслушвайки се в шумовете на нощта.

Звукът се повтори. Някъде изскърца дървена дъска. Идваше откъм стълбището. Тътенът на бурята долиташе приглушен до слуха ми, а този звук отекна пронизително в смълчания коридор. Имаше някой на стълбите. Не можех да кажа дали се качва или слиза, но се движеше бавно и предпазливо, както и аз преди минути. Времето сякаш се проточи. Сдържах дъха си и чаках.

Всеки момент от устните ми щеше да се изтръгне вик, който да събуди всичко живо в покрайнините на далечен Лондон. Звукът не се повтори. Реших, че е бил само продукт на болното ми въображение. Излязох смело в коридора и погледнах към призрачния скелет на стълбището. По стъпалата танцуваха кадифените сенки на тъмнината, но нямаше никого.

Наведох се да си обуя обувките. Чувствах се засрамена от себе си. Трябваше да бъда твърда и непоколебима, а ето че се държах като малодушна идиотка. Трябваше да сляза спокойно по главното стълбище, да включа всички лампи по пътя си и ако се сблъскам с някого, смело да му заявя, че съм си забравила чантата в трапезарията. А сега — мокра и разтреперана — ми оставаше само да се моля да не срещна никого.

Нямах намерение да се връщам по пътя, по който бях дошла. Един душ за тази нощ ми бе достатъчен. Сетих се, че съм оставила включена лампата в мазето. Голяма работа, казах си успокоително. Излишният разход на електроенергия едва ли щеше да доведе семейство Хоук до банкрут. На сутринта Андреа щеше да открие включената лампа и да предположи, че някой от прислугата я е забравил. Часовникът тиктакаше оглушително. Оставаха три минути до един часа. Трябваше да побързам.

Отправих се към стълбището. Най-добрият начин да победиш страха, е да се изправиш насреща му, казах си непоколебимо, и въпреки че цялата треперех, не се поколебах да се плъзна в плътната завеса от сенки и видения. Когато стигнах върха, нещо докосна бегло рамото ми. Затворих очи, готова да посрещна края си. Само гладката повърхност на едно листо помилва бузата ми.

Постоях неподвижно за миг, опитвайки се да си изработя някакъв план. Знаех какво ще ми каже Онора. Дълбоко в сърцето си знаех. А след като думите бъдеха изречени, не можех да остана повече в Блекрест. Нито пък тя. Трябваше да бягаме, независимо от бурята. Щях да я отведа при Алекс и там да изчакаме пристигането на Мартин Крег. После Онора щеше да разкаже на детектива какво е видяла и… всичко да свърши. Нейните думи бяха всичко, което ни трябваше. С доказателствата, които бях открила днес в града, нейната дума беше достатъчна.

Стига да се решеше да ми каже. Стига да не се разколебаеше. Забързах се по коридора. Сега момичето сигурно беше ужасено — след като знаеше смразяващата истина за мъжа, който бе прогонил нейния любим.

Завесите в дъното на коридора бяха дръпнати. Мълниите отвън осветяваха мястото — сребристо сини експлозии, които разкъсваха тъмнината и мятаха призрачни сенки по стените. Вече се чувствах уверена и никак не се боях — или поне това се опитвах да си втълпя. Сега бях точно пред прозорците. Виждах клоните на дърветата отвън, безпомощно подхвърляни от вятъра. Бурята сякаш се бе уталожила. В небето не проблясваха мълнии, вятърът напираше уморен, преди да замре съвсем.

Обърнах се решително и се спуснах по тесния къс коридор, който трябваше да ме отведе при стълбището в крилото на прислугата. Оттам щях да изляза в прохода, който стигаше при стаята в кулата. Исках да се преоблека и подсуша, преди да отида при Онора. Щеше да ми отнеме само няколко минути, а бих се чувствала значително по-уверена, ако се изправя пред нея в човешки вид.

Вървях по задния коридор. Той бе осеян с неочаквани завои, но познавах това крило достатъчно добре, за да знам, че вървя в правилната посока. Почти бях стигнала до прохода, когато проехтя страховита гръмотевица. Стените потръпнаха. За миг сякаш всичко замря, а после внезапно се разтресе. И тогава бурята спря — изведнъж. Внезапно възцарилата се тишина след гневния тътен навън ми подейства изнервящо. Блекрест сякаш замря, за миг увисна в пространството, а после стените около мен отново станаха материални, познати, зловещи. Сега, когато гневните пристъпи на бурята вече не ги заплашваха с тотално разрушаване, те като че ли ме наблюдаваха в очакване на възможност да ме погълнат, да ме задушат.

Дочувах собственото си дихание. Стори ми се плашещо гръмко, а ехото от мекия звук се извисяваше и връщаше към мен, сякаш и стените дишаха. Потръпнах. Въздухът беше леденостуден. С кожата си долавях някакво течение, сякаш някой бе забравил отворени врата или прозорец. Отново дочувах обичайните за къщата звуци: някъде някой прозорец дрънчеше пронизително в рамката си, другаде изскърца дървена дъска. Къщата се връщаше в нормалното си състояние след бурята, като изплашено тяло, което сега се отпуска и изхвърля напрежението. Закрачих отново по коридора, твърдо решена да потисна зловещите си мисли и да се концентрирам върху задачата, която ме очакваше.

Вече виждах отвора в стената, където се намираше стълбището на прислугата. На горната площадка имаше прозорец, откъдето се процеждаше съвсем малко светлина, колкото да видя очертанията на перилата. Тръгнах смело натам. Знаех, че скоро ще съм в стаята си. Вече не обръщах внимание на звуците. Токчетата ми потропваха по пода. Бях сигурно на двайсетина ярда от стълбите, когато по-тъмната сянка се раздвижи, разлюля се, а после се изгуби в отвора и се сля с останалите. Стана толкова бързо, че не можех да бъда сигурна дали наистина съм го видяла.

Прозорецът над площадката издрънча от поредния пристъп на вятъра. Звукът не беше обезпокоителен, но бе достатъчно силен, за да заглуши всеки друг шум — например припрени стъпки по стъпалата. Колебанието ми трая само миг. Втурнах се към стълбището, опрях се на парапета и вперих поглед в поглъщащата тъмнина насреща ми. Нямаше нищо обезпокоително. Пердето над прозореца се вееше свободно от течението и мяташе трептящи сенки по стената. Несъмнено именно това движение бе привлякло вниманието ми.

Запътих се към стаята си в кулата. Минах покрай стаичката на Онора. Тънък сноп светлина се процеждаше под вратата й. Явно още беше будна, още ме чакаше. Изпитах внезапен импулс просто да почукам и да вляза, но след като вече се бях забавила толкова дълго, няколко минути едва ли бяха от значение. Докато вървях по коридора, обонянието ми долови остра, любопитна миризма. Беше силна и лютива, подобно на терпентин или амоняк. Сигурно някой от прислугата наскоро бе обърнал бурканче с почистващ препарат.

Малката ми стаичка ми се стори приятно позната след тъмните коридори на Блекрест, като уютно гнезденце на чужда територия. Наоколо бяха пръснати част от дрехите ми — ярки, цветни петна на приглушената светлина от единствената лампа. Сега, когато бях на топло и в безопасност, всичко друго ми изглеждаше неправдоподобен кошмар. Хвърлих дамската си чантичка на леглото. Пистолетът подскочи и тупна на кревата — загадъчен тъмен предмет, който ме накара да потръпна. Черният метал проблесна на меката светлина. Напъхах го припряно обратно в чантата, отворих най-горното чекмедже на тоалетката и я захвърлих вътре.

Не исках да отивам в стаята на Онора. Знаех, че трябва, но знаех също какво ще чуя, а точно това не исках да чувам. Съблякох мократа си рокля и я проснах на отворената врата на гардероба. Бавно свалих подгизналите си чорапи и ги оставих настрана. Не исках да отивам. Искаше ми се да отлагам колкото е възможно по-дълго, и дълбоко в сърцето си знаех, че това бе единствената причина да сляза в трапезарията за дамската си чанта, колкото и неотложно да ми се струваше това в момента. Можех спокойно да прибера чантата си на сутринта, преди останалите обитатели на къщата да са се събудили. Онора щеше да ми разкрие нещо важно, нещо, което не бях сигурна, че бих понесла да чуя.

Защото отчаяно отказвах да се простя завинаги с безнадеждната си вяра, че Делия все пак е жива и здрава. Изчезнала, но все пак жива и здрава. Знаех, че Онора ще разпръсне завинаги тази илюзия.

Извадих от гардероба чиста рокля от мека естествена материя и замислено я облякох. После взех четката си и за пореден път се опитах да придам някакъв вид на мокрите си бакърени къдрици. Лицето ми все още беше бледо, кожата ми се бе изопнала на скулите, а очите ми изглеждаха по-скоро зелени, отколкото сини. Взираха се в отражението ми с някаква уплаха. Нуждаех се от много повече кураж, за да изслушам изповедта на Онора, отколкото да се спусна в тъмнината по мрачните коридори на Блекрест. А сега, когато бе настъпил неизбежният момент да отида при момичето, почувствах съвсем ненавременен пристъп на слабост. Исках да избягам. Не исках да изслушам в подробности онова, което бе понечила да ми разкрие тази вечер, в основата на стълбището.

Изправих сковано рамене и си наложих да се овладея.

— Време е, душичке — казах си с интонацията на Тоти. Така и не си отговорих защо се сещам за нея в момент като този.

Отворих вратата към коридора с мрачната решимост да узная истината и да я приема — веднъж завинаги. Моментално ме блъсна миризмата на почистващ препарат. Сега ми се стори даже по-силна. Закашлях се. Сигурно Бети бе почиствала ламперията в коридора. Запитах се само защо не бях доловила миризмата по-рано, когато слизах за вечеря. Пристъпих към стаята на Онора и тихичко почуках на вратата. Очите ми смъдяха. Онора не ми отговори. Извиках името й на глас и отново почуках. Вратата изскърца и се отвори. Пристъпих в стаята.

Беше хубава стая. Стените бяха в цвета на слонова кост, осеяни с мънички сини цветчета. Килимът бе тъмносин, пухкав и дебел. Мебелите бяха светли, повърхността им блестеше от чистота. Над леглото висеше синьо-лилав балдахин. Завивките бяха изпънати до съвършенство, съвсем недокоснати. Миризмата на почистващ препарат беше толкова натрапчива, че залитнах замаяна. Главата ми се завъртя. Очите ми бяха замъглени от остри, лютиви сълзи.

Запрепъвах се през стаята, към прозореца. Опитах се да го отворя. Беше заключен. Нямах време да се суетя с дръжката. Крайниците ми вече не ми се подчиняваха, пред погледа ми танцуваха тъмни петна. Навих полата около дланта си и с всички сили замахнах към прозореца. Стъклото се разби с трясък. В краката ми се пръснаха остри, назъбени парченца. В стаята нахлу струя свеж въздух. Задъхвах се. Отпуснах се на перваза на прозореца и жадно поех глътка нощен въздух.

В стаята имаше още два прозореца. Счупих ги и двата. Хладният въздух нахлуваше навътре и прогонваше смъртоносните изпарения, увиснали като невидима завеса от пода до тавана. Вече можех да дишам по-свободно. Очите ми все още смъдяха, но поне не се чувствах така замаяна. Онора не беше в стаята. В този момент съзрях вратата към банята. Беше затворена.

Отворих я.

Онора лежеше на пода. Беше облечена в небесносиня нощница с дантелен набор на шията и китките. Приличаше на невръстно момиченце. Устните й бяха лекичко разтворени, а очите — притворени, сякаш е заспала. Бурканчето с почистващ препарат бе преобърнато до нея. Смъртоносната течност се бе изпарила във въздуха. На ваната бе просната жълтата рокля, която носеше на вечеря. Бе успяла да почисти само няколко от кървавочервените петна, преди смъртоносните изпарения да я приспят завинаги.