Дженифър Уайлд
Коварство (17)

Глава седемнадесета

Наричаше се въглероден тетрахлорид. Указанията върху етикета на бурканчето съобщаваха само, че трябва да се използва на открито, а в случай че се прилага в затворено помещение, задължително трябва да е при отворени прозорци. Онора сигурно не беше прочела упътването. Беше отнесла бурканчето в малката си баня с надеждно заключен прозорец и бе затворила вратата след себе си. А после несъзнателно го беше преобърнала. Лекарят каза, че изпаренията сигурно са я победили, преди да стигне до прозореца. Много тъжен инцидент, каза той и се подписа под смъртния акт.

Аз не бях толкова сигурна, че е било просто инцидент.

Миналата вечер, когато всички влетяха в стаята, след като чули трясъка от счупеното стъкло, бях изпаднала в шок. Когато Дерек Хоук се приближи към мен, облечен в синята си пижама и черен халат, нямах сили да кажа каквото и да било. Само посочих към пода на банята. Очите ми плуваха в сълзи. После трябва да съм припаднала. Той ме отнесе в моята стая. После, доста по-късно, лекарят ми даде успокоително.

Вече бях дала показания, полицаите и лекарят си бяха тръгнали, а катафалката на погребалната агенция бе откарала трупа. Къщата бе потънала в онази потискаща тишина, която винаги съпътства смъртта.

Андреа беше в стаята си, натъпкана с успокоителни, а прислужниците се движеха на пръсти по коридорите и разговаряха приглушено само когато се налагаше да кажат нещо. Дерек Хоук прекара цялата сутрин на телефона — разговаряше тихо, неизвестно с кого. Знаех, че поне два от разговорите му са извънградски. Онора беше мъртва, а той вече правеше всички законни постъпления да наследи приличното й състояние. Сега всичко се връщаше при Андреа, а после щеше да стане негово.

Вече бе почти три часа следобед. Седях в трапезарията. Бети ми бе донесла поднос с храна за обяд. Настояваше да хапна. Подносът обаче стоеше недокоснат. Завесите бяха дръпнати и в стаята нахлуваше ослепителна слънчева светлина. Навън беше прекрасен ден, небето бе синьо, а въздухът — прозрачен и свеж. Дъждът бе отмил прахоляка, а дърветата поклащаха зелените си клони на лекия бриз. Искаше ми се всичко наоколо да е празно и сиво. Природата обаче сякаш се надсмиваше над човешката трагедия.

Към обяд бях опитала да се свържа с Алекс, но никой не ми отговори. Опитах отново преди известно време, но все още никой не отговаряше на телефона му. Трябваше да говоря с него. Трябваше да му кажа какво съм видяла снощи. Сега бях сигурна, че силуетът на задното стълбище не е бил продукт на възбуденото ми въображение. Мартин Крег трябваше да е пристигнал в Хоукстаун. Алекс сигурно беше с детектива и двамата проверяваха информацията, която бях изкопчила вчера. Той ми бе обещал да се обади. Но не можех да остана повече в тази къща и да чакам със скръстени ръце. Трябваше да предприема нещо.

В този момент Бети влезе в трапезарията. Очите й бяха подпухнали от плач, лицето й — сгърчено от скръб, но изглеждаше спокойна и овладяна. Беше прекарала цялата сутрин в параклиса, потънала в сдържана мъка, каквато само силната вяра бе в състояние да предизвика. Смъмри ме, задето не съм яла. Казах й, че ми е невъзможно. Тя пристъпи към масата и затърка гладката повърхност с ъгълчето на престилката си. Разбрах, че не й се иска да се оттегли. Имаше нужда да поговори с някого.

— Аз оставих горе онова бурканче — каза тихичко камериерката. — На единия от килимите имаше упорито петно. Трябваше ми нещо силно. Оставих препарата в килера. Ако го бях прибрала, тя нямаше да го използва. Аз съм виновна за всичко.

— Не е вярно, Бети — отвърнах аз. — Не бива да говориш така.

— Мъничкото ми момиченце, сладкото ми ангелче. Тя не знаеше нищо за почистващите препарати. Сигурно си е помислила, че е най-обикновен препарат, като ония, с които почиствах петната по дрехите й понякога.

— Недей — казах й умолително. — Моля те, недей.

— Съжалявам, мис Дебора. Мога да си представя как се чувствате — след като я открихте… Само че не знам какво да правя оттук нататък. Без малкото ми ангелче тази къща никога няма да е същата. Не мога да остана. Ще трябва да си тръгна, като Джейк.

— Той къде отиде? — попитах аз. — Знаеш ли къде е сега?

— Има брат в Девън, който е собственик на някакъв разсадник. Отглежда билки, розови храсти, такива неща. Отдавна искаше Джейк да му помага, молеше го да отиде. Джейк вече е напуснал Хоукстаун. Сигурно сега е на път за Девън. Ще му пиша. Той трябва да знае. Старият Джейк обожаваше мис Онора, като всички нас. Помня, че когато тя беше мъничка, имаше своя собствена градинка, а той й помагаше да си отглежда цветя.

— Ами Нейл? — прекъснах я аз, преди да се отдаде изцяло на спомените. — И той ли замина с баща си?

Бети поклати глава. Вече бе почистила масата и сега се оглеждаше за някаква друга работа. Пристъпи към камината и се залови да преподрежда дрезденските статуетки над решетката.

— Той знае ли? — попитах я.

— Казах му тази сутрин. Отбих се да го видя на връщане от църквата. Отседнал е при свой приятел, който живее в един пансион в града. Беше шокиран. Не можа да каже и думичка. Само го потупах по рамото и си тръгнах. Момчето имаше нужда да остане само.

— Сигурно го изживява тежко — вметнах с усилие аз.

— Той я обичаше, мис Дебора. Беше луда глава и отначало се притеснявах за мис Онора, но той я обичаше. Знам, че я обичаше. Виждах как се държи с нея, искаше да я защитава от всичко. Настояваше да изчакат докато мис Онора навърши пълнолетие, но тя нямаше търпение да чака. Искаше да се отърве завинаги от господаря. Той мразеше Нейл. Само защото момчето се носеше с дълга коса, караше мотор и работеше на онова място… — Тя замлъкна и поклати тъжно глава. — И дори да е създавал проблеми веднъж или дваж, дори да е откраднал онова радио от магазина, това не означава, че е лош. Тя го преобрази. Когато нещата между тях станаха сериозни, той се промени.

— Зная, Бети — отвърнах аз.

— Все още се канеха да избягат заедно. Мис Онора се втурна след него вчера, когато онзи го изхвърли от кабинета си. Чух ги да си приказват на задното стълбище. Бях в кухнята и ги чух да кроят планове. Щяха да се срещнат днес. Той искаше да тръгнат заедно веднага, но мис Онора каза, че трябвало да остане. Каза, че трябвало да отмъсти на мистър Хоук. Имала нещо да казва, не знам какво. Нейл й каза, че е по-добре да си мълчи, да не си навлича излишни проблеми. Двамата и бездруго щяха да имат достатъчно неприятности, ако бяха избягали.

— Искам да говоря с него — прекъснах я решително аз. — Кажи ми как да стигна до онзи пансион.

Бети ми даде нужните указания. Изправих се, нетърпелива да тръгна. Най-после можех да предприема нещо. Бях облечена във вълнена пола на кафяви и зелени плисета и тъмнозелен пуловер. Не исках да губя време за преобличане. Нейл сигурно беше погълнат от скръбта си. Едва ли би забелязал в какво точно съм облечена. Бети сякаш се боеше да ме пусне.

— Сигурна ли сте, че можете да карате? — попита тя. — Още сте в шок, а и онова лекарство…

— Чувствам се достатъчно добре, Бети. Недей… Не казвай на никого къде съм отишла. Обещаваш ли?

— Разбира се, мис Дебора, но…

— Ако някой те пита, кажи, че не знаеш. А сега трябва да побързам…

Движех се като в транс. Шофирах механично. Правех всичко, което би трябвало да правя, но дори не осъзнавах действията си. Дори не погледнах пейзажа, а шосето беше само сиво-кафениката лента пред очите ми. Мислите ми бяха заети със съвсем други неща, а воланът сякаш беше в ръцете на друга Дебора Лейн, която съвсем случайно успя да избегне някой пътен инцидент, докато си мислеше за Нейл.

Той щеше да ми помогне. Знаех, че ще го направи. След всичко онова, което му бе причинил Дерек Хоук, щеше с готовност да се изправи срещу него и да възстанови справедливостта. Бети ми бе споменала, че Нейл е настоявал Онора да забрави за това и да не си навлича неприятности. Значи знаеше. Сигурно Онора му беше казала. Тя е била в подземието, чакала е Нейл, но е видяла нещо потресаващо. Струваше ми се съвсем естествено да му разкаже. А сега той щеше да ми помогне. Трябваше да ми помогне. Стига да успеех да спечеля доверието му. И стига да не беше толкова погълнат от скръбта си, че да не осъзнае колко важно е да разкрием истината.

Мисълта, че трябва да разговарям с него, ме ужасяваше. Не исках да ставам свидетел на скръбта му. Защото въпреки грубата си маска на незаинтересованост и младежкия бунт към всичко установено, аз вярвах, че дълбоко в себе си Нейл е чувствителна натура. В противен случай Онора никога не би се влюбила в него. Той беше много млад, а младите изживяват нещата твърде болезнено. Сигурно беше съкрушен, а аз трябваше да подхвана тема, която нямаше да му помогне да преодолее болката си. Не очаквах да бъде приятно.

Пристигнах в покрайнините на Хоукстаун, преди да съм психически готова да се изправя пред Нейл. Дори не бях усетила кога съм пристигнала. Огледах се за отбивката, за която ми бе говорила Бети, и подкарах по тясна уличка, обсипана със стари къщи с олющени огради и хлътнали покриви. Сградата, която търсех, се намираше в дъното на улицата — мрачна постройка на три етажа, с натруфен перваз около дървената предна веранда. Видях мотора, паркиран под един сенчест дъб. Три мръсни дечица, облечени в дрипави дрешки, разглеждаха машината с ококорени от възхищение очи.

Жената, която отговори на почукването ми, беше на средна възраст. Лицето й сякаш отдавна бе загубило способността си да изразява някакво чувство или емоция. Рядката й коса бе навита около железни ролки. Пълничката й снага бе загърната в неугледен халат от изтъркано червено кадифе. На устните й висеше запалена цигара, която не слезе оттам, докато разговаряхме. Попитах я за Нейл. Тя кимна с глава към стълбището и ми каза, че бил във втората стая отляво. Стоеше с ръце на бедрата и ме зяпаше втренчено, докато се изкачвах по стълбите. Черните й очи бяха лишени от жизненост. Стъпалата скърцаха пронизително под краката ми. Цялата къща вонеше на готвено зеле.

Още щом стъпих на втория етаж, дочух оглушителна музика. Беше един от най-ранните записи на Бийтълс и гърмеше из целия коридор. Запитах се дали онзи, който е завъртял копчето докрай, има представа, че в къщата някой страда за смъртта на приятелката си. Спрях пред вратата на стаята, която ми бе посочила жената, и бях доста озадачена да открия, че музиката идва точно оттам. Почуках силно с надеждата Нейл все пак да ме чуе. Музиката успокоява, но се съмнявах, че точно тази музика е в състояние да помогне при подобни обстоятелства. Чух как игличката на грамофона изскърца звучно по повърхността на плочата, а после се възцари благословена тишина. Дочух нечии стъпки, които се приближаваха към вратата.

— Какво искаш? — попита ме Нейл, вперил в мен тъмните си очи, без дори да се опитва да прикрие грубата си неприязън.

— Дойдох заради Онора — подхванах предпазливо аз.

— Вече чух за случилото се. Камериерката ми каза тази сутрин.

— Аз… бих искала да поговорим — добавих внимателно аз.

Той се поколеба за момент, после отвори широко вратата.

— Влизай — каза ми със същия неприязнен тон.

Прекрачих прага на стаята. Беше мръсна и разхвърляна. Едната стена бе изцяло облепена с плакати на поп звезди, а на евтината фонотека на пода, до неоправеното легло, се търкаляше цяла камара плочи. Лъхна ме миризмата на пот, мръсотия и непрани дрехи. Нейл стоеше до вратата, присвил отбранително устни, докато наблюдаваше реакцията ми на цялата тази бъркотия.

— Не очаквах гости — отрони той.

— Това поне е очевидно — отвърнах хладно аз.

— Стаята е на един приятел. Същински мърльо.

Трябва да съм справедлива спрямо него, казах си укорително. Нормално беше момчето да е огорчено и враждебно настроено. Все пак аз идвах от Блекрест, а замъкът беше вражеска територия. Би могъл дори да си помисли, че ме е изпратил Дерек Хоук, за да донеса някакво послание или заплаха. Естествено, че Нейл ще бъде неспокоен и нащрек. Но каквото и да беше основанието му, ясно долавях грубата му враждебност и не бях сигурна, че ми харесва начина, по който ме фиксират тъмните му очи. Бъди справедлива, повтарях си натрапчиво аз, но независимо от всичките ми усилия почувствах как се задейства инстинктът ми за самосъхранение.

— Чувствай се у дома си — каза Нейл. — Аз съм зает.

Той пристъпи към очукания гардероб и се залови да смъква дрехи от горния рафт. Явно предпочиташе да не ми обръща внимание, докато си събира багажа. Питах се как трябва да подходя, за да преодолея тази враждебност, да проникна през бариерата от недоброжелателност. Нейл беше облечен в черни ботуши, прилепнали сиви панталони и сива риза на огромни сини и лилави цветя. Ризата висеше свободно около таза му, а ръкавите й бяха навити до лактите. С русата си грива и присвити плътни устни ми приличаше на див мъжки екземпляр, опасен и непредвидим. Казах си, че все пак това е момчето, в което беше влюбена Онора — твърде горд, за да показва мъката си пред една непозната.

— Аз… имам представа как се чувстваш — подхванах аз. — Иска ми се да знаех какво да кажа…

— Спести ми съболезнованията си — озъби се той.

— Нейл, аз съм на твоя страна.

— Сериозно? — Той вдигна поглед от купчината дрехи и повдигна арогантно едната си вежда.

— Знам всичко. Онора… често ми говореше за теб. Знам какво изпитвахте един към друг. Мисля, че тя беше щастлива с теб — толкова млада и толкова влюбена…

— Така ли?

— Да — отвърнах спокойно аз. — Тя ми разказа за… проблемите ви. Знам колко тежко ти е било.

— Е, това вече е минало — отвърна безразлично Нейл. — Минало забравено.

— Не знаеш какво е сторил Дерек Хоук — възпротивих се аз.

— И не ми пука.

— Ако знаеше…

— Слушай, маце — отвърна насмешливо Нейл, — имам работа. Давай по същество.

Нещо у мен трепна при неуместното обръщение. Втренчих се в лицето му с леден поглед.

— Така да бъде. Онора ми каза, че е видяла нещо в подземието на имението преди около шест седмици. Искаше да ми разкаже за това, но ни попречиха. Аз… трябва да знам какво е видяла. Наложително е да узная. Тя ми каза, че тогава те е чакала. Сигурно ти е разказала какво е видяла.

— Майтапиш ли се? — свъси вежди момчето. — Тя непрекъснато бърбореше за това. Онора винаги виждаше някакви неща, въобразяваше си разни работи. Беше нервна, страхлива. Каза ми, че е видяла Хоук да слиза в подземието с някаква жена. Скрила се зад един от рафтовете с вино. Каза ми, че ония двамата се кикотели и изчезнали в една от стаите в подземието. После чула писък. Когато Хоук излязъл, жената не била с него.

Е, вече знаех истината. Нямах основания да се съмнявам. Нямах основания да се надявам. Приех го с изненадващо спокойствие. Момчето стоеше насреща ми с ръце на бедрата, извило устни в саркастична усмивка.

— Естествено, тя лъжеше — добави той.

— Защо мислиш така?

— Хоук е хитър — отвърна Нейл. — Той не е глупак. Напълно е способен да извърши убийство, но не е такъв идиот, че да го направи в собственото си мазе.

— Защо тогава Онора ти е казала това?

Той се намръщи и сви устни в презрителна гримаса.

— Тя искаше внимание. Оная нощ не се прибрах. Играх покер, след като затворихме кафето. Чакала ме е, а аз не се прибрах. Още ме чакаше, когато се върнах. Беше почти в истерия. Казах й да се успокои. Тя си беше такава — винаги искаше внимание, винаги искаше да знае какво правя. Беше ми писнало.

— Онора е казала истината — произнесох с равен глас.

Нейл замълча и поклати бавно глава.

— Хайде стига бе — провлече той.

— Всичко е истина. Жената… беше моя братовчедка. Хоук я е убил. Намерих шала й в подземието. Събрах… доста доказателства срещу него. Един детектив работи по случая.

— Без майтап? — отвърна тийнейджърът.

— Ще ми помогнеш ли? — попитах го аз. — Ще повториш ли пред детектива онова, което ми каза току-що? Ще подпишеш ли показанията си?

— А, не. Няма да стане, бейби.

— Разбира се, че ще стане — отвърнах настоятелно аз.

— Виж какво, нямам намерение да се замесвам в това — произнесе бавно Нейл. — Никакви ченгета, никакви показания и никакви уговорки. Тая работа не е за мен.

— Не е възможно да говориш сериозно — пророних аз стъписана.

— Съвсем сериозен съм, миличка. Тази вечер заминавам за Лондон. Нямам намерение да се замесвам в проблеми с ченгетата. Ти продължавай да си играеш на печена детективка, щом искаш, но мен не ме търси.

— Нейл! Дерек Хоук е извършил убийство! Той… може да е убил и Онора…

— Кофти работа — отвърна Нейл. Гласът му беше равен, лишен от всякаква емоция.

Стоях пред него, неспособна да го проумея. Нейл извади някакъв куфар и наблъска дрехите си в него. Беше спокоен, съвсем необезпокоен от онова, което току-що му бях разкрила. Противната копринена риза се полюшваше при всяко негово движение. Ботушите му трополяха по голия дървен под. Той отхвърли кичур коса от челото си и продължи да нарежда багажа си. Отказвах да повярвам. За миг просто не можех да го повярвам.

— Но… ти я обичаше… — опитвах се да проумея.

— Я стига глупости — озъби се гневно той. — Вярно, че се навъртах около нея. Известно време дори си мислех, че може и да излезе нещо от тая работа. Тя искаше да избяга. Знаех, че той няма да ме одобри — преди време имах малко проблеми с ченгетата. Хоук никога не забравя. Но тя ме обичаше. Реших, че може да ми е от полза. Ако бях успял да я задържа, докато навърши осемнайсет, щях да направя солиден удар. Празни мечти! Хоук никога не би позволил да се случи нещо подобно. Срамота! — поклати глава младежът. — Но в Лондон все ще попадна на нещо свястно. Там има безброй самотни птички с купища пари на разположение.

— Той беше прав — прошепнах аз. — През цялото време Дерек Хоук е бил прав за теб.

— А ти какво си мислеше — че съм романтично влюбен ли?

— Сигурно така съм мислела — отвърнах аз. Гласът ми режеше като ледено късче.

Той се изкикоти.

— И тя така си мислеше. Всички жени са глупачки.

— Да — прошепнах аз, сломена. — Всички сме глупачки.

— Вчера, когато Хоук изхвърли моя старец, разиграх страхотна сцена. Нямаше какво да губя, а сигурно щях и да изкарам малко пари, ако му бях обещал да стоя далече от нея. Но реших да играя за големия залог. А той ме изхвърли.

— И ти я остави да си мисли, че ще избяга с теб — добавих аз.

— Естествено Онора изтича след мен. Вече знаех, че съм загубил. Оставих я да бърбори. Слушах глупавите й планове. Бях решил да се измъкна, но не исках истерични сцени. Така че я оставих да бръщолеви. Поиграх си малко.

— А Онора изгуби играта.

— Така изглежда, маце.

— Не — отвърнах тихо аз. — Никой не може да е толкова студен, толкова безчувствен. Тя е мъртва, не разбираш ли — мъртва! Все нещо трябва да изпитваш!

— Не ставай глупава, малката. Живеем в двайсети век. Ромео и Жулиета отдавна-отдавна излязоха от мода.

И тогава го ударих. Ръката ми се издигна във въздуха и звучно се стовари върху лицето му. Той извика от изненада. Един дълъг миг ме гледаше безмълвен и ми се стори, че ще ми отвърне с шамар. Стоях срещу него и го гледах гневно. Тялото ми се тресеше от омраза. Погледът ми сякаш го разколеба. Той потърка бузата си. После ми кимна, сякаш двамата сме играли някаква игра, а аз съм спечелила този рунд. Обърнах се и напуснах отблъскващата стая, разтреперана от силата на беса си. Все още треперех, когато се качих в колата си.

Дълго време съм шофирала, напълно отдадена на безмилостния гняв. След трийсетина минути се озовах на брега на реката, втренчена в тихата повърхност на водата и гъвкавите клони на върбите. Вече бях в състояние да контролирам гнева си. Сега умът ми работеше с хладна пресметливост. Изведнъж разбрах какво трябва да направя. Не можех да чакам Алекс. Не можех да чакам Мартин Крег. Отидох до най-близкия магазин и си купих джобно фенерче. После се отбих в телефонната кабина и набрах номера на Алекс. Известно време не ми отговориха. Потропвах нетърпеливо с нокти по апарата.

Вдигна някаква жена. Отначало не разпознах гласа й.

— Мистър Танер? — казах аз.

— В момента не е у дома. Аз съм… неговата секретарка.

— Обажда се Дебора Лейн — заявих решително аз. — Въпросът е на живот и смърт. Кажете му, че вече знам със сигурност. Кажете му, че съм отишла в подземието да… открия мястото.

— Ама, душичке…

— Кажи му да побърза — добавих аз и затворих телефона.

Качих се в колата си и подкарах към Блекрест. Пистолетът беше в чантичката ми, на седалката до мен. Фенерчето беше ново, със силни батерии. Достатъчно време бях размишлявала, бях се опитвала да съединя елементите от сложния пъзел. Сега възнамерявах да действам.