Дженифър Уайлд
Коварство (11)

Глава единадесета

Излязох през задната врата и се спуснах по късото стълбище. Преваляше един на обяд и слънцето грееше високо в небето. Ослепителните му лъчи огряваха задния двор. Грамадните дъбове хвърляха пурпурни сенки над зелените морави. Минах под разлюлените клони на дърветата и навлязох в тунела, покрит с орлови нокти. Тук беше хладно, листата шумоляха. Чувах жуженето на пчелите из цветовете. Токчетата ми трополяха по пътеката.

Отворих ръждивата порта, промуших се през тесния проход и минах покрай каменната ограда. Бях взела продължителен душ, а после облякох бяла ленена рокля на големи зелени кръгчета. Косата ми беше прихваната с тънка бяла панделка, а от закопчалката на бялата ми сламена чантичка висеше зелен копринен шал. Чувствах се свежа, пълна с жизненост и щастлива, че ще прекарам следобеда далеч от Блекрест.

Завих зад ъгъла и тръгнах покрай редичката счупени прозорци към мазето. На слънчева светлина Блекрест не изглеждаше така заплашителен, а само стар и порутен. Грамадните сиви камъни бяха посипани с прах. Зеленчуковите градини изглеждаха занемарени. Вървях замислена по пътеката, когато видях Дерек Хоук да разговаря с някакъв мъж край навеса за земеделски сечива. В момента говореше Хоук, и въпреки че не можех да различа думите, долавях гнева, който струеше от тялото му.

Другият човек беше с прошарена коса и тъмен тен. Ниското му мускулесто тяло бе облечено в избелял работнически комбинезон, а силната му ръка бе отпусната върху дръжката на една мотика. Лицето му беше безизразно. Слушаше Хоук без дори да трепне, но тъмните му очи изразяваха болка. Досетих се, че трябва да е бащата на Нейл.

Хоук стовари юмрук в дланта на другата си ръка и отметна глава. Гласът му се извиси над притихналия двор. До слуха ми достигна думата „гамен“, докато вървях забързано по пътеката. За щастие, храстите скоро ме скриха от очите на двамата мъже. Побързах да се добера до гаража, нетърпелива да избягам от това тягостно място.

Току-що бях отворила вратата на гаража и вадех ключовете от дамската си чантичка, когато дочух нечии стъпки зад гърба си. Напрегнах се. Това можеше да бъде само един човек. Обърнах се да го погледна, опитвайки се да запазя спокойно и безучастно изражение. Дерек Хоук вървеше към мен с дълги, лениви крачки. Носеше кафяви ботуши и панталони, и тъмно зелено каубойско яке с кожени кръпки на лактите. Бялата му риза беше разтворена на врата, а вятърът бе разрошил косата му върху челото.

— Нима ни напускате, мис Лейн? — попита насмешливо той.

— Временно. Имам работа в града.

— Жалко, че не успяхте да се присъедините към нас за обяд. Надявах се да слезете и за закуска, но очевидно работещите момичета спят до късно сутринта.

— Бети ми донесе кафе в стаята — отвърнах му аз.

— Изглежда, че доста се е привързала към вас. Специално обслужване. Знаете ли, вие умеете да печелите симпатиите на хората — първо Анди, а сега и Бети. Това е малко опасна дарба. Дано не я изгубите.

— Какво искате да кажете, мистър Хоук?

— Просто се опитвам да ви посъветвам.

Той вдигна рамене и ми се усмихна като палаво дете. За миг ми се стори, че прилича много на братовчед си Алекс, а после забелязах, че тъмните му очи съвсем не се усмихват. Те ме изучаваха внимателно, сякаш ме преценяваха. Наложих си да остана спокойна и сдържана. Наклоних глава, а погледът ми срещна неговия с хладно презрение.

— Вероятно ще успеете поне да вечеряте с нас — каза той с дълбок дрезгав глас. — Присъствието ви е дар божи за всяка трапеза. — Натруфеният комплимент ми прозвуча напълно искрено. Усмивката, с която бе съпроводен, беше топла и дружелюбна. Явно има талант на актьор, помислих си аз.

— Може и да успея — отвърнах му.

— Ще се радвам.

— Наистина ли?

— Нали сме приятели — отвърна той. — Не помните ли? Двамата решихме, че вие не сте измамница, а аз не съм убиец. Надявах се, че бихме могли да се опознаем по-добре.

Не знаех какво да му отговоря. Той пъхна ръце в джобовете на якето си. Във въздуха около него се носеше някакъв мъжествен аромат, който изведнъж ми се стори примамлив. Стоеше много близо до мен и беше неоспоримо привлекателен, а аз все повече се изнервях. Трябваше непрекъснато да си повтарям що за човек е в действителност и какво е сторил с братовчедка ми.

— Изглежда, че братовчед ми Алекс ме е изпреварил — каза внезапно той. — Ще се видите ли днес следобед?

— Откъде… Как разбрахте?

— За срещата ви с Алекс снощи? — Той се ухили. — Някой ви е видял заедно и казал на някой друг, той пък казал на една от камериерките, а тя казала на Джеси, която ми го каза тази сутрин. В Хоукстаун се случват твърде малко неща, и още по-малко от тях остават неизвестни минути след като са се случили. Просто градът е такъв.

— Това поне е окуражаващо — пророних аз.

Той не си направи труда да размишлява над думите ми.

— Отдавна ли се познавате с Алекс?

— Ние сме просто приятели — отвърнах напрегнато аз.

— Алекс е невероятен мъж — преуспял писател, млад, свободен и чаровен. Бих казал, твърде чаровен. Аз имам едно задължително правило — никога не се доверявам на човек, който е твърде очарователен. Няма да е лошо и вие да се поучите от това правило.

— Аз съм зряла жена, мистър Хоук. Мисля, че мога и сама да преценя на кого да се доверя и на кого не.

Гласът ми беше хладен и решителен. Дерек Хоук отстъпи крачка назад и вдигна ръце в подигравателен жест, сякаш ме молеше за прошка. Това напълно ме вбеси. Той повдигна тъмните си вежди, а устните му се извиха в насмешлива усмивка. Този мъж откровено ми се надсмиваше, а аз почувствах предателска руменина по бузите си. Кимнах отсечено с глава и влязох в гаража, съвсем излязла от кожата си. Качих се в колата си и затръшнах вратата с ненужна ожесточеност.

Той все още стоеше отвън, когато излязох от гаража на заден ход. Трябваше да обърна колата, за да завия покрай къщата, и макар че пред гаража имаше достатъчно пространство, ми беше трудно да маневрирам, когато някой ме наблюдава. Виждах го в огледалото — с ръце в джобовете, леко приведени рамене и развеселено изражение на лицето. Изминаха пет мъчителни минути, преди да обърна колата в правилната посока. До този момент бях полуобезумяла от гняв. Сигурно съм оставила няколко ярда следи от гумите си, преди да избягам от погледа му с шеметна скорост.

Все още не се бях отърсила от гнева си, когато преминах през величествения каменен портал. Карах твърде бързо, а износените гуми подскачаха по неравния път. Поех си дълбоко дъх и се опитах да си внуша, че трябва да се успокоя. Не биваше да давам израз на емоциите си по такъв детински начин. Дерек Хоук току-що бе отбелязал точка в своя полза, защото с насмешливото си поведение ме накара да изгубя присъствие на духа. Беше лесна победа, а аз можех да се сърдя само на себе си, защото доброволно му го позволих. Отпуснах крака си на педала и подкарах с по-приемлива скорост.

За първи път минавах оттук на дневна светлина. Дърветата и храстите, които изглеждаха толкова страховити през нощта, сега се къпеха в слънчева светлина — високи борове, грамадни дъбове и кленове с листа във всички нюанси на зеленото, от най-тъмното до цвета на прозрачен нефрит. Подминах обширно поле с разлюляна от вятъра трева, а по-натам златисти слънчогледи извисяваха гъвкавите си стъбла, устремени сякаш съм самото слънце. Отвъд една ниска каменна ограда видях тревист склон, обсипан със сини анемонии, а в далечината се издигаха сребристи брези. След оживените улици на Лондон тази буйна, некултивирана красота беше като балсам за душата ми. Скоро забравих за лошото си настроение.

Подминах стоянката с бледосините помпи за бензин. На дневна светлина сградата изглеждаше стара и порутена. От стените падаха дебели слоеве мазилка, а паркингът бе отрупан с обвивки от бонбони и тапи от бутилки. Чудех се дал Нейл вече е пристигнал. Не го бях виждала в градината с баща му. Минах през поредната залесена местност и навлязох в същинската част на Хоукстаун. Градчето бе живописно и спокойно, старите къщи бяха кацнали приветливо сред подредените градинки, дъбовете хвърляха шарена сянка над чистите тротоари, реката се виеше като синя панделка под старите каменни мостове. Подкарах колата по главната улица и намерих място за паркиране точно срещу площадчето. Няколко възрастни мъже седяха на пейките под потъмнялата бронзова статуя, а наоколо прехвърчаха цяло ято гълъби и кротко кълвяха дребни трошички. Заключих колата и тръгнах покрай редицата от магазини.

Вървях небрежно, разглеждах подробно витрините и се наслаждавах на така мечтаната си свобода. Срещнах няколко човека, които пазаруваха или просто си бъбреха под сянката на дърветата: пълничка жена в дрехи от туид и с очила; възрастен мъж, който разхождаше йоркширски териер на черна кожена каишка; момиче с разрошена руса коса и къса поличка. Всички, които подминавах, упорито избягваха да ме погледнат. Имах странното чувство, че съм станала невидима. Същевременно знаех, че всеки детайл от дрехите и поведението ми са грижливо отбелязани в паметта им. По късно същите тези хора, които се преструваха, че не ме забелязват, щяха да ме обсъждат с приятелите и съседите си. Хоукстаун представляваше една малка общност, затворена в себе си, в която нямаше място за пришълци и непознати. Това вероятно щеше да ми е от полза, защото, ако Делия бе идвала тук, несъмнено някой трябваше да я е видял, някой трябваше да я помни.

Всички магазини имаха розови или сиви тухлени фасади и огромни прозорци. Тухлите бяха избелели, а прозорците — мръсни. Над вратите на някои от магазините висяха дървени, ръчно изписани табели; няколко имаха и платнени навеси. Имах чувството, че вървя сред декорите на старо английско селце, толкова непривична ми беше атмосферата. След шумните тълпи по улиците на Лондон тази тиха идилия ми се струваше някак неестествена. Надникнах към витрината на един магазин за антики. В едно кресло от края на XVIII век с тапицирана седалка кротко дремеше червеникаво коте и се оглеждаше в прашно венецианско огледало. До краката на стола, небрежно захвърлени, се търкаляха комплект млечно бели чинийки. Странно, но тези безценни съкровища все още не бяха попаднали в ръцете на безскрупулните лондонски търговци. Този факт говореше достатъчно за изолацията, в която живееха хората от това градче.

Влязох в книжарницата, за да купя индиго и нова лента за пишещата машина. Наложи се продавачът да рови доста време — очевидно тези стоки не бяха сред най-търсените в Хоукстаун. За да го умилостивя, си купих също една кутия бели листа и бурканче лепило. Докато ги опаковаше в кафеникава хартия, разгледах писалките, пощенските картички и шишенцата с мастило. През цялото това време продавачът нито веднъж не ме погледна открито, но чувствах любопитния му поглед върху себе си, откакто бях влязла в магазина.

Чувствах се прегладняла, освен това исках да седна и да помисля откъде да започна. Отсреща през улицата видях табелата с надпис „Чайна“. За разлика от останалите магазини, тук фасадата беше от медени на цвят тухли, а от двете страни на вратата прозорците бяха покрити със спретнати навеси в бяло и зелено райе. Прекосих улицата и влязох в заведението. Някъде отекна звънче, когато вратата се затвори зад гърба ми.

Вътре беше хладно и уютно. Стените бяха издържани в меки, сини тонове, подът бе покрит с дебел сив килим. Имаше няколко масички със снежнобели ленени покривки и синя вазичка с цветя в средата на всяка от тях. В място като това човек лесно можеше да си представи китайски порцелан, сребърни прибори и звън на кристални чаши. Атмосферата бе изключително приятна и успокояваща. Седнах на една от масичките и се огледах наоколо. В ъгъла седеше пълничката жена с очилата, която по-рано срещнах на ъгъла. Тя си хапваше от пухкавия кейк с глазура пред себе си и обсъждаше родилните болки със слаба кокалеста женица, която отпиваше изискано от чашата си с чай. Това бяха единствените други клиенти на заведението — и никоя от тях не ме погледна, когато влязох.

Тъкмо започвах да си мисля, че никой няма да ме обслужи, когато задната врата се отвори с трясък и сервитьорката лениво се понесе към моята маса. Атмосферата на спокойствие и уют мигом се изпари от помещението. Мястото на това създание бе зад бара на някой нощен клуб, където да продава бира и концентрат. Външността й със сигурност бе крайно неподходяща за подобна обстановка. Облечена беше в яркочервена блуза и прилепнала черна минипола. На китките й дрънчаха евтини лъскави гривни, а на ушите й висяха позлатени обици. Късите й къдрици бяха боядисани в най-невероятния нюанс на черното.

— Какво да бъде, душичке? — попита весело тя.

Стоеше нехайно до масата ми и дъвчеше дъвка. Лицето й може и да беше хубавко, но ми бе невъзможно да преценя под дебелия слой грим — червилото й беше прекалено ярко, очната линия — твърде дебела, а спиралата — твърде черна и обилно нанесена. Клепачите й бяха оцветени със синьо-зеленикави сенки, а на бузата й се мъдреше черна изкуствена бенка. Говореше на откровен лондонски диалект. Прииска ми се да я попитам какво изобщо прави тук, но доброто възпитание не го позволяваше.

— Може ли да погледна менюто — успях да проговоря най-накрая.

— Може да се уреди — отвърна тя, — но няма да ти свърши никаква работа. Предлагаме само сандвичи с краставици и домати, чай и сладкиши. Това е. — Това сякаш й се струваше много забавно. Усмихна се закачливо и по детински сбърчи носле. — Да ти донеса ли? Е, ако си много гладна, можеш да отидеш в заведението на Бентън на долната улица. Там има месо и варени картофи.

— Донеси ми от сандвичите — казах й след миг колебание.

— Така да бъде, душко. Веднага пристигат.

Тя се отдалечи от моята маса и отиде при жените в ъгъла. Те изглеждаха искрено ужасени, когато ги попита дали всичко е наред. Пълничката жена едва не изпусна сладкиша си и изгледа момичето, сякаш е прокажено. Сервитьорката се засмя и се оттегли в помещението зад бара. Жените приключиха набързо със закуската си, хвърлиха шепа монети на масата и си тръгнаха. Звънчето отекна тревожно, когато вратата се затръшна след тях.

Усмихнах се на себе си. Въпреки силния грим и ексцентричните си дрехи сервитьорката притежаваше някакъв особен, жизнерадостен и безгрижен маниер, който винаги ме беше очаровал. Питах се какво ли прави на подобно място и се сетих, че Андреа ми бе споменала „онази ужасна Тоти“ и че избягвала да посещава заведението, откакто момичето било наето. Андреа бе споменала също, че Алекс имал връзка с момичето.

Запитах се какво ли намираше Алекс, с неговите изтънчени светски маниери, в такъв тип жена, и си отговорих още преди въпросът да се е оформил напълно в съзнанието ми. Той вероятно харесваше същата онази безгрижна жизнерадост, която аз самата бях забелязала у нея. Освен това момичето май не беше от трудно достъпните, а това бе рядко качество в малко провинциално градче като Хоукстаун. Гримът и лъскавите бижута, които ми се сториха толкова отблъскващи, навярно изглеждаха още по-примамливи в очите на мъж, който търси приятна компания за една вечер в леглото. Не си правех илюзии по този въпрос. Алекс беше мъж, а мъжете обикновено се нуждаят от удоволствие. Именно там беше силата на добродушни, простовати създания като Тоти.

Тя се върна в салона с отрупан поднос на ръце. Постави го на масата, отметна бялата салфетка, която покриваше храната и нареди пред мен плато с мънички сандвичи, сребърна кана с чай и три пухкави парченца кейк с бяла глазура.

— Всичко е за тебе, съкровище — каза момичето и наля чай в бяла порцеланова чашка.

После отиде при масата в ъгъла, където допреди минути седяха двете жени. Събра монетите и отбеляза сметката на касовия апарат до вратата. После се залови да почисти масата. Тананикаше си весело, докато работеше. Храната се оказа изненадващо вкусна. Сандвичите бяха хрупкави, а чаят — силен и ароматен. Дояждах последния сладкиш, когато Тоти се върна на моята маса.

— Още чай? — попита тя.

— Да, благодаря — отвърнах й аз.

Момичето се запъти да ми донесе кана пресен чай, а когато се върна, аз бях отдръпнала стола си от масата, сита и доволна. Усмихнах й се, докато ми наливаше чая.

— Местна ли си? — попитах я.

— Майтапиш ли се? Приличам ли ти на тукашна?

— Е… не съвсем. Всъщност, никак — отвърнах припряно.

— Слава богу? Ама и ти не си, съкровище. Местна, искам да кажа. Никой в тоя град не се облича така. Веднага щом те зърнах, си казах: Тая мадама не е от този град. Изпъкваш като расов кон сред мулета. В хубавия смисъл, искам да кажа.

— Благодаря — отвърнах й кратко.

— От Лондон си, нали?

Кимнах утвърдително.

— И аз, макар че, обзалагам се, не движим в едни и същи кръгове. Просто нямах работа, а старецът, който държи това място, си търсеше момиче. Той беше в Лондон и се видя с негов приятел, който е и мой приятел, така че двамата обсъдиха въпроса и се разбраха да дойда да работя тук. Представяш ли си, аз да продавам сандвичи с краставици! Собственикът едва не припадна, когато ме видя. Не знам какво е очаквал, но със сигурност не нещо като мен. Той е симпатично старче все пак. Плаща прилично и все още не ме е уволнил.

— Тук си само от няколко седмици?

— Шест или седем. Достатъчно дълго да разбера, че тоя град не е за мен. Виж например жените, които си тръгнаха преди малко. Родилни болки! Тук сякаш живеят още в миналото. Трудно е да повярваш, че се намираме в двайсети век. Няма никакво движение, никакви развлечения. Е… — Тя сякаш се поколеба за миг, после се усмихна. — Почти никакви.

— Алекс Танер? — попитах предпазливо.

— Откъде знаеш?

— Чух някой да го споменава.

— Ето това е другата гадост. Всеки знае всичко за всички. Ако някой си купи нова марка за колекцията си, на другия ден всички знаят колко струва, къде е произведена и на коя страница е в албума му. Това ме вбесява — не че имам какво да крия. Искам да кажа, двамата с Алекс сме само приятели, в случай че си чула нещо друго. Той е сладур, но просто не е мой тип. Аз обичам по-якички мъже, шофьори на товарни камиони например. Но двамата с Алекс си прекарваме весело от време на време, а господ ми е свидетел, че той е единственият човек в тоя град, който знае как да забавлява едно момиче.

Тя постави предизвикателно ръка на ханша си и ме погледна със закачливи пламъчета в очите. Беше откровена и по детински непресторена. Тоти очевидно беше момиче, което обича да си прекарва приятно и не смята да си губи времето с ненужни лъжи и лицемерие. Без този ослепителен грим, евтини бижута и кокни акцент сигурно щеше да е идеална, но те сякаш бяха част от личността й.

— Сигурно само минаваш оттук — предположи тя.

— Не, имам работа в града.

— Е, късмет тогава, душко. След първите две седмици ще почне да ти додява, а на третата направо ще полудееш. Мразя го вече тоя град!

— Не смятам да оставам дълго — вметнах аз.

— Толкова по-добре за теб.

Поколебах се за момент.

— Виж, имам един проблем. Сериозен проблем. Вероятно ще можеш да ми помогнеш.

— С всички сили, съкровище. Само кажи какво е.

— Търся едно момиче. Братовчедка ми е. Имам основания да смятам, че е идвала тук. Тя… разбираш ли, изчезна, така да се каже, а сега трябва да я открия.

— Избягала е от къщи? — попита Тоти.

— Не съвсем. Просто… замина.

Не смятах да навлизам в подробности, но трябваше да опитам с всички средства да измъкна някаква информация. Беше напълно възможно някой да я е видял в Хоукстаун. Тоти беше умно и наблюдателно момиче и сигурно можеше да ми помогне. И беше несъмнено най-приятелски настроеният човек, когото срещнах в този град. Дори да не беше видяла Делия с очите си, вероятно бе дочула някакви слухове. Разказах й как бе изчезнала братовчедка ми, като умишлено избягвах всичко, отнасящо се до Дерек Хоук. Засега не исках да намесвам неговото име, още не.

— Хей, ама това е доста неприятно — каза Тоти. — Как е могла просто да изчезне така, без да помисли за теб и колко много ще се притесняваш. Това момиче има нужда от сериозно мъмрене.

— Аз… Боя се, че нещо й се е случило.

— Не трябва да мислиш такива работи, душице. Въпреки ония неща, дето ги пишат във вестниците, никое момиче не може да пострада, ако само не си търси белята. Тя ще се върне, по-стара и по-мъдра, а сигурно и по-богата. Но виждам, че ти се притесняваш.

— В момента искам само да намеря доказателства, че е била в града. Ако успея, се надявам да мога и да я открия… или поне да разбера какво й се е случило.

— Как изглежда тая Делия? — попита загрижено Тоти.

Извадих от портмонето си снимка на братовчедка си и я подадох на сервитьорката. Тя я разглежда дълго време, присвила замислено вежди. Очевидно се опитваше да си припомни дали не я е виждала някъде. След минута поклати тъжно глава и ми върна снимката.

— Май не мога да ти помогна особено, съкровище. Тук идват много хора и със сигурност щях да я запомня. Тя изглежда хубава мадама, има приятно лице. Само че тук идват предимно възрастни хора да се натъпчат с чай и сладкиши, след като са напазарували в града. Не, братовчедка ти никога не е идвала тук. Как й беше името?

— Делия. Делия Лейн.

— Хубаво име. Само че нищо не ми говори.

— Тя не е много висока, а косата й е червена — огненочервена, късо подстригана. Мисля, че може да е носила розов шал на главата си, а когато я видях за последно, беше облечена с дълго сиво кожено палто.

Тоти изщрака с пръсти и закима енергично с глава.

— Хей, почакай малко — каза тя. — Кога каза, че би трябвало да е била в града?

— Около петнайсети април. Почти преди шест седмици.

— Аха. Аз трябва да съм започнала работа само няколко дена по-рано. Сигурна съм, че не е идвала тук — иначе щях да я запомня. Но когато спомена за червената коса и розовия шал се сетих нещо. Един ден нямах много работа и зяпах през прозореца, и тогава видях някакво момиче да минава покрай заведението. Вървеше бързо и не можах да я огледам добре, но си спомням ясно шала и червената коса. Помислих си, че е странна комбинация. Червената коса обикновено не си пасва с розови дрехи, но на тая мадама й стоеше страхотно. А по шала май имаше мънички патейки. Помня, че блестяха на слънчевата светлина. Казах си, че тоя шал трябва да струва цяло състояние. Може и да е била братовчедка ти, ама не мога да се закълна.

— Сигурна съм, че е била тя. Не ти казах за пайетите по шала. Ти сама се сети. Била е Делия.

— Ей, ама това е супер! Сега знаеш, че е пристигнала тук жива и здрава. Това поне е нещо.

Беше се облегнала на масата, гривните й дрънчаха всеки път, когато повдигнеше ръка. Носеше евтин, сладникав парфюм, но в момента ароматът ми се струваше божествен. Тоти подръпна полата си и прокара пръсти през късите си черни къдрици. Изглеждаше доволна от себе си, задето си е припомнила.

— И сега какво ще правим? — попита тя.

— Ами… нямам представа.

Звънчето издрънча и в салона влезе възрастен човек с кафяво кожено яке. Седна на една от масите, изкашля се и извади грамадна лула. Тоти се отправи към масата му, а той извади пакетче с тютюн и започна да тъпче лулата си. Тя го поздрави сърдечно, а той се усмихна едва доловимо и си поръча чай и сладкиши.

Седях, потънала в мисли, и се чудех каква би трябвало да е следващата ми стъпка. Трябваше да реша откъде да започна. Не можех да обикалям от къща на къща и да питам дали случайно не са виждали Делия. И тогава ме озари една идея. Странно, че не ми бе хрумнало по-рано. Извадих от чантата си молив и тефтерче и откъснах чист лист хартия. Написах дословно телеграмата, която Делия ми бе изпратила от Хоукстаун — дума по дума. Помнех я кристално ясно.

— Какво е това? — попита ме Тоти, която бе обслужила възрастния господин и отново се върна на моята маса.

— Копие от телеграмата, която ми изпрати братовчедка ми. Ще отида до пощата и ще видя дали помнят да са я изпращали. Къде е пощата?

— О, трудно е да се нарече поща. Намира се надолу по същата улица. Всичко се върши от една възрастна жена — леко откачена бабка, която идва да пие чай от време на време. Викат й Джигс. Тръпки ме побиват, като се сетя за нея. Тя сортира пощата и изпраща телеграмите. Е, има и някакъв мъжага, дето разнася писмата. Оттам можеш да си вземеш и книги под наем. Това е единствената библиотека в Хоукстаун — не че имам много време да чета. Старата Джигс може и да ти помогне.

— Ще видим — казах й.

— Внимавай с нея — доста е дръпната понякога. Живее в една стаичка над пощата и има два дога, макар че никой не ги е виждал. Хората говорят, че нощем ги чуват да лаят. Естествено някои твърдят, че самата Джигс лае като куче. Откачалка.

— Сигурно — отвърнах аз.

— Тия малки градчета — пророни Тоти и поклати многозначително глава. — А казват, че хората в Лондон са странни. Трябва да ти кажа, че лондончани не могат да стъпят и на малкия пръст на особняците, които живеят в Хоукстаун. Какво ли не видях за шест седмици.

Платих на момичето за храната и оставих солиден бакшиш. Благодарих й за помощта и се насочих към вратата. Тя отбеляза сметката на касовия апарат и ми се усмихна. Протегна ръка и се залови да подрежда шоколадовите блокчета, натрупани в една чинийка до касата.

— Не се притеснявай — каза ми окуражително. — Ще видиш, че всичко ще се нареди.

Гласът й звучеше искрено и загрижено. Нещо в очите й ми подсказа, че Тоти е искрено съпричастна с моя проблем. Беше много земно момиче, изключително човечна, съвсем различна от впечатлението, което създаваше на пръв поглед. Подреждаше шоколадчетата върху сребърното плато и бърчеше носле насреща ми.

— Ти… хм, няма да споменеш пред никого какво съм ти казала, нали? — попитах я колебливо.

— Мълча като гроб, съкровище.

— Благодаря ти още веднъж — казах й признателно. — Беше много мила.

— Няма нужда. И ти желая късмет с Джигс. Ще ти е нужен.