Дженифър Уайлд
Коварство (20)

Глава дванадесета

— Цял живот ще бъда благодарна на Фреди Джей — бъбреше оживено Делия. — Той е истински досадник и в действителност изобщо не мога да го понасям, но това е без значение. Дължа му живота си, така да се каже.

— Така си е — отвърнах замислено аз.

— Помисли си само какво щеше да стане, ако не ни беше видял в онази противна кръчма! Алекс беше толкова потаен. Не можех да проумея защо никой не трябва да узнава за нас. Е, книгата ми се струваше важна естествено, а трябваше да заблудим и теб, но не можех да разбера защо през цялото време трябва да се крием като престъпници из Лондон. В крайна сметка не вършехме нищо незаконно. Или поне така си мислех.

— Е… — подхванах аз.

— О, Деби, недей. Беше толкова забавно. Знаеш колко харесвах книгите му, а и той самият беше толкова очарователен. Мислех, че му помагам за книгата, че за първи път в живота си правя нещо истинско, вместо да нося лъскави дрехи, да правя смешни физиономии и да танцувам до полуда. Само да знаех…

Тя потръпна. Цветът се отдръпна от хубавкото й личице. Посегна към ръката ми и я стисна, и за миг се върнахме назад във времето — две невръстни момичета, сами срещу предизвикателствата на света. Делия тръсна глава, аз пък се усмихнах.

— Всичко свърши — казах аз. — Добър или лош, Фреди Джей ви е видял с Алекс в някакво заведение два дни преди да напуснеш Лондон. Разказал на Мартин Крег за срещата, а детективът лесно успял да събере две и две, не без помощта на Дерек, разбира се.

— Да — провлече замислено Делия. — Дерек…

Тя се засмя по детински и ме стрелна с палавите си очи. Предпочетох да не правя никакъв коментар. Седяхме на една от масите пред ресторанта, на хотелската тераса. Наоколо бяха спретнато наредени зелени растения в бели саксии, а зад парапета бучеше реката и виеше кръшната си снага като лъскава синя панделка. Беше ранен следобед, четири дни след смъртта на Алекс. Горе в стаята ни очакваха стегнатите куфари с багаж. Делия категорично бе отказала да пътува до Лондон с разнебитената ми кола. Любимото ми возило в момента се намираше в сервиза за основен ремонт. Оттам щяха да ми я изпратят след няколко дни. Щяхме да хванем влака за Лондон, който заминаваше в шест часа. Бяхме приседнали на терасата да си побъбрим над последната чашка чай. Случаят вече бе приключен. Можехме да си вървим. Наложи се да останем в Хоукстаун, докато минат всички формалности. И двете преминахме през безкрайни разпити пред служители на Скотланд Ярд и със затаен дъх очаквахме да видим как ще бъде отразен случаят от пресата. Не се стигна до широк обществен отзвук. Все пак Дерек Хоук имаше известни връзки на ключови места и използва цялото си влияние, за да попречи пикантните подробности от престъплението да стигнат до знанието на медиите. Никъде не се споменаваше името на Делия, нито пък моето. Само няколко човека знаеха цялата истина и те стриктно се придържаха към отколешната британска консервативност — пълно мълчание и благоприлична сдържаност.

Делия ме доведе в хотела в онази нощ, след смъртта на Алекс. Не можех да остана повече в Блекрест. Единственото ми желание беше да забравя това място и целия ужас, който изживях там. А сега, когато случаят бе официално приключен, възнамерявах да се върна с Делия в големия град. Тя бе позвънила на агента си още преди три дни, а той нямаше търпение да я посрещне отново в Лондон. Стартираше някакъв нов спектакъл и продуцентът искаше Делия задължително да участва. Тя беше въодушевена. Щеше да се завърне триумфално и да бъде загадъчно потайна, когато хората я разпитват за новия й съпруг. А след няколко седмици щеше отново да носи лъскави дрехи, да прави смешни физиономии и да доставя удоволствие на стотиците си обожатели. Аз обаче не бях толкова въодушевена.

Рано или късно щях да си намеря някаква работа. Лицето ми определено не струваше състояние, но би могло да украси някой и друг плакат на марка бира или да уверява простодушните домакини в качествата на някой нов дезодорант. Перспективата не беше никак блестяща. Изпитвах някаква непозната тъга, докато седях на хотелската тераса и наблюдавах спокойната повърхност на реката в онзи прекрасен слънчев следобед.

След трагичната случка се видях с Дерек Хоук само веднъж, на погребението на Онора. Той стоеше на гроба до Андреа и стискаше успокоително ръката й. Тя беше облечена в траурни одежди, с покрито лице, но неговото беше мрачно и неподвижно, изсечено сякаш от гранит. Запитах се тогава дали не се чувства виновен за смъртта на Онора. Вече знаех, че през цялото време е бил загрижен единствено за нейното бъдеще. Само той от всички бе разбрал какъв е Нейл в действителност и затова бе приел ролята на строгия тиранин. Но най-тъжното беше, че Онора си отиде от този свят, без да узнае, че Дерек се е опитвал само да я предпази.

Той ми кимна тъжно, когато се оттегляхме от гроба. Избърсах сълзите от очите си и оставих една-единствена роза на притихналия гроб, преди и последната кола да потегли от опустялото гробище.

— Не мислиш ли така? — питаше ме Делия в момента.

— Какво? — За миг бях изгубила нишката на онова, което ми говореше.

— Скъпа, не ме ли слушаш вече? Аз направо съм луда по този мъж, величая го до небето, а ти си отнесена в мислите си. Той е влудяващо привлекателен, силен и заплашително мъжествен. Ако такъв мъж се интересуваше от мен, щях да седя на прага му денем и нощем.

— Какво те кара да мислиш, че той се интересува от мен?

— Нали те е целунал?

— Да, когато беше разстроен и под нечовешко напрежение.

— Я стига! Целунал те е, защото не е могъл да се сдържи. Защо винаги си толкова наивна, когато стане въпрос за мъже, Деби? Трябва да го приемеш. Сама ми каза, че е най-магнетичният мъж, когото някога си срещала.

— Той не се интересува от жени — отвърнах сухо аз.

— Ха! — извика братовчедка ми. — Не се опитвай да ми пробуташ тези небивалици! Видях лицето му онази вечер, когато те изведе от подземието. Кого си мислиш, че заблуждаваш?

— Все едно…

— Той те харесва, Деби. Повярвай ми!

— Е, аз обаче не се интересувам от него. Не смятам, че е подходящ за мен — въпреки че ми спаси живота. Той е арогантен, груб, твърдоглав и…

Делия се прозя и грациозно покри устата си с ръка.

— Жена, която говори много, е несигурна — пророни с отегчение тя.

— Нямам намерение да споря с теб, Делия — едва успях да прикрия раздразнението си. — Всичко, което казваш, може и да е истина. Дерек може да ме намира невероятна. Може и да иска да бе грабне в прегръдките си и да препуснем на бял жребец към приказния кино залез, но това изобщо не ме засяга. В момента мисля само за кариерата си.

— Кариера! — възкликна Делия, а смехът й се извиси във въздуха, звънък като сребърно звънче, което ме накара да се изчервя като тийнейджърка. — Стига, Деби — сряза ме тя. — Никоя от нас не си прави илюзии в това отношение.

— Нужно ли е да бъдеш толкова груба? — просъсках гневно аз.

Делия ми се усмихна лъчезарно и стана от стола си. Повдигна крехката си китка и погледна сребърния си часовник. В очите й проблесна потайно, закачливо пламъче, което никак не ми хареса. Приличаше на пословичната котка, която току-що е глътнала канарчето, а от дългите си години на съжителство с нея бях научила да се пазя от този поглед.

— Мисля да се оттегля в стаята си — каза тя. — Желая ти късмет.

— Късмет? Какво имаш предвид?

— Това, че ти си адски незаинтересована, а той ще бъде тук след броени минути. Обади се тази сутрин, докато ти разговаряше с ченгетата. Казах му, че ще те намери на терасата.

— Делия! — извиках аз.

Тя се отправи към вратата с гъвкавата грация на тигрица, която толкова влудяваше почитателите й. Късите й червени къдрици проблясваха на слънчевата светлина. Делия стигна до вратата, обърна се да ми помаха и се ухили хлапашки. Гневът ми мигом се изпари. Никой не можеше да се сърди дълго на Делия. Беше като пакостливо дете, възхитено от собствените си лудории. Отпих от чая си и се загледах в реката. Дочух стъпките му, когато се приближи по терасата към мен.

— Замислена си — отбеляза той.

Вдигнах очи към него. Той дръпна стола, на който допреди минути бе седяла Делия, и се отпусна уморено в него. Облегна лакти на масата и впери поглед в мен. Носеше бяло поло и зеленото каубойско яке с кожени кръпки на ръкавите. Загорялото му лице изглеждаше изморено. Знаех, че е преживял твърде много през последните дни. На него се падна да уреди всички формалности и подробностите около погребенията. Но въпреки ясните следи от умора, лицето му изглеждаше непривично спокойно и ведро. Непокорен кичур коса бе паднал над челото му, а плътните му устни нежно се усмихваха. Беше се вторачил откровено в мен, без да пророни и дума. Почувствах лека руменина да плъзва по лицето ми.

— Делия ми каза, че багажът ви е готов — каза накрая той.

— Така е.

— Хубаво. Ще натоваря куфарите ти на колата.

— Портиерът ще се погрижи да ги изпратят на гарата — отвърнах му хладно аз.

— Нима? Ти няма да ходиш на гарата. Не знаеше ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Връщаш се в Блекрест. С мен.

— Уверявам те, че се заблуждаваш.

— Чувствам се изморен — каза лаконично той. — Нямам настроение да споря. Къщата е празна и тъжна без твоето присъствие. Блекрест има нужда от теб. Анди също. Тя преживява тежко последните събития. Единственото, което би могло да отвлече вниманието й в момента, е работата над проклетите й мемоари. Ти ще трябва да работиш двойно по-усърдно, да бъдеш упорита и находчива. С твоя помощ Анди ще превъзмогне кризата и ще се върне към досегашния си живот. Вече ми пита за теб. Казах й, че ще те заведа у дома.

— Не е честно! — извиках аз. — Нима ще използваш Анди, за да ме върнеш обратно? Това е подло! Знаеш колко съм привързана към нея. Знаеш също, че не мога да си тръгна, ако знам, че тя се нуждае от мен.

— Много подло от моя страна — съгласи се той. — Играя нечестно.

— Не мога да се върна — отвърнах решително аз.

— Дебора… — понечи да ми се противопостави той. Тъмните му очи ме пронизваха. Около зениците му танцуваха игриви пламъчета, а устните му се извиха в най-чаровната усмивка на света. Това ме влудяваше.

— Блекрест има нужда от мен! Анди има нужда от мен! Мислиш ли, че това е достатъчно, за да захвърля всичко останало, да се погреба в провинцията, да спя в кула и…

— Не — отвърна спокойно той. — Но има и други причини.

— Нима?

Той кимна бавно, ресниците му се спуснаха сънено над черните му очи.

— И какви са те? — попитах аз.

— По-късно ще ги обсъдим — отвърна той. — Много подробно.

Изправих се внезапно. Столът ми изскърца пронизително по дървения под, щом го отблъснах от масата. Дерек ме погледна с изненада и също се изправи. Движенията му бяха лениви и болезнено примамливи. Знаех, че нямам повече сили да се боря с него — нито пък със себе си.

— Къде отиваш? — попита той. Гласът му беше приглушен и дрезгав.

— Ами… Отивам да кажа на Делия да отмени резервацията ми за влака.

Погледнах го за миг. Руменината все още изгаряше лицето ми. Той стоеше небрежно пред мен, пъхнал ръце в джобовете на якето си, с изправени рамене. По лицето му се разля облекчение, а устните му се озариха от усмивка, топла и сърдечна като никога преди. Беше спечелил. От самото начало знаеше, че ще спечели.

— Побързай — каза той.

— Не обичам да ме пришпорват — отвърнах аз.

— Толкова по-зле за теб. Защото аз не смятам да губя повече време.

— Така ли?

— Нито минутка — отвърна Дерек Хоук.